Определение № 50905 от 05.12.2022 г. на ВКС по д. № 2087/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Л. Л. срещу въззивното решение на Окръжен съд Добрич по гр.д. №668/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касатора с пр. осн. чл.59 ЗЗД срещу: Й. А. – за сумата 8 979,39 лв., представляващи 4/6 ид. части от разходите, които ищецът е сторил за закупуване на изброените в решението движими вещи и материали; Д. Д. – за сумата 2 244,85 лв., представляваща 1/6 ид.ч. от същите разходи и К. Д. – за сумата 2 244, 85 лв., представляваща 1/6 ид. ч. от същите разходи, с които суми ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на ищеца. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по иска срещу отв. Й. А. с цена 11 435,18 лв., видно от искова молба на л.202 от делото на РС и обжалваем интерес 8979,39 лв.. Касационната жалба срещу въззивното решение по исковете, предявени срещу отв. Д. Д. и К. Д., с цена от по 2 858,79 лв., видно от исковата молба и вл. в сила определение в о.з. на л.242, е недопустима и следва да остане без разглеждане – чл.280, ал.3 ГПК. Недопустимо е и евентуалното разглеждане от касационния съд на направеното от отв.К. Д. с отговора на първоначалната искова молба възражение за прихващане със сумата 17 771, 60 лв. по съображенията, изложени в ТР №4/14.03.16 г. по т.д. №4/14 г. ОСГК, т.1В, за несамостоятелния характер на възражението и зависимостта му изцяло от съдбата на решението по иска, на който е противопоставено. За допускане на обжалването на въззивното решение касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.2 и 3 ГПК. Намира, че правният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните и да постанови обоснован съдебен акт, произтича от регламентацията в закона/ чл.236, ал.2 ГПК/ и по него няма противоречива практика. При формиране на решаващия извод на въззивния съд, че претенцията е за стойност на движими вещи – мебели, които подлежат както на сглобяване, така и на разглобяване и вдигане, не са обсъдени събраните доказателства и т.8 от ППВС №6/74 г. е некоректно приложена. Въззивният съд е възприел и неправилна правна квалификация на иска, неотговаряща на изложените от ищеца и ответниците фактически твърдения по спора, че средствата са влагани от ищеца в чужд имот, който той не владее и не разполага с исковете на извършилия подобрения владелец. Изводите на въззивния съд в тази насока не съответстват на ППВС №1/79 г., р. по гр.д. №3715/18 г. на четвърто г.о. на ВКС и р. по гр.д. №1274/09 г. на четвърто г.о. на ВКС. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.59, ал.1 ЗЗД. Предмет на претенцията са разходите за закупени и вложени вещи и материали (цена и изплатени лихви по стоков кредит), лична собственост на ищеца, но не се претендира тяхното връщане на собственика им, респ. стойността им като погинали. Претендира се заплащането им като подобрение, тъй като са с размери и параметри, съобразени с конкретното жилище и са предназначени за неговото ползване; вложени са, монтирани и трайно прикрепени в същото, а евентуалното им отделяне би ги унищожило, респ. нямат друго рационално използване, при което възмездяването на ищеца за вложените в ремонта средства, следва да стане по правилата на неоснователното обогатяване. Претенцията е за стойността на отоплителна камина, интериорни врати с каси и дръжки; кухненска маса и столове; плоскости за мебели, от които ищецът е изработил мебели в стаите и коридора, дръжки и закачалки на мебели - или всичките са движимости, подлежащи на вдигане, респ. демонтаж и вдигане. Движимите вещи, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота не подлежат на заплащане и държателят на имота има право да вдигне тези вещи, когато преустанови ползването на имота. Вещите лица са посочили, че при демонтажа на мебелите, те щели да изгубят почти изцяло пазарната си стойност, а св. Д. В. - че трудно ще се демонтират, а след премахването им ще остане тъмно петно. От изложеното е видно, че преценката на вещите лица не се основава на критериите, приети в т. 8 от ППВС № 6/1974 г. - дали движимостите могат да бъдат отделени без съществено увреждане на апартамента. Мебелите подлежат както на сглобяване, така и на разглобяване по един и същи начин-в повечето случаи те се доставят разглобени, а при смяна на жилище и за да бъдат пренесени се разглобяват. За демонтажа не са необходими специални умения, извършва се с общодостъпни инструменти, всички вещи могат да се изнесат и превозят без да се повредят. Евентуални следи по стените след демонтажа подлежат на запълване (техническите възможности за това се увеличават непрекъснато) и измазване. С оглед на изложеното исковете за заплащането им като подобрения в имота на ответниците са неоснователни. ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по иска срещу отв. Й. А. на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните и да постанови обоснован съдебен акт, поради твърдяното от касатора противоречие на формираните от въззивния съд решаващи изводи с указаното в т.8 от ППВС №6/74 г., на която се е позовал съдът. Оплакванията на касатора за неправилна правна квалификация на иска са такива по същество – отнасят се до правилността на въззивното решение, и ВКС не ги разглежда в това производство / ТР №1/19.02.10 г./. Те не обосновават очевидна неправилност или вероятна недопустимост на въззивното решение - въззивният съд е възприел предложената от ищеца правна квалификация на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД и е разгледал иска въз основа на твърденията му, изложени в исковата молба за извършени от него подобрения и вложени средства в чужд имот. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.