Определение № 3193 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на И. Д. П. и Р. Д. П. против решение №207/28.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 380/2022 г. от състав на АС- Бургас. Ответникът по касационните жалби ги оспорва, с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл.59 ЗЗД са основателни и ги е уважил до размера на присъдената сума. Съдът е приел, че ищецът е бил допуснат в процесния имот в качеството му на фактически брачен съжител на ответницата, поради което влизането му в имота през 2012 год. не е било като владелец, а е било като негов държател. Не е установено владение по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС нито към 2012 год., нито в по-късен момент. Осъществената от ищеца фактическа власт върху вещта за периода в който е живял на семейни начала с ответницата, не е такава по смисъла на чл.79 от ЗС и е негодна да го направи собственик, поради качеството му само на държател на вещта по смисъла на чл.68, ал.2 от ЗС. Посочено е, че държателят, който е извършил подобрения в чужд имот може да претендира обезщетение по реда на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. След като правната квалификация на иска се определя от съда, ищецът не е длъжен да посочва в какво качество е извършил подобренията, необходимо е да изложи обстоятелствата, при които е станало неоправданото разместване на блага. Съдът се е позовал на задължителното ППВС № 6/74 г. в което е посочено, че право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и чл. 74 ЗС има само владелецът, не и държателят. Според ППВС № 1/79 г. когато държател подобри чужд имот, тогава обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. В този случай обедняването е налице не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Съгласно т. 4 от ППВС 1/79 год., в случаите по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Посочено е също така, че с исковете по чл.60-62 от ЗЗД разполага подобрителят на чужд имот, когато не е владелец, не е държател и не се намира в договорни отношения със собственика на имота. В случая е прието за установено, че към момента на извършване на подобренията ищецът е осъществявал фактическа власт върху имота като държател, поради което отношенията между него и собствениците на имота – ответниците по делото, съгласно задължителната съдебна практика цитирана по-горе, се уреждат изцяло по чл.59 от ЗЗД. Съдът е приел, че неточната правна квалификация на евентуалните искове дадена от окръжния съд, в случая не препятства възможността за произнасяне на въззивния съд, тъй като по делото са установени всички релевантни за разрешаване на спора факти и обстоятелства. Съдът е приел, че обедняването на ищеца са направените от него разноски за подобряване на имота в размер на 114 900 лв. с ДДС, от които за строителните материали са направени разноски за 65 400 лв. с ДДС, а за труд - 49 500 лв.с ДДС, а обогатяването на ответниците е увеличената стойност на имота в резултат на извършените от ищеца подобрения в размер на 47 800 лв. без ДДС – т.е. 57 360 лв. с ДДС. Ето защо съдът е приел, че претенцията на ищеца по евентуалните искове по чл.59 от ЗЗД е основателна за по-малката между двете суми сума, т.е. общо за сумата от 57 360 лв., и съобразно дяловете на страните в съсобствеността, исковете следва да бъдат уважени за сумата от по 28 680 лв. спрямо всеки от ответниците, или всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от по 28 680 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от предявяване на исковете на 09.11.2020 год. до окончателното плащане. В изложението на касационните основания и по двете касационни жалби се сочат правни въпроси, които според касаторите са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се процесуалноправен въпрос, следва ли съда при неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд да направи нов доклад по делото, като даде нови указания на страните, съобразно правилната правна квалификация на предявените искове. Съдът е посочил изрично в мотивите си, че неточната правна квалификация на евентуалните искове дадена от окръжния съд, в случая не препятства възможността за произнасяне на въззивния съд, тъй като по делото са установени всички релевантни за разрешаване на спора факти и обстоятелства. В цитираното от касаторите ТР №1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС е прието, че извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Тъй като е приел за установен всички релевантни към спора факти и не са налага даването на нови указания до страните, съдът не е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика във връзка със задължението за нов доклад от въззивната инстанция. Съдът не е приел, че е налице споразумение със собственика на имота за извършването на подобренията, а е приел, че ищецът има качеството на държател, поради което поставения въпрос за това налице ли е идентичност между исковете по чл.61, ал.3 ЗЗД и чл.59 ЗЗД е неотносим към спора в производството по чл.288 ГПК, още повече, че съдът не се е произнесъл по него. Съдът не е приел от фактическа страна за доказано твърдението на ищеца, за наличие на споразумение за прехвърляне на собствеността върху имота /1/2 ид.ч./, поради което и поставения въпрос при наличието на подобно споразумение и квалификацията в тази хипотеза не е била предмет на обсъждане от въззивния съд. Третия въпрос, относно критериите, по които се установяват двете стойности – на обогатяването и обедняването, е фактически въпрос, доколкото винаги се разрешава от събраните по делото доказателства, поради което не би могъл да доведе до извод за допустимост на касационното обжалване. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на АС – Бургас. В полза на ответника по касационните жалби следва да се присъдят направените съдебни разноски – общо 3000 лева /по 1500 за всеки от касаторите/, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС