Определение № 2962 от 22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 568/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Й. А. срещу решение №26/06.01.2025г. по гр.д.№4135/24 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение №13468/03.08.2023г. по гр.д.№71987/21г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от него срещу „Банка ДСК“ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК - за признаване за установено, че ищецът не дължи изпълнение към банката на задължение за сумата 14 076,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за банков кредит,ведно със законната лихва, за която сума е издаден изпълнителен лист по гр.д.№1930/11г. по описа на СРС и въз основа на който е образувано изпълнително дело №20128560400351 по описа на ЧСИ Б. Б.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и поради необоснованост. По изложени в нея съображения касаторът претендира въззивното решение да бъде отменено, като с решението си касационната инстанция уважи предявения иск. Претендира разноски за производството пред касационната инстанция. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа искане за допускане на касационен контрол по същество, обосновавано с твърдението,че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.При ненаведени в процеса довод или възражение от ответника в отговора на исковата молба, както и по време на целия процес,че давностният срок не е изтекъл,допустимо ли е за първи път пред въззивната инстанция ответникът да направи възражение срещу предявения иск, като се позовава на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д.№4280/21г. на ІІІ г.о. на ВКС/; 2.Допустимо ли е ако на страната са известни една година и седем месеца доводите, изложени за първи път във въззивната жалба, съдът да дължи произнасяне,включително по ненаведени такива в процеса? /противоречие с ТР №1/19.02.2010г. и ТР №2/28.09.2011г на ОСГТК на ВКС и решения по гр.д.№1183/09г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№1151/09г. на І г.о. на ВКС, т.д.№965/10г. на І т.о. на ВКС и т.д.№142/11г. на І т.о. на ВКС/; 3.Допустимо ли е въззивният съд да приложи служебно нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД,като дерогира разпоредбата на чл.120 ЗЗД?; 4.Допустимо ли е въззивният съд да дерогира разпределената доказателствена тежест между страните и приета от тях без възражения?Как въззивният съд следва да приложи последиците от разпределената вече доказателствена тежест при положение,че ответникът не е въвел в процеса правни доводи досежно давностния срок съгласно закона за мерките и действията по време на извънредното положение? /противоречие с решение по гр.д.№856/09г. на ІV г.о. на ВКС/; 5. Ако е заявен за първи път този правен и фактически довод във въззивното производство и както приема въззивния съд,че дължи произнасяне по тях, това не дерогира ли правното положение на страните и тяхната равнопоставеност? Касае ли се за пропускане и неглижиране на права и „санирането“ им едва във въззивното производство и следва ли в тази хипотеза да се толерира поведението на едната страна?; 6.Как следва да се брои спирането на давностния срок, съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. във връзка с изменението на разпоредбата на чл.3 т.2 от Закона за изменение и допълнение на ЗМДВИП /ДВ бр.34/2020г. в сила от 09.04.2020г./ и §13 от Заключителните разпоредби към ЗИД ЗМДВИП /ДВ бр.34/2020г. в сила от 09.04.2020г./ - от 13.03.2020г. до 13.05.2020г. – отмяната на извънредното положение?; 7.Отнася ли се изменението в нормата на §13 ЗР към ЗИД ЗМДВИП /ДВ бр.34/2020г./ за давностните срокове или разпоредбата на чл.3 т.2 е изменена по отношение на „и други срокове“ в досегашната редакция и за тези спрени срокове от обявяване на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на седем дни от обнародването му в Държавен вестник?; 8.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и да основе решението си на обстоятелствата, които е приел за установени по делото? /противоречие с ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.091.2001г. на ОСГК на ВКС и решения по т.д.№1604/16г. на ІІ т.о. на ВКСи гр.д.№2378/19г. на ІV г.о. на ВКС/. В изложението си касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Очевидната неправилност на решението извежда от аргументи за допуснато нарушение на логическите и опитни правила със служебно прилагане на давността, противоречие в мотивите и такова между доказателствата и установените факти. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ЕАД я е оспорил с доводи за липса на обосновани предпоставки за извършване на селекцията, а по същество – за неоснователност на наведените в нея оплаквания и искане за касиране на решението на въззивния съд.Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски градски съд е приел за безспорно по делото,че за взаменията на „Банка ДСК“ ЕАД срещу ищеца по договора за кредит, сключен между тях, е издаден въз основа на заповед за изпълнение изпълнителен лист от 24.01.2012 г. по ч.гр.д №1930/2011 г. по описа на СРС, като въз основа на него и по молба на кредитора от 14.03.2012 г. е образувано изп.д. №20128560400351 по описа на ЧСИ Б.; че с молбата взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху банкови сметки, вземания и движими вещи на длъжника, възбрана върху недвижими имоти; че от приетото по делото копие на изпълнителното дело се установява, че последното изпълнително действие е било извършено от ЧСИ на 11.10.2016 г., а с постановление от 17.11.2020 г. производството по изпълнителното дело е било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като в продължение на 2 г. не са поискани изпълнителни действия от взискателя. Въз основа на тези факти, констатирани във връзка с позоваването на ищеца на изтекла погасителна давност относно вземането,че съдът е изложил съображения, че според разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение; че заповедта за изпълнение замества съдебното решение, като в случай,че длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, при което се получава ефект, близък до СПН, тъй като се дава окончателно разрешение на правния спор относно съществуването на вземането; поради това нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД намира приложение и по отношение на процесното вземане. Съставът е констатирал,че заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е било безспорно между страните. Като е съобразил и приложил възприетите разрешения в релевантната тълкувателна практика на ВКС - ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е развил съображения,че погасителната давност се прекъсва с надлежно извършено изпълнително действие по образуваното изпълнително дело, независимо дали е настъпила перемпция, като новата давност започва да тече от този момент; погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземания по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като за тези вземания давността започва да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г. Отнасяйки тези задължителни разрешения към разглеждания казус, съдът е посочил, че в случая давността за процесното вземане е прекъсната с образуването на изпълнителното дело през 2012г. и е започнала да тече отново от 26.06.2015 г., но е била прекъсвана ежемесечно в периода до 11.10.2016 г., до която дата са постъпвали ежемесечни вноски по наложените запори върху вземания на длъжника по банкови сметки и върху негови вземания за трудово възнаграждение, а на 10.10.2016 г. са били наложени нови запори върху вземания на длъжника по банкови сметки в „Обединена българска банка“ АД и в „УниКредит Булбанк“ АД; от 13.03.2020 г. давностният срок е спрял да тече и не е текъл до 20.05.2020 г. на основание чл.3 т.2 ЗМДВИП вр. §13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр.44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. Поради това е приел,че приложимата към вземането петгодишна погасителна давност /която е следвало да изтече на 18.12.2021г./ към момента на предявяване на иска на 15.12.2021г. не е била изтекла, респ. то не е било погасено по давност, което прави иска по чл.439 ГПК неоснователен. Съдът е отказал да сподели като основателно възражението на въззиваемата страна, направено в отговора на въззивната жалба, че ответникът е въвел доводи за приложимост на разпоредбата на чл.3 ЗМДВИП за пръв път с въззивната жалба, поради което те са преклудирани. Обосновал се е със съображения,че с изтичането на срока по чл.131 ГПК се преклудират всички възражения, които не са свързани със служебно прилагане на материалния и процесуалния закон от съда; че срокът за отговор е фатален само за фактическите възражения на ответника срещу иска с позоваване на правоизключващи и правопогасяващи спорното право факти, а в случая въззивникът във въззивната жалба е въвел правен довод за неправилно приложение на закона от страна на първоинстанционния съд. Намирайки го за основателно, въззивният съд е установил,че с прилагането на разпоредбата на чл.3 т.2 ЗМДВИП с последвалите я изменения, петгодишната давност е спряла да тече през периода 13.03.2020г. – 20.05.2020г., при което не е била изтекла към датата на завеждането на исковата молба, въз основа на което е заключил,че първоинстанционното решение, като неправилно, подлежи на отмяна в обжалваната му част и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения иск. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Поставените от касатора в изложението му въпроси се отнасят до поддържаните от него оплаквания,че ответникът не е навел в процеса твърдения,че давността не е изтекла и за първи път във въззивната жалба е въвел възражение за приложимост на ЗМДВИП; че съдът е приложил давността служебно,противно на нормата на чл.120 ЗЗД; че е игнорирал разпределената с доклада доказателствена тежест; че в противоречие с процесуалните правила съдът се е произнесъл по наведен едва във въззивното производство правен довод с позоваване на разпоредбите на ЗМДВИП; че неправилно е приложил нормите на ЗМДВИП с последващите му изменения и допълнения при изчисляването на периода, през който давността е била спряна. Първата част от първия от поставените в изложението въпроси представлява твърдение на страната, което не е възприето от съда в смисъла, съдържащ се в контекста на въпроса. Вторият въпрос също не отговаря на съответно произнасяне в мотивите на въззивния съд. Посоченият в т.4 от изложението първи въпрос също представлява становище на страната за „дерогиране на разпределената доказателствена тежест“ от страна на съда, което не кореспондира с начина,по който съдът е процедирал по делото. Не могат да бъдат приети за обуславящи и групата въпроси под т.5 от изложението, както и последният процесуалноправен въпрос, въпреки принципната му характеристика на такъв, доколкото не се свързва с наведени в касационната жалба оплаквания за останали несъобразени от съда събрани по делото доказателства и необсъдени доводи на страните. Поради това тези въпроси не изпълняват общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК С оглед обективно извършените/неизвършени в рамките на процеса пред двете инстанции процесуални действия на страните и съда и мотивите,формирали крайния извод относно изхода на спора, останалите въпроси, обобщени и конкретизирани в смисъл на това преклудира ли се с подаването на отговора на исковата молба правото на ответника да навежда възражения срещу иска с позоваване на конкретни правни норми; служебно ли се прилагат от съда разпоредбите за давността; как се изчислява срокът, през който спира теченето на давността, въведен с разпоредбите на ЗМДВИП,ведно с измененията му, могат да бъдат приети за осъществяващи общото изискване за допускане на касационен контрол върху въззивния съдебен акт,разписано в чл.280 ал.1 ГПК. Тези обуславящи изхода на делото въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на касационната инстанция, нито разрешаването им от настоящия състав може да бъде обосновано като налагащо се с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Цитираната от касатора практика на ВКС е в по-голямата си част неотносима към разглеждания случай с оглед неговата специфика, а относимата такава не разкрива отклонение на въззивния съд при разрешаването на спора от дадените с нея разрешения. Според разрешенията, дадени в мотивите на т.4 от цитираното от самия касатор ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС целта на въведената от законодателя преклузия е концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти; общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за настъпила придобивна/погасителна давност и те се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116 б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Според приетото в т.3 от същото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, при въведения с разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК ограничен въззив, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, а според т.1 - ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, според чл.5 ГПК, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Предявеният от ищеца иск с правно основание чл.439 ГПК е основан на твърдение за факт, настъпил след влизането в сила на заповедта за изпълнение, с която ищецът е осъден да заплати на банката нейно вземане, а именно – фактът на изтекла към датата на завеждането на иска погасителна давност. Този факт ищецът е бил длъжен да установи при условията на пълно и главно доказване, в съответствие и с разпределената от първата инстанция доказателствена тежест. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил изцяло предявения иск като неоснователен, като както в отговора, така и в поддържаната от него в хода на делото позиция, липсва направено изрично насрещно признание на твърдения от ищеца факт, че давността е изтекла. Разрешенията, поддържани в посочената по-горе задължителна практика на ВКС, както и в цитираното от касатора решение по гр.д.№4280/21г. на ІІІ г.о. на ВКС, касаят случаите,в които ответникът се позовава на изтекла давност чрез възражение срещу иск за вземането, предявен срещу него, но не и конкретната хипотеза,в която ищецът е този, който се позовава на давността, отричайки правото на банката да търси от него изпълнение на вземането. С отговора на исковата молба се преклудира само правото на ответника да се позове на наличието на някой от конкретно посочените факти в чл.115 и чл.116 ЗЗД, който спира или прекъсва теченето на давността, както е посочено и в доклада на първата инстанция при разпределянето на доказателствената тежест. Член 3 ал.2 от специалния Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците /обн.ДВ бр.28/24.03.2020г./ въвежда по императивен начин допълнително основание за спиране теченето на давността през периода докато трае извънредното положение. Това е императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, която съдът е длъжен да съобрази служебно и приложи при изчисляването на давностния срок. Член 120 ЗЗД изключва служебното прилагане на давността от съда, без направено възражение за изтичането й от страната, имаща интерес от това, в който смисъл и константната практика на ВКС приема, че това тя може да направи само в рамките на преклузивния срок, но съдът дължи служебно да приложи нормите, относими към изчисляването на срока. Във въззивната си жалба ответникът е направил оплакване за неправилност на обжалваното пред въззивния съд решение, като се е позовал на допуснато от първата инстанция нарушение с несъобразяване на разпоредбите на ЗМДВИП при изчисляването на срока на давността. Това не е възражение, основано на нов факт, което е преклудирано, а искане за точно прилагане на закона, каквото съдът дължи, според принципното начало на чл.5 ГПК, като разреши спора в съответствие с него. При формирането на крайните си изводи по обуславящите изхода на делото въпроси въззивният съд не се е отклонил нито от задължителната практика на ВКС,нито от тази по чл.290 ГПК, което води до извод за липса на боснована допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. От друга страна правните норми на чл.3 т.2 /изм.ДВ бр.34/20г.,в сила от 09.04.2020г./ и §13 ПЗР към ЗИД на Закона за здравето /обн.ДВ бр.44/20г.,в сила от 14.05.2020г./, в съответствие, с които съдът е изчислил периода на спиране на давността, респ. на изтичането на срока й, са ясни и прилагането им не предпоставя необходимост от тълкуване по причините и с целите, посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС /когато съществува противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена или съществуващата такава, макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена; когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство, т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма; когато се налага да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап/, каквито и не се сочат в изложението на касатора.Поради това следва да се приеме за необоснован и вторият, сочен от касатора допълнителен селективен критерий на чл.280 ал.1 .3 ГПК. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под.Касаторът не излага доводи и съображения, които да обхващат която и да е от посочените хипотези. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 360 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение