Определение № 328 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2324/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на третото лице – помагач „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищецът „Агро Плант Инвест“ ЕООД оспорва жалбата. Длъжникът „Агро Резерв“ ЕООД (н) и синдикът му не изразяват становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от третото лице – помагач част, с която по предявения иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ във връзка с откритото срещу длъжника производство по несъстоятелност е установено съществуването на неприето вземане на ищеца за възстановяване на авансово плащане по развален договор за продажба.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Изложените от жалбоподателя доводи не обосновават наличието на очевидна неправилност в смисъла, посочен по-горе. Същите се свеждат до оплакванията, че въззивният съд неправилно е приел за установени спорните дати на процесния договор за продажба и издадените във връзка с него фактури, както и наличието на плащане по тях независимо че последното се отнася към друг договор на страните, като се поддържа и липса на достоверна дата на съответстващите счетоводни отразявания. Не са изложени обаче конкретни доводи за приложение на несъществуваща или отменена норма или в обратен на действителния смисъл, нито за допусната от съда груба логическа грешка, поради което не е налице изтъкнатото основание за допускане на касационното обжалване.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се излага, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• ако дадено лице не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК по отношение на частен документ, който не е подписан от него, какво е действието на направено от това лице оспорване на датата на документа и съответно чия е доказателствената тежест за установяването ѝ;

• следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и всички въведени от страните доводи и възражения и следва ли съдебното решение да бъде постановено след тяхната съвкупна преценка;

• при направено оспорване може ли да бъде прието за доказано плащане от ищеца само въз основа на счетоводното му отразяване, без по делото да е налице първичен счетоводен документ?

Поддържа се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а евентуално – че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца и ответника е бил сключен процесният договор от 20.02.2018 г., с който и съгласно последващ анекс ответникът се задължил да достави на ищеца слънчогледово олио в периода 21.12.2019 г. – 30.12.2021 г., във връзка с което ищецът авансово е заплатил 95 % от уговорената цена. Поради неизпълнение от страна на ответника ищецът е развалил договора с уведомление от 10.03.2022 г. Въз основа на приетите в първоинстанционно то производство експертни заключения съдът е приел, че във връзка с авансовото плащане ответникът е издал в периода февруари – септември 2018 г. три броя фактури, отразени в счетоводствата на двете дружества, вкл. в дневниците за продажби/покупки за съответните данъчни периоди. Приел е по-нататък, че уговореният аванс е бил заплатен от ищеца, респ. постъпил по сметка на ответника, чрез пет плащания в периода февруари – септември 2018 г., последното от които, в размер на 1 339 816 лв., извършено на 13.09.2018 г. във връзка с пет броя проформа-фактури и след чието постъпване на 13.09.2018 г. ответникът е издал и данъчна фактура от същата дата. Намерил е за неоснователни доводите на жалбоподателя, че това плащане е било извършено във връзка с други издадени от ответника данъчни фактури по съображение, че вземанията по тези фактури са били погасени посредством други плащания и прихващания, както и доводите за антидатиране на свързаните със спорното плащане документи, като е посочил, че жалбоподателят не се явява трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК. Въз основа на така приетите за установени факти е отхвърлил като неоснователно възражението на жалбоподателя за привидност на сключения договор и свързаните с него анекси и прихващания.

С оглед изложените от въззивния съд съображения формулираните от жалбоподателя първи и трети въпроси не отговарят на общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Във връзка с първия въпрос извода си относно датите на съставяне на спорните документи въззивният съд не е основал върху разпределението на доказателствената тежест, т. е. недоказаност от страна на жалбоподателя на заявеното оспорване, а върху приетите за установени конкретни обстоятелства (своевременно направените счетоводни записвания в рамките на съответните данъчни периоди, вкл. с отразяването им дневниците за покупка/продажба, и реално извършените плащания), счетени за оборващи твърдението на жалбоподателя за последващо съставяне на документите за целите на производството по несъстоятелност.

Третият въпрос не удовлетворява общото изискване за допускане на касационно обжалване да е включен в предмета на спора – т. 1 от ТР № 1/2009. Във въззивната жалба не се съдържа оплакване за неправилност на извода на първата инстанция за реално извършване на последното авансово плащане от 13.09.2018 г., поради което и съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд не е разполагал правомощието да ревизира този извод. Що се отнася до изложените от съда съображения по спора относно връзката между това плащане и процесния договор, респ. липсата на такава връзка с други задължения на различно основание между страните, в каквато именно насока са оплакванията във въззивната и касационната жалби, следва да се отбележи, че към тях поставеният въпрос няма отношение.

По втория въпрос не се обосновава специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се в жалбата и изложението, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на жалбоподателя за нищожност поради привидност на процесния договор, анекса и уведомлението към него. Въззивният съд обаче се е произнесъл именно по тези доводи и възражения, очертали предмета на спора пред въззивното производство, и е намерил същите за неоснователни, с което не се е отклонил от установената практика на ВКС относно задълженията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество. Същевременно не се сочат конкретни аргументи и доказателства в подкрепа на заявеното възражение за привидност, които да са останали необсъдени от въззивния съд.

По всички въпроси не се обосновава и евентуално заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито липса на практика при непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на такава практика. Конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно да обоснове извод за липса на специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ищеца разноски за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът