Определение № 97 от 03.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 13/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 100183/8.ХІ.2011 г. на И. П. К. от С., подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК против въззивното определение № 13047 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Б, от 14.ІХ.2011 г., постановено по ч. гр. дело № 11620/2011 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на К. срещу първоинстанционното разпореждане на СРС, І ГО, 52-ри с-в от 25.VІІ.2011 по гр. дело № 28230/2011 г.: за отхвърляне заявлението на настоящия частен касатор по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК срещу ответника П. П. В. от С. за издаване на заповед за изпълнение за сума в размер на 20 000 лева, дължима въз основа на издаден запис на заповед от датата 8 август 2009 г. Оплакванията на частния касатор К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му, като неправилно, „ведно със законните последици”. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. обосновава приложно поле на частното касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки с лишеното от смисъл твърдение, че решените с въззивното определение на СГС материалноправни и процесуалноправни въпроси „ще бъде от значение за точното му прилагане и за развитието на правото”. Ответникът по касация П. П. В. от С. не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на изложените в частната жалба на К. оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред СГС, настоящата частна касационна жалба на И. П. К. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивната инстанция. Върховният касационен съд не само не е задължен, но и не може да извежда такъв релевантен правен въпрос нито от изложението към касационната жалба, нито от твърденията на подателя й или от там изтъкнати от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – в случая само по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. При констатацията, че в конкретната хипотеза К. не е формулирал надлежно в изложението към частната си касационна жалба нито един правен въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, касационният контрол по отношение атакуваното въззивно определение на СГС не може да бъде допуснат само въз основа на наведените в същата оплаквания за неправилност на този съдебен акт. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение