Определение № 3858 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2583/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Е. А., чрез процесуалния представител адвокат С. Г., срещу определение № 1259 от 11.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 820/2026 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3226 от 13.03.2026 г. по гр. д. № 5962/2025г. на Пловдивския районен съд за прекратяване производството по делото, поради неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовностите на исковата молба, подадена от жалбоподателя, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото- върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил от фактическа страна, че производството по делото е образувано по подадена лично от А. Е. А. искова молба, която е оставена без движение с разпореждане от 14.04.2025 г. като на ищеца е указано да отстрани нередовности по същата, а на 29.04.2025 г. ищецът е подал отново лично молба, с която е изложил сходни на първоначално заявените обстоятелства, но нередовностите не са били отстранени. Посочено е, че след отправено искане, първоинстанционният съд, с определение от 04.06.2025 г., е предоставил на ищеца правна помощ под формата на процесуално представителство по делото, като с разпореждане от 24.10.2025 г. за процесуален представител на ищеца е назначен адвокат С. Г.. Съдът е постановил разпореждането от 14.04.2025г. за отстраняване нередовностите на исковата молба, да бъде връчено на процесуалния представител на ищеца като същите да бъдат отстранени в дадения с разпореждането срок. Констатирано е, че разпореждането е връчено на адвокат Г. на 31.10.2025 г., а след направено от него искане, с разпореждане от 03.11.2025 г., Пловдивският районен съд е продължил срока за изпълнение на указанията с една седмица, считано от 03.11.2025г. Констатирано е, че с молба от 24.11.2025 г. ищецът, чрез адвокат Г., е подал молба, в която ясни обстоятелства, сочещи правопораждащи факти в полза на ищеца не са посочени, не са посочени и ясни факти, очертаващи правния спор, нито ответниците по иска, нито е отправено искане до съда. Съдът е взел предвид, че с поредно разпореждане от 25.11.2025 г. на ищеца отново е указано, че с молба с препис според броя на ответниците, следва да посочи дали прави искане за обезпечение на бъдещ иск, или предявява иск, като заедно с това прави искане за обезпечение; какъв иск се предявява или ще бъде предявен пред съда, какво се иска от съда, по отношение на кой имот (като го опише) и срещу кои ответници; какво е конкретното обезпечително искане: запор/възбрана върху кои вземания/имоти. На 08.12.2025 г. ищецът е подал уточнителна молба, в която е посочил, че има интерес да докаже дялово участие в имот: ПИ с инд. № [№] по КККР, с посочен адрес на имота в [населено място], с площ 5068 кв.м., ведно с изградената в него масивна сграда с инд.№ [№] със застроена площ 349 кв.м. Заявено е, че „исковата молба носи ревандикационен иск по отношение 1/6 на описаният в т. 1, поземлен имот и на това основание да се прогласят като нищожни: нот. акт№ 95, том 5, рег. № 3051, дело №893 от 2007г.; нот. акт № 96, том 5, рег. № 3052, дело № 894 от 2007г. и нот. акт № 14, том 2, рег. № 2622, дело № 171 от 2012 г.“. Посочено е, че ответници по иска са: Б. Й. А., С. А. П., Б. Е. П., тримата продавачи и Дружеството - купувач „Механизация и борба с ерозията” АД. Посочено е, че с разпореждане от 08.12.2025 г. ПРС е приел, че се предявява ревандикационен иск и искове за нищожност на сделки, обективирани в три нотариални акта, без да се сочи вида на сделките, основанията за нищожност, на какво основание ищецът е собственик на 1/6 от имота, твърди ли някой от ответниците да владее собствената му 1/6 ид.част. Предвид това е указал на ищеца в едноседмичен срок от получаване на разпореждането, да посочи поотделно обстоятелства за всеки иск: 1. за ревандикационния иск - на какво основание е собственик на 1/6 от имота, срещу кои ответници се иска връщане на владението и кои ответници и как владеят имота; 2. за всяка от сделките, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, да се посочи: каква е сделката, между кои лица е сключена, на какво основание се твърди да е нищожна, срещу кои ответници се предявява иска. С поредна молба от 18.12.2025 г. ищецът е посочил, че ревандикационният иск е предявен „на основание 1/2 и.ч. собственост по наследство на имот: 1/3 и.ч. ПИ находящ се в [населено място], [улица], подробно индивидуализиран, ведно с построената в него масивна двуетажна сграда с обща РЗП от 720 м.кв. Искът е предявен срещу „Б. Е. П., сестра на ищеца и преобретател на имота, преодолявайки запазената част на брат си, ищец и сънаследник на общата им баба -Б. Й. А.“. Посочено е, че тази ответница е „придобила имот без правно основание, а по - късно отчуждила същия имот без да има пълна собственост върху него на А. И. П. - Изпълнителен директор на „Механизация и борба с ерозията” АД-съсобственик на другата 1/3 от процесният имот“. Посочено е, че вторият ответник е А. И. П.. След постъпване на уточняваща молба, с разпореждане от 19.01.2026 г. ПРС, връчено на 27.01.2026 г. на ищеца чрез адв. Г., е констатирал, че въпреки дадените многократно указания, исковата молба е все още нередовна, като не е посочено кой владее имота по равандикационния иск, не е посочен правен интерес от предявяването му срещу двамата ответници, в случай че само единият от тях го владее, както и не е представена данъчна оценка на имота и не е посочена цената на иска, която се равнява на 1/6 от данъчната оценка на имота. По исковете за нищожност не е посочено на какво основание се иска нищожността на двете сделки - какъв е твърдяният порок, не е отговорено и на указанията срещу кои ответници е предявен всеки от исковете за нищожност. Посочено е, че искът за нищожност на сделката следва да се предяви срещу страните по нея, а ако някоя от тях е починала - срещу наследниците й. Указано е, че следва да се посочи цена на всеки от исковете, която е в размер на 1/3 от данъчната оценка. Посочено е, че не става ясно дали ищецът твърди да е придобил 1/6 от имота от наследяване по закон, или по завещание, каквито твърдения има в уточняващата молба, подадена лично от ищеца. Указано е, че за всички искове следва да се представи документ за внесена по сметка на съда държавна такса в размер на 1 % от цената на всеки иск. ПРС е дал на ищеца последна възможност, в двуседмичен срок от съобщението, да отстрани тези нередовности, който е изтекъл на 10.02.2026 г. Констатирано е, че в рамките на срока, а и след това посочените нередовности не са били отстранени. Посочено е, че единствено междувременно са постъпили молби от процесуалния представител на ищеца за издаване съдебно удостоверение за снабдяване с данъчна оценка и заверено копие от данъчната оценка, които са издадени, а на 11.03.2026 г. ищецът е депозирал молба за освобождаване от държавна такса, която не е разгледана. С определение № 3226 от 13.03.2026 г. по гр. д. № 5962/2025г. на Пловдивския районен съд е прието, че дори ищецът да бъде освободен внасяне на държавна такса, то констатираните многобройни нередовности на исковата молба не са отстранени, въпреки даваните многобройни указания за това, като ищецът е бил предупреден за последиците от неизпълнението на указанията, поради което исковата молба е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че първоинстанционният съд е положил значителни усилия да укаже на ищеца какви са конкретните нередовности на исковата му молба, като е давал срокове за отстраняването им, които са били по-дълги от предвидения в закона, или са били продължавани, но въпреки това исковата молба е останала нередовна в продължение на почти една година, като в същата липсвало изложение на конкретни правопораждащи факти относно твърдяното право на собственост за ищеца, липсвали ясни твърдения как същото е било нарушено, какви са били пороците на атакуваните от ищеца сделки, между кои страни са били сключени те, липсвал ясен петитум по отношение на всеки един от предявените искове, поради което законосъобразно същата е била върната. Досежно искането за освобождаване на ищеца от държавна такса и непроизнасянето от страна на първоинстанционния съд по него, е прието, че същото не се отразява на правилността на връщането, тъй като било направено след изтичането и на последния срок за отстраняване на нередовностите.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички събрани по делото доказателства относно движение на процеса в частта за оставяне без движение на исковата молба и поредица от молби, с които неизправната страна е отговорила на определенията?

