Определение № 50 от 05.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 3723/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. Д. Х. и Л. Н. Х., британски граждани, чрез процесуалния им пълномощник адвокат С. Й. и на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника му адвокат В. К., срещу решение № 241 от 10.10.2012 г. по в.гр.д. № 346/2012 г. на Апелативен съд – В. Т., както и касационна жалба на [фирма] срещу решение № 241-А от 29.04.2013 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Касаторите С. Д. Х. и Л. Н. Х. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове за заплащане на неустойка в размер на 2 809.80 евро по чл.10.1, изр.3 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 14.12.2007 г. и за заплащане на задатък в размер на 19 668.60 евро по чл. 3.3, изр. последно от същия договор. Поддържат основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3, предл. първо и второ от ГПК, с искане за отмяна на решението в посочените части и уважаване на исковите претенции, с присъждане на разноски по делото. Изразява се несъгласие с изводът на решаващия състав за неизправност на купувачите по предварителния договор поради значителна забава при плащането на втората вноска по договора, чиято изискуемост е договорно обвързана от достигането на етап „груб строеж”, а не от издаването на протокол обр.14. По отношение на претендирания задатък касаторите твърдят неправилност на извода на съда за липсата на такава уговорка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните правни въпроси: „1. При определяне на падежа на договорно задължение, следва ли да се има предвид изричната воля на страните или съдът може служебно да я изменя. Може ли длъжникът да бъде принуден да изпълни в момент, различен от уговорения между страните; 2. Какво е съдържанието на понятието „груб строеж” и по какъв начин се установява неговото достигане” По първия въпрос касаторите се позовават на следните съдебни актове: решение по т.д. № 888/2009 г., ВКС, ІІ т.о., решение по гр.д. № 1349/1999 г., V г.о. на ВКС и решение по гр.д. № 3354/2007 г., ВКС, ІV г.о., а по втория въпрос – на Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 10/02.04.2012 г. по гр.д. № 537/2011 г. на Окръжен съд- В.Т., дружеството е осъдено да заплати на С. и Л. Х. сумата 53 386.20 евро, представляваща платена част от продажната цена по предварителен договор от 14.12.2007 г., ведно със законната лихва от 03.05.2011 г., както и в частта, с която е признато, че не е установена истинността на конкретно посочени електронни писма от електронната поща на М. Б.. В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл.87, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствени правила – 184, ал.1 и чл.193 ГПК и необоснованост, с искане за отмяна на решението в посочените части и постановяване на ново решение, с което да се признае за недоказано оспорването на електронните писма и да се отхвърли изцяло предявения иск за сумата 53 386.20 евро, ведно със законната лихва, с присъждане на разноски. В изложението за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: „ 1. Писмата от електронната поща представляват ли частни електронни документи и в тази връзка при оспорването само на фактът на получаването им, без да е направено искане за тяхното представяне, следва ли да намери приложение разпоредбата на чл.184, ал.2 ГПК; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл.184, ал.2 ГПК относно писмо от електронна поща, доколкото същото не носи електронен подпис, а цитираната разпоредба предвижда процедурата да бъда осъществена само по отношение на проверката на електронния подпис. Представлява ли в тази насока писмото от електронна поща електронен документ по смисъла на цитираната разпоредба и приложима ли е тя по отношение на това писмо, във връзка с направено оспорване/ без да е направено изрично искане за представяне на електронен носител/; 3. Допустимо ли е установяването на покана до страна по предварителен договор, изпратено по електронна поща, за което съществува начало на писмено доказателство, да се установява със свидетелски показания и представлява ли писмото от електронната поща начало на писмено доказателство; 4. Неотправянето на покана за сключване на окончателен договор, при изпълнение на договорните задължения макар и със забава, в рамките на договорния времеви толеранс за изпълнение, представлява ли съществено неизпълнение на договорни задължения в контекста на чл.87, ал.4 ЗЗД; 5. Уговореният в предварителен договор срок за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, означава ли, че договорът следва да бъде изпълнен непременно в уговореното време по смисъла на чл.87, ал.2, предл. последно от ЗЗД, т.е. този срок характеризира ли сделката като фикс-сделка, при която не е необходимо кредиторът да дава на длъжника подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.1 ЗЗД и 6. За неизправната страна по двустранен договор възниква ли потестативно право по чл.87 от ЗЗД да иска разваляне на договора или това право има само изправната страна.” По въпроси от № 1 до № 4, вкл., касаторът поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с твърдения, че липсва съдебна практика, а по въпроси № 5 и № 6 се позовава на отклонение от задължителна практика на ВКС: решение по гр.д. № 508/2009 г., І г.о., решение по т.д. № 396/2010 г., І т.о., решение по г.д. № 116/2011 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 60/2010 г., ІІ т.о.; решение по гр.д. № 1137/2010 г., ІV г.о. и решение по т.д. № 226/2009 г., ІІ т.о. По въпрос № 6 е представена и казуална практика на ВКС. В касационната жалба срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка в наименованието на дружеството – „Тра н слог” АД, вместо посоченото наименование в основното решение/ в осъдителната му част/ - [фирма] се поддържа, че жалбата се подава с оглед възпроизвеждането на целия осъдителен диспозитив по иска на С. и Л. Х. за връщане на заплатените суми по предварителния договор. В тази жалба, пояснена с молба от 01.08.2013 г., не е изразено несъгласие срещу допуснатата поправка в наименованието на дружеството, а се препраща към съдържанието и изложението на жалбата срещу основното решение единствено с оглед възпроизвеждането на целия осъдителен диспозитив за посочените по-горе суми/ главница и лихви/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба на С. Х. и Л. Х. е подадена от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, но е процесуално допустима само в частта, с която се атакува въззивното решение за отхвърляне на иска за заплащане на задатък в размер на 19 668.60 евро. В останалата част, имаща за предмет въззивното отхвърлително решение по иска за заплащане на неустойка в размер на 2 809.80 евро, жалбата е процесуално недопустима, на основание чл.280, ал.2 ГПК. Касае се за решение по въззивно търговско дело/ чл.286, ал.1 ТЗ/, като в случая е от значение цената на всеки един от предявените обективно кумулативно съединените осъдителни искове. Цената на иска/ в левова равностойност/ по чл.92, ал.1 ЗЗД, във връзка с т.10.1 от предварителния договор не надхвърля законодателно определения праг на необжалваемост на въззивни решения по търговски дела, което обуславя недопустимост на касационното производство в тази част. Подадената от [фирма] касационна жалба срещу основното решение е допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Недопустима е обаче жалбата срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като тя е без предмет. Дружеството – касатор не е оспорило правилността на извършената от въззивния съд поправка в наименованието му – [фирма], вместо грешно вписаното в осъдителния диспозитив на основното решение наименование [фирма]. Възпроизвеждането на целия осъдителен диспозитив в допълнителното решение не би могло да се възприеме като ново произнасяне по иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.трето от ЗЗД, във вр. с чл.88 ЗЗД, в какъвто смисъл е направеното от този касатор уточнение в цитираната по-горе молба. За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че с оглед недоказване автентичността на електронните писма, както и, че същите са били изпратени от ответното дружество и получени от ищцовата страна, продавачът е неизправна страна по предварителния договор – не е изпълнил задължението си да уведоми купувачите за въвеждане на сградата в експлоатация, да подготвят необходимите декларации, да платят последната вноска от продажната цена, както и, че по негова вина не се е стигнало до насрочване на дата и час за сключване на окончателния договор. Неизпълнението е съпричинило нефинализиране на сделката, с извод, че то не е несъществено по смисъла на чл.87, ал.4 ЗЗД. Изразено е становище, че тъй като посоченото задължение е следвало да се изпълни непременно в уговореното време, а именно в 30-дневен срок от въвеждане на сградата в експлоатация, не са били необходими специална покана с предупреждение, отправени от купувачите до продавача съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД. Формиран е извод за приложимост на разпоредбата на чл.87, ал.2 ЗЗД, като е зачетено изявлението за разваляне на договора, обективирано в исковата молба. Решаващият въззивен състав е приел, че и купувачите са допуснали неизпълнение на задължението за плащане на втората вноска по договора, като вместо на 05.11.2008 г., след изграждане на сградата в „груб строеж”, съответната сума е постъпила по банковата сметка на продавача едва на 12.02.2010 г. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че на 04.12.2008 г. тази вноска е внесена по друга банкова сметка, а не по посочената в анекс от 09.02.2008 г. Като неизпълнение от страна на купувачите е отчетено и неплащането на последната вноска по предварителния договор. С оглед обратното действие на развалянето на предварителния договор и на основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, въззивният съд е приел за основателен иска за връщане на получената от дружеството сума в общ размер 53 386.20 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Предвид приетата неизправност на ищците, искът за заплащане на неустойка за неизпълнение в размер на 2 809.80 лв. е отхвърлен. Искът по чл.93, ал.2 от ЗЗД за сумата 19 668.60 евро, претендирана като двоен размер на платен задатък е счетен за неоснователен и недоказан, с позоваване на конкретни клаузи от договора, според който ищците са платили капаро и то като част от продажната цена, а не задатък. По жалбата на С. Х. и Л. Х.: Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за достъп до касационно обжалване в допустимата част на жалбата. По отношение на отхвърления иск с правно основание чл.93, ал.2 ЗЗД не са формулирани конкретни правни въпроси, относими към извода на въззивната инстанция за неоснователност на тази претенция. Още повече, че съдът се е позовал на договорни клаузи, а доколко те обуславят правилността на извода за недължимост на задатък в двоен размер, би било въпрос по същество, по който касационната инстанция дължи произнасяне едва след евентуално допускане на касационно обжалване, но не и във фазата по селектиране на касационните жалби. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси, цитирани по-горе, са относими единствено към формираните изводи за неизправност на купувачите по предварителния договор поради значителното закъснение при плащане на втората вноска по договора, платима при завършване на сградата на етап „груб строеж”, удостоверено с протокол по чл.181, ал.2 от Закона за устройство на територията, които изводи са обусловили отхвърлянето само на иска по чл.92 ЗЗД. Това е видно от мотивите към решението и съответно обуславя извод, че поставените от касаторите правни въпроси не са относими към атакуваната част от въззивното решение, предмет на касационната жалба в нейната допустима част. Съобразявайки задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на значим за изхода на делото правен въпрос, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно разглеждане, без да съществува задължение на касационния състав да се произнася по допълнителните основания за това. По жалбата на [фирма]: Процесуалноправните въпроси, свързани с приложението на чл.184, ал.1 и ал.2 ГПК и въпросът дали писмата от електронната поща съставляват електронен документ, не биха могли да обосноват наличието на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросите са основани изцяло на доводите на този касатор за неправилност на съдопроизводствените действия на съда във връзка с оспорвените електронните документи, неправилно тълкуване на нормата на чл.184, ал.1 ГПК и неправилно невъзприемане на събраните гласни доказателства, допуснати след откритото производство по оспорването. Независимо от липсата на общото основание за достъп до касация, твърдението, че не е създадена съдебна практика по тези въпроси, не би могло да обоснове наличието на основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т.4 от цитираното тълкувателно решение. От друга страна, по част от въпросите вече е създадена практика по реда на чл.290 ГПК, което изключва приложението на поддържаното допълнително основание. Като неотносим следва да се прецени въпрос № 3, доколкото в мотивите към решението съдът не е формирал извод за недопустимост на гласните доказателствени средства във връзка с оспорването на електронната поща, а доколко електронната поща съставлява начало на писмено доказателство липсва произнасяне. Материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл.87, ал.4 ГПК, не обосновава достъп до касация, тъй като становището на решаващия съд за неприложимост на тази разпоредба е формиран в резултат на конкретна преценка на релевантни факти, в рамките на правораздавателната дейност на въззивната инстанция, а правилността й е ирелевантна за обосноваване допустимост на касационното обжалване. Останалите материалноправни въпроси, свързани с предпоставките за разваляне на предварителния договор по чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД, следва да се определят като значими за изхода на делото, с оглед мотивите към обжалваното решение. Доказана е и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, както по въпрос № 5, така и по въпрос № 6, с оглед представените и цитирани по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, наличието на които изключва приложението на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 6 от изложението към жалбата. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение