Определение № 3132 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4310/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15131/28.06.2023 г., подадена от Столична община срещу решение № 666 от 22.05.2023 г. по гр. д. № 188/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2753/13.10.2022 г. по гр. д. № 425/2022 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Столична община, по частичния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 100, във вр. с чл. 102 ЗТСУ (отм.), във вр. с чл. 251а, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), че Р. С. К. е собственик на 9/10 ид. ч. от следния недвижим имот: апартамент № *, находящ се на ет. 6, в сграда на бл. № 3 на ЖСК „К. П.“, в кв. * на[жк], [населено място], със застроена площ от 96.51 кв.м, състоящ се от две стаи, дневна, трапезария, кухненски бокс, заедно с прилежащите му таван № 13, мазе № 13 и 5.236 % от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, като отстъпено обезщетение за отчужден имот по силата на заповед № РД-35-1804/22.05.1981 г. Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано по иск с правна квалификация чл. 124 ГПК. Ищцата Р. С. К. твърди, че е придобила правото на собственост върху 9/10 ид. ч. от апартамент № * (подробно описан по-горе), на основание чл. 100, във вр. с чл. 102 ЗТСУ (отм.), във вр. с чл. 251а, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), по силата на заповед № РД-35-1804/22.05.1981 г. Излага, че от майка й Т. К. бил отчужден имот, като в обезщетение последната получила друг апартамент, а процесният бил определен за ищцата, като отстъпено обезщетение на роднина по права линия, на когото е прехвърлено правото на обезщетение по чл. 98, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 100 ЗТСУ (отм.). Сочи, че с окончателно решение № 2188/27.12.2004 г. по гр. д. № 2090/2003 г. на ВКС, IV г. о. по отношение на общината правата на ищцата са признати по частичен иск за 1/10 ид. ч. от имота. В настоящия процес предявява претенции да се установи спрямо общината правото й на собственост върху останалите 9/10 ид. ч. От своя страна, Столична община оспорва иска, като изтъква, че за спорната част е издаден акт за частна общинска собственост. Твърди, че упражняването от ищцата на фактическата власт върху имота е противоправна. Софийски апелативен съд е приел, че по делото няма спор, че във връзка с отчуждаване на недвижим имот, на основание чл. 100, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 251а ППЗТСУ (отм.), като обезщетение на собственичката Т. Г. К. и на дъщеря й - ищцата Р. С. К., са предоставени по един апартамент. Относно процесното жилище - апартамент № *, Р. К. е предявила установителен иск за 1/10 ид.ч. от имота, като е претендирала спрямо Столична община да бъде признато правото й на собственост. С влязло в сила решение № 2188/27.12.2004 г. по гр. д. № 2090/2003 г. ВКС е уважил този иск. Върховният съд е приел, че когато в резултат на отчуждаване е отстъпен имот и на трето лице (в случая - на низходящата на отчуждената собственица), молбата за отмяна на отчуждаването следва да се подаде от всички, включително третите лица, като липсата на общо искане изключва отмяната на отчуждаването - при липса на съгласие за връщане на всички, получили в обезщетение жилища, фактически неприложима е разпоредбата на чл. 5 и чл. 7, ал. 1 ЗВСНОИ. В конкретния случай съдът е намерил, че доколкото ищцата (като лице, получило имотно обезщетение), не е поискала отмяна на отчуждаването, съдебното решение в административното производство не я обвързва и правото на собственост върху получения в обезщетение имот не е изгубено поради придобиването му от ответника в резултат на отмяна на отчуждаването. Поради тези мотиви установителната претенция на ищцата е уважена за предявения размер от 1/10 ид. ч. Въззивният съд е визирал, че между страните не се спори и че за 9/10 ид. ч. от имота е съставен акт за частна общинска собственост № 4257/24.02.2020 г. При така очертаната фактическа обстановка, съдът е посочил, че е допустима петиторна защита (чрез установителен или ревандикационен иск) и по отношение на идеални части от правото на собственост върху недвижим имот. От това свое право Р. К. се е възползвала, като с влязло в сила решение на ВКС е признато, че тя е титуляр на правото на собственост върху 1/10 ид. ч. от жилището. По висящото пред САС дело предявено за защита е правото на собственост в неговата останала част - 9/10 ид. ч. Въззивният съдебен състав е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба относно зачитането на силата на пресъдено нещо по вече разгледания правен спор, като по този въпрос е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви, на основание чл. 272 ГПК. Съгласно мотивите на Софийски градски съд, към които е препратил въззивният съдебен състав, макар и постановено по частичен иск за вещно право, а не за вземане, влязлото в сила решение № 2188/27.12.2004 г. по гр. д. № 2090/2003 г. на ВКС по частичен иск за същото материално право формира сила на пресъдено неща между страните по въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт - придобивното основание на правото на собственост върху процесния имот, доколкото това основание е единно и неделимо и се отнася до целия имот (отсъстват твърдения, че различни части от имота са придобивани на различни правни основания). Ето защо между страните е установено, че се е осъществило в полза на Р. С. Г. придобивното основание по чл. 100, ал. 1 ЗТСУ (отм.), във вр. с чл. 251, ал. 1 ППЗТСУ (отм.) относно спорния имот, което право ищцата не е загубила по силата на отмяна на отчуждаването на имота, постановено с решение № 2659/26.05.1998 г. по адм. д. № 401/1998 г. на ВАС по искане на Т. К.. Софийски апелативен съд се е позовал на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при уважен частичен иск, със сила на пресъдено нещо между същите страни в друг спор за останалата част от спорното право се ползва вече влязлото в сила решение относно правопораждащите за правото факти. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които произтича правоотношението), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Според мотивите на тълкувателното решение правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо води до недопустимост в последващ исков процес за останалата част от спорното право да се поддържа спорът и да се пререшава същият относно основанието, на което се е позовал ищецът, и въз основа на което вече са признати правата му. Изключение правят фактите, които са правоизключващи или правоотлагащи, но само досежно непредявената част на спорното право. Въззивният съд е посочил, че отнесено към спора пред него, това означава, че общината би могла евентуално успешно да проведе своята защита, ако бе повдигнала възражения за изтекла в нейна полза придобивна давност за процесните 9/10 ид. ч., за нови сделки, по силата на които да е придобила собствеността върху частите от имота и др. Такива доводи обаче не са въведени в процеса. Защитата на ответника по исковата молба се е свела до твърдение, че разполага с акт за частна общинска собственост и оплаквания, че ищцата не заплаща обезщетение за ползването на имота. По отношение на първото възражение съдът се е позовал на установената непротиворечива практика на съдилищата, че актовете за общинска собственост, като официални документи, имат само декларативно действие за собствеността на общината, но не се ползват с конститутивен ефект, нито с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на длъжностното лице за принадлежността на правото на собственост (ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС), а втората група доводи е намерил за ирелевантни за спора. Предвид горното, Софийски апелативен съд е приел (така, както това е сторил ВКС по частичния иск), че Р. К. е титуляр на право на собственост върху дадения като обезщетение имот поради липса на надлежно отменено отчуждаване с обвързваща спрямо нея сила. Визирал е, че този въпрос не може да бъде обсъждан отново в производството пред него, тъй като възможността за това е преклудирана. В тази връзка се е позовал на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, по силата на която възраженията на ответната страна, основани на факти, които са възникнали до приключване на устните състезания на вече развилото се и приключило производство, не могат да се разглеждат в нов процес. Влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други съдилища и учреждения в Република България - чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), респ. чл. 297 ГПК. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването и принадлежността на съдебно признатото право, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално правоотношение, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право, и пр. С оглед горното, Софийски апелативен съд е изложил и че не споделя и тезата на Столична община, че за да може решението по частичния иск да се ползва със сила на пресъдено нещо, то следва основанието за собственост да е посочено в диспозитива на решението. Посочил е, че законът не съдържа подобно изискване, а формираните изводи в предходния процес по фактите, касаещи придобивното основание за правата на ищцата, обвързват страните по висящия спор за останалата идеална част от имота. Съдът е намерил за преклудирано въведеното с въззивната жалба възражение за погасителна давност. Приел е същото и за неоснователно, тъй като исковете за собственост не се погасяват по давност. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика и на практиката на ВКС по въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните, като изложи мотиви защо възприема или не конкретни защитни доводи; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на доказателствения материал; 3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите на страните и възраженията за неоснователни, респ. основателни. Позовава се на очевидна неправилност на атакувания пред ВКС съдебен акт. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от визираната съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил относимите за спора пред него факти и доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,