Определение № 898 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2208/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 4 от 08.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 664 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 259 от 15.06.2023 г. постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 344 по описа на съда за 2022 г. в отхвърлителната му част, е осъден касаторът да заплати на М. А. П., ЕГН: [ЕГН] сумата от още 18 000 лв. /осемнадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания вследствие смъртта на майка й Н. Б. А., починала при ПТП, настъпило на 01.06.2019 г. в [населено място] село, [община], което е причинено от З. П. Г. при управление на лек автомобил „Мерцедес Ес 500“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.06.2019 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Претендира се, че неправилно е определен размерът на процесното застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, който размер според касатора е необосновано прекомерно завишен. Сочи се, че съгласно съдебната практика понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при смърт, като последното не може да служи за източник на неоснователно обогатяване на увреденото лице. Според касатора като обективен критерий следва да се обсъдят и конкретните обществено-икономически условия на живот, както в страната, така и в конкретното населено място, където живее ищцата, собственият й жизнен стандарт и доходи, а в случая присъдената обезвреда като размер не кореспондира и със съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи към процесния период - 01.06.2019 г. Настоява се, че размерът на определеното от въззивния съд обезщетение от 120 000 лв. не е съобразен нито с възрастта на починалата, нито с възрастта на ищцата, нито с факта, че и двете не са били финансово и физически зависими една от друга, нито на последно място с обществено икономическите условия на живот в страната към датата на ПТП, и с доходите и стандарта на живот на ищцата, в какъвто смисъл се сочи, че морално и икономически необосновано е да се присъди обезщетение за неимуществени вреди, което многократно да надвишава приходите на ищцата и собствения й жизнен стандарт. Подчертава се, че от приобщените от разпитаните по инициатива на ищцовата страна свидетели се доказва, че починалото лице е живеело преди смъртта си в [населено място] село, общ. Стамболийски, докато дъщеря й г-жа П. след като е сключила брак /30 години преди смъртта на майка си/ е напуснала родното си село и е живяла в [населено място], както и че ищцата има три дъщери и внуци, при което се поддържа, че въззивната инстанция е завишила напълно необосновано и неточно обезщетението за неимуществени вреди, предвид установената типична връзка приживе между починалата майка и нейната дъщеря.

На следващо място се твърди, че въззивният съд неправилно е определил степента на принос за настъпване на вредоносните последици от процесното ПТП от страна на починалата, като е неглижирано поведението на пешеходката от страна на съда, което обуславя неправилния извод за принос в този, определен от съда, незначителен размер. Според касатора съдът изобщо не отдава нужното значение на обстоятелството, че пешеходката е извършила сериозни и груби нарушения на ЗДвП, изразяващи се в предприемане на пресичане на пътното платно без полагане на дължимата грижа за собствените си безопасност и здраве, като по този начин с бездействието си тя е станала непосредствена и основна причина за настъпване на процесното ПТП. По подробно изложени съображения в този смисъл се счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие със съдебната практика, съгласно която при доказано съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден, виновно действалото лице (водачът на автомобила) следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения, в какъвто смисъл се цитира практика на ВКС.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск за сумата 18000 лв. по главницата, представляваща разликата над 90000 лв. до общо уважения размер от 108000 лв., при условията на евентуалност – намаляване на същия размер, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставят се въпросите:

1. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? По този въпрос се твърди, че въззивният съд в отклонение от задължителната за съдилищата практика, обективирана и в Постановление № 4/23.12.1968 г. на ПВС, не е посочил всички обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а някои от релевантните обстоятелства са посочени съвсем схематично, без да са анализирани и обсъдени във връзка с останалите критерии по чл. 52 ЗЗД, включително без съдът да е съобразил реално понесените психологически травми, страдания, душевни преживявания и начин на отражение на загубата на близкия роднина на ищцата, а от друга страна - конкретните икономически условия в страната към правнорелевантния момент, чиито обективен белег са и лимитите на отговорност.

2. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението? Сочи се, че постановявайки крайния си съдебен акт АС - Пловдив не е обсъдил изобщо въпроса за конкретните икономически условия в страната към дата на ПТП, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане, а удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната в момента на увреждането, като обезщетението не следва да надвишава този справедлив и достатъчен размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат и поначало са различни във всеки отделен случай.

3. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от смъртта му при ПТП? По този въпрос касаторът поддържа, че категорично отговорът му следва да е положителен, тъй като подобен подход е възприет в редица европейски законодателства, където размерът на обезщетенията за неимуществени вреди от смърт или травматични увреждания се определят от съда и застрахователя въз основа на единна методика и обективни критерии, сред които основно място заема икономическия принос на увредения за семейството и обществото, което е реален, обективен показател, който може да даде ясна икономическа обосновка и безспорна установеност на вредата. Сочи се, че в мотивите на въззивното решение на апелативния съд не се съдържат самостоятелни мотиви по отношение на този значим за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди критерий, а необсъждайки този съществен материалноправен въпрос в своето решение, въззивният съд е постановил един неправилен съдебен акт, доколкото липсва обективна преценка за справедлив и обективен критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, който следва да бъде отменен по реда на касационната проверка.

4. Следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се във внезапно навлизане на пътното платно и пресичане на необозначено за целта място, без съобразяване със скоростта и разстоянието на приближаващото МПС, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания, и са били преимуществена причина за настъпване на същите? По въпроса се заявява, че обжалваното решение е постановено в противоречие на съдебната практика, съгласно която при доказано съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден, виновно действалото лице (водача на автомобила) следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Сочи се, че крайното неглижиране на поведението на пешеходката от страна на съда, обуславя неправилния извод за принос в този незначителен размер, а неправилното пресичане на пешеходката в нарушение на нормите на ЗДвП безспорно е установено от всички доказателства, в това число и от разпитаните свидетели и от изслушаната и приета по делото САТЕ. Като се цитира Тълкувателно решение на ВКС № 2/22.12.2016 г., постановено по Тълкувателно дело № 2/2016 г. се поддържа, че в действителност АС - Пловдив в своите мотиви приема, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходката, но нейният принос е необосновано занижен. Касаторът счита, че както с оглед конкретния механизъм на ПТП, така и с оглед възпитателната функция, която с решения по подобни дела българският съд следва да изпълнява към обществото по отношение на пътната безопасност и в частност досежно стриктното спазване на законовото задължение за движение/пресичане на пешеходци, приносът на пешеходката следва да бъде отчетен в по-висок размер - поне 50 %, респ. съобразно това да бъде намалено и определеното застрахователно обезщетение.

По отношение на въпросите се поддържа, че са обусловили правните изводи на съда и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество, приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Твърди се също, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК - поради очевидна неправилност, тъй като е присъдено високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК, при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и от въззивния съд размер, съдът е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване /въззивното решение в частта му по отхвърления иск за неимуществени вреди, предявен от сестрата на починалата, не е предмет на настоящото производство/, част от мотивите си към обжалваното решение, че спорни във въззивното производство са справедливият размер на дължимото на ищцата обезщетение за причинените й неимуществени вреди, както и този на приетото от първоинстанционния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата, определен от съда на 10 %.

Като е възпроизвел подробно показанията на изслушаните по делото свидетели, които е кредитирал, въззивният състав е приел, че вследствие процесното ПТП, при което е причинена смъртта на майката на ищцата, последната е претърпяла силна мъка, болка и страдание, тъй като приживе между тях е била изградената много силна емоционална връзка, трайна и дълбока близост. Съдът сочи, че в случая се касае за най-тежката мъка и страдание за един човек - смъртта на неговата майка, която за всяко дете е непрежалима загуба, независимо от възрастта на детето и на родителя, както в случая преклонната възраст на покойната Н. А. и зрялата възраст на ищцата М. П., независимо и от обстоятелството, че те не живеели заедно, което е нормално за всяко зряло дете. Според съда тази загуба е тежко и непреодолимо емоционално изживяване за ищцата М. П., с трайно и необратимо проявление във времето, а постоянната мъка, страдание и дългосрочна тъга са само част от негативните последици, които ищцата ще търпи от кончината на своята майка. Излага се и че смъртта на Н. А. дори е довело до влошаване на здравословното състояние на дъщеря й М. П., според свидетелските показания.

Въззивният състав сочи, че законодателят определя лимит на отговорността за неимуществени и имуществени вреди, вследствие на телесно увреждани или смърт в разпоредбата на чл. 492, ал. 1, т. 1 КЗ от 10 420 000 лв. за всяко застрахователно събитие, независимо колко са пострадалите лица, който лимит очертава и рамката на паричната отговорност в зависимост от тежестта и еквивалента на неимуществените вреди. Като се е съобразил също с обективните критерии на чл. 52 ЗЗД относно принципа за справедливо обезщетяване на причинените неимуществени вреди, възрастта на ищцата М. П. /64 години/, възрастта на покойната Н. А. /88 години/ към датата на смъртта й при настъпване на ПТП, икономическата конюктура в страната и общественото възприемане на критерия справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, вида и характера на получените болки и страдания от смъртта на майката на ищцата, както и че в резултат на същата, животът на ищцата трайно се е променил в негативен аспект, съдът е счел за справедлив размер на дължимото обезщетение на М. А. П. за причинените й неимуществени вреди - болки и страдания вследствие смъртта на нейната майка Н. А., настъпила при процесното ПТП през 2019 г., сумата 120000 лв., като съдът е посочил и че при определяне на размера на претърпените неимуществени вреди се има предвид и личния характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията на личността на този, който понася вредите.

По въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат от покойната Н. А., която е навлязла внезапно на платното за движение, без да се съобрази с разстоянието и скоростта на приближаващото МПС, както и с предприетото пресичане на пътното платно на място, което не е обозначено като пешеходна пътека, въззивният съд е изложил, че в задължителната практика на ВКС /т. 7 от ППВС № 17/1963 г./ е застъпено становището, че обезщетението за вреди се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за настъпването им, като от значение е причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Сочи се, че съгласно т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина“, като приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Като е възпроизвел подробно и анализирал заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, приета по делото, съдът е намерил, че процесното ПТП е осъществено поради нарушаване на правилата за движение по пътищата и от двамата участници в него, т.е. налице е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата пешеходка Н. А.. Съдът излага, че от събраните по делото доказателства и заключението на КСМАТЕ е установено безспорно, че в близост до мястото на настъпване на ПТП липсва обозначена пешеходна пътека, ето защо пешеходката Н. А. е имала право да пресече пътното платно за движение извън обозначените за това места, като спазва правилата на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 от ЗДвП - преди да навлезе на пътното платно за движение, да се съобрази с приближаващите се превозни средства, да не удължава ненужно времето и пътя за пресичане, както и да не спира без необходимост на платното за движение, като според разпоредбата на чл. 114, т. 1 и 2 ЗДвП на пешеходците е забранено да навлизат внезапно на платното за движение и да пресичат при ограничена видимост. В случая според съда пешеходката е имала видимост към лекия автомобил, могла е да го забележи, при проявена от нея грижа, могла да изчака и го пропусне, виждайки, че той се движи с голяма скорост, след което да предприеме пресичане на пътното платно, но е навлязла и внезапно на пътното платно, не се е съобразила, че приближаващият лек автомобил се движи с висока скорост, и е предприела пресичане на пътното платно, когато това не е било безопасно и не на обозначено с пешеходна пътека място, като така сама се е поставила в условия на опасност от настъпване на ПТП. Според съда това означава, че тя, като пешеходка, не е била бдителна и не е проявила предпазливост при пресичането на пътното платно. Като е приел, че в случая е осъществена първата от разграничените в ТР № 1/23.Х12.2015 г. на ВКС, две хипотези на съпричиняване - допринасяне на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт, обуславящ прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е възпроизвел конкретните в случая, нейни проявни форми, съдът е намерил, че количественият израз на съпричиняването на вредоносния резултат от Н. А. е в размер на 10 %, тъй като нарушенията на правилата за движение по пътищата на виновния водач - деликвента З. П. Г. са много по-тежки, поради това са и квалифицирани като престъпления по НК.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай твърденията за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт са обосновани с общи твърдения, които са относими изцяло не към очевидната неправилност на решението, както белезите на същата са описани непосредствено по-горе в настоящите мотиви, а към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на преценка само в евентуално последващо допускането на касационно обжалване на решението, производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з., с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал., т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано тяхното наличие, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Третият въпрос на касатора не съставлява такова основание, доколкото изтъкнатите от касатора в обосноваването му, негови твърдения и тези, не са обсъждани от въззивния съд в мотивите към решението му, съответно – отговорът на въпроса не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 ГПК, в съответствие цитираната тълкувателна практика на ВКС. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на този въпрос касаторът не обосновава и какъвто и да било от установените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, поради което и по същия въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото по начина, по който е формулиран и обоснован въпросът, отговорът му зависи изцяло от конкретните, приети от инстанциите по същество, за установени по делото обстоятелства от фактическа страна, т.е. въпросът е относим към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието на основания за допускане на касационното му обжалване, преценката за което наличие е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Поддържаните от касатора основания не са налице и по отношение на останалите, поставени от него въпроси в изложението му.

Първият и вторият въпроси са правни и доколкото отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор с предмет, като процесния, същите могат да бъдат определени като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

По отношение и на тези два въпроса на касатора обаче, не е налице поддържаният от него допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, съдът не се е отклонил както от установените в практиката свои задължения, като инстанция по съществото на спора - да обсъди релевираните по делото твърдения и възражения на страните, и подкрепящите/оборващи ги доказателства, така и от критериите, които съобразно цитираната от касатора и служебно известната на касационния състав, задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и практика на Върховния касационен съд, са релевантни за определянето на справедлив по смисъла на чл. 52 от ГПК, размер на обезщетението за неимуществени вреди, и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, и неговия размер, включително и нарочно изтъкваните от касатора. При така приетото съобразяване на въззивния съд с установените в практиката негови задължения, като съд по същество досежно преценката на обстоятелствата, твърденията и възраженията на страните, и с релевантните критерии, и принципи, приложими при определяне справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, и процентът на съпричиняването им от страна на починалата, оплакванията на касатора за обратното изразяват всъщност несъгласието му с конкретно определените от въззивния съд техни размери, които конкретни техни размери обаче, са извън предмета на възможната преценка от страна на касационния състав в тази фаза на производството.

Общо и бланкетно заявеното от касатора по отношение на поставените в изложението му въпроси, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е налице по делото. Наличието му не се обосновава от касатора с конкретни твърдения в насока на приетото относно действителното му съдържание в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк..д № 1/2009 г., а само се възпроизвеждат залегналите там, задължителни за съдилищата разяснения. Освен изложеното, по поставените от касатора и съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване, първи и втори въпроси от изложението му, е налице обилна и еднопосочна, включително задължителна практика на върховната съдебна инстанция, частично цитирана и от самия касатор в жалбата и изложението му, по отношение на която практика според касационния състав не е налице нито необходимост от осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се налага промяната й, като на създадена поради неточно тълкуване, или осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, което изключва приложението по делото на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а процесуалният представител на ответника по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, размерът на което касационният състав, с оглед защитавания интерес, действителната фактическа и правна сложност на делото, и конкретният начин на протичането му пред касационната съдебна инстанция – с ангажиран отговор на касационната жалба, но без явяване в открито съдебно заседание, определя в размер на 1000 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение