Определение № 5 от 07.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3951/2020 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.2134/1.10.20 по ч.г.д.№.2662/20 на АС София разпореждане №.13939/14.11.19 /допълнено с разпореждане от 15.07.20/ по т.д.№.2467/18 на СГС, ТО, VІ-12с., с което е върната исковата молба на „Декстро Рисърч“ООД и е прекратено производството по делото, е потвърдено, а частната жалба в частта, с която се обжалва отказ за спиране на производството, е оставена без разглеждане. Постъпила е частна касационна жалба от „Декстро Рисърч“ООД, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се моли за неговата отмяна. Налице е позоваване на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/ и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“При трансформиране на едно производство от административно в общо гражданско или търговско следва ли сезиращият съда документ да отговаря на изискванията за редовност и допустимост, съответно да притежава реквизити на искова молба?“; 2.“В случай, при който административното производство се трансформира в такова пред общите съдилища без промяна на петитума, следва ли да се събира такса като за неоценяем иск?“. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С атакуваното определение е прието, че съгласно чл.129 ал.1 ГПК съдът е длъжен да провери редовността на исковата молба и да обезпечи провеждането на допустим процес и извършването на допустими действия на страните. Подаването на исковата молба е процесуално действие, което се контролира досежно съответствието й с чл.127 ГПК и чл.128 ГПК-поради което и първоинстанционният съд е постановил разпореждане от 21.05.19, с което е дал ясни, конкретни и изчерпателни указания на ищеца-съобщени му лично на 31.05.19. Посочено е, че доколкото след повдигнат спор за подсъдност смесен състав на ВКС и ВАС /с определение №.23/20.03.14/ е определил, че компетентен да се произнесе по жалбата на ищеца от 4.08.14 е СГС и че спорът трябва да се разгледа по общия исков ред - а спорът пред гражданския съд започва с искова молба, депозираната жалба срещу мълчалив отказ следва да се счита за искова молба /на основание чл.118 ал.2 ГПК делото се смята за висящо от деня на подаване на молбата пред ненадлежния съд, като извършените от него процесуални действия запазват силата си/, гражданския съд е бил задължен да разгледа спора предвид задължителния характер на определението за компетентен съд и правилно е оставил исковата молба без движение. В предоставения срок ищецът не е изпълнил дадените указания-подал е молба, но с нея не е направил исканото уточнение и не е внесъл необходимата държавна такса; направил е искане за спиране на производството. При тези обстоятелства правилно исковата молба е била върната и производството – прекратено. В частта, с която се атакува отказът за спиране, жалбата е намерена за недопустима, тъй като този акт не подлежи на инстанционен контрол поради това, че не прегражда пътя за защита. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос е свързан с необходимостта от провеждане на производство пред граждански съд въз основа на документ, отговарящ на изискванията за редовност на исковата молба. В задължителната практика на ВКС трайно и безпротиворечиво се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено такова - по нередовна искова молба; всеки предявен иск трябва да е с ясно и конкретно съдържание съобразно предвиденото в закона, за да могат ответната страна и съдът да направят преценка за допустимостта и основателността му; при наличие на нередовност съдът е длъжен на основание чл.129 вр. с чл.127 ГПК да предостави възможност на ищеца да я отстрани, тъй като в противен случай не би могъл да определи предмета на делото и границите на решаващата дейност /реш.№.13/30.01.19 по г.д.№.2081/18, I ГО, реш.№.30/ 14.03.18 по г.д.№.2230/17, III ГО, реш.№.44/2.02.11 по г.д.№.1944/09, IV ГО, реш.№.18/ 19.02.14 по г.д.№.3359/13, III ГО и др./. Горните изисквания касаят всяко исково производство по реда на ГПК-в това число и това, което е образувано след първоначално сезиране на административен съд и последващо изпращане на делото за разглеждане от граждански съд. Тази практика, формирана на база ясни законови разпоредби, не се нуждае от промяна или осъвременяване. При тези обстоятелства соченото основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Вторият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка. Предвид изложеното той не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК/ и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че едно от условията за редовност на исковата молба е да бъде платена дължимата държавна такса /чл.128 т.2 ГПК/, процесната претенция за заплащане на дължима сума не може да се квалифицира като неоценяем иск, дължимата държавна такса се определя по реда на чл.1 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс вр. с чл.69 ал.1 т.1 ГПК /4 на сто върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв./ - в какъвто смисъл са били и дадените /останали неизпълнени/ указания за внасяне на държавна такса от първоинстанционния съд. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на определението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ГПК, респективно касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,