2. Длъжен ли е съдът служебно да извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните? Длъжен ли е да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна? Длъжен ли е съдът да осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото, включително издаване своевременно на необходимите удостоверения за получаване на задължителни документи от трети лица?

Поддържа се, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, а именно, че първоинстанционният съд е дал многократно на жалбоподателя конкретни и ясни указания във връзка с констатираните нередовности на исковата молба, които не са изпълнени, по формулираните от частния жалбоподател въпроси е налице константна практика на ВКС, с която обжалваното определение е изцяло съобразено, поради което не се обосновава допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.

Константна е практиката на ВКС, че съдът следва да съобрази всички относими към съответния спор доказани факти и да приложи към установените факти съответните правни норми, което по делото е направено. Относим към настоящия спор факт е дали исковата молба е редовна и годна да сезира съда за произнасяне по същество. Установявайки нейната нередовност, съдът е дал конкретни и ясни указания за отстраняване на нередовностите и поради неизпълнение на тези указания в срок е прекратил производството по делото. Спорът по делото е единствено дали прекратяването на производството е законосъобразно. При произнасянето си по този спор съдът е съобразил всички установени и относими към спора факти и е обосновал своите изводи, съобразявайки приложимите процесуалнопрвани норми към спора. Диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК като основно начало на процеса. С разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК законодателят е определил, че „предметът на делото и обемът на дължимата защита“ се определя от страните, т.е. недопустимо е съдът по свой почин да променя било параметрите на предмета на правния спор, било обема и вида на търсената защита. Следвайки логиката на законодателя и новата философия за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение /Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о./.

В определение № 3624/15.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2508/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 5667/05.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2960/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като е възприета трайно установената практика на ВКС, е разяснено, че съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск, въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК следва да се упражнява, когато обективно са налице основания за това – когато при проверката на исковата молба съдът констатира, че същата не отговаря на изискванията на закона, съдът е длъжен да даде ясни и изчерпателни указания на ищеца по начин, по който те могат да бъдат възприети от страната, тъй като неточните или неясни указания на съда са равнозначни на липсата на такива и неизпълнението им не е основание за прекратяване на делото. В настоящия случай, като е приел, че първоинстанционният съд неколкократно е давал точни, ясни и изпълними указания, формулирани по разбираем и достъпен начин, но с подадените уточнителни молби жалбоподателят не е отстранил констатираните множество нередовности на исковата молба, поради което същата следва да бъде върната, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази константна практика на ВКС.

По формулирания от жалбоподателя втори въпрос също е налице константна практика на ВКС. Относими към въпроса са разясненията в мотивите към ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, действа при условията на пълен въззив и разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания, които имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната; че в производството по частната жалба съдът служебно проверява всички правно-релевантни факти, сам преценява събраните доказателствата, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството; както и че по този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая, като е обсъдил конкретното съдържание на уточнителните молби на жалбоподателя и като е установил и посочил многобройните и съществени нередовности на исковата молба, които са останали неотстранени, въпреки надлежно дадените указания от първата инстанция, въззивният съд е разрешил и втория процесуалноправен въпрос, не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика, обективирана в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, което отново сочи, че не е налице и твърдяната в изложението към частната касационна жалба, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на чл. 12 8, чл. 129 ГПК, в действащите редакции на тези норми и съобразно с техния точен смисъл.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение