Определение № 494 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3713/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България и по касационна жалба на Н. Г. Д.-К., чрез адвокат Е. Н. от АК-Пловдив, срещу решение № 855/10.06.2022 г. по в.гр.д. № 3227/2021 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 262361 от 09.04.2021 г. по гр.д.№ 16637/2019 г. на Софийски градски съд и частично са уважени исковете на Н. Г. Д.-К. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата 70 000 лева - обезщетение за причинени неимуществени вреди и 14 460 лева - имуществени вреди, ведно със законните лихви от датата на влизане в сила на оправдателната присъда -08.11.2018 г., до изплащане на сумите, като исковете са отхвърлени до пълните предявени размери от 150 000 лева, респ. за сумата от 17 770 лева. В касационната жалба на прокуратурата се твърди, че решението в осъдителните му части е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а в изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса, дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение, вкл. при намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение в наказателния процес. Според касатора, тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Касационна жалба против въззивното решение в частта, в която са отхвърлени исковете за имуществени и неимуществени вреди, е постъпила и от Н. Г. Д.-К., чрез адвокат Е. Н. от АК-Пловдив, с доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1 „Кои са обективно съществуващите обстоятелства в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД и как точно се отнасят те към определения от въззивния съд размер на обезщетението?" и 2. „Дали понятието „възнаграждение за труд" по смисъла на чл.36, ал.1 и 2 от Закона за адвокатурата включва в себе си съпътстващите разходи за оказана от адвоката правна помощ като пътни, дневни и квартирни при осъществяване на правата помощ в друго населено място?". Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. За да уважи частично претенцията за обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд приема, че на 07.09.2015 г. ищцата е привлечена като обвиняем по ДП 475/2013 г. /сл.д.№ 137/2014 г. на ОСО при ОП Пловдив/, пр.пр.№ 4789/2013 г. на РП Пловдив, за извършено престъпление по чл.311, ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК и е взета мярка за неотклонение „подписка". Съдът е установил, че в РС Пловдив е образувано НОХД № 137/2017 г., по което е постановена осъдителна присъда за част от обвиненията, но по реда на инстанционния контрол е отменена и с присъда № 81/23.10.2018 г. на Окръжен съд Пловдив, влязла в сила на 08.11.2018 г., Н. Г. Д.-К. е призната за невиновна по всички обвинения. С оглед установените правнорелевантни факти за продължителността на наказателното преследване, извършените процесуално-следствени действия с нейно участие и взетите по отношение на нея мерки за процесуална принуда, според въззивния съд, справедливото обезщетение за неимуществените вреди е 70 000 лева. Претенцията за имуществени вреди, според съда е частично основателна, тъй като уговореното в наказателното производство допълнително адвокатско възнаграждение от 350 лева, за явяване в съдебно заседание, при предвиден по Наредба № 1/2004 г. минимален размер от 100 лева, е достатъчно да покрие разходите за транспорт на адвоката. При тези фактически и правни изводи на съда в обжалваното решение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси във връзка с присъждането на обезщетение на имуществените вреди поради следното: На повдигнатия от прокуратурата въпрос за имуществените вреди е даден отговор в задължителната съдебна практика с ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк.д.№ 1/2017 г., ОСГК на ВКС, която въззивният съд е съобразил, при съпоставянето на фактическата и правна сложност на проведеното наказателно производство и очакваната адвокатска защита, за която е платено адвокатско възнаграждение. Мотивите на обжалваното решение, в този смисъл, са съобразени с даденото разрешение на въпроса в тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, поради което липсва противоречие с практиката на ВКС. Вторият поставен въпрос, във връзка с обезщетението на имуществените вреди, е за тълкуване понятието „възнаграждение за труд" по смисъла на чл.36, ал.1 и 2 ЗАдв. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/2017 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК на ВКС приема, че при иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер по-малък от платения в наказателния процес с оглед особеностите на случая и процесуалното поведение на пострадалия при осъществяване на неговата защита в наказателното производство, т.е. съдът присъжда платеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство като имуществена вреда във всички случаи, освен когато възнаграждението за труд е уговорено извън рамките на разумното, с оглед реално осъществената правна защита и има направено възражение в този смисъл. Дадените в тълкувателното решение разяснения са съобразени от въззивния съд, който приема, че допълнителното възнаграждение за явяване на процесуалния представител в съдебните заседания е достатъчно да покрие транспортните разходи, поради което не може да се обоснове необходимост от допълнителни суми за транспорт в причинно-следствена връзка с оказаната защита от адвокат. В този смисъл, поставеният въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на Апелативен съд София следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по въпроса дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение