Определение № 932 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2038/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. Т., чрез адв. С. П. срещу решение № 680 от 20.12.2022 г., постановено по гр. д. № 647/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 1267, постановено на 17.07.2020 г. по гражданско дело № 1253 от 2018 г. на Районен съд Сандански, в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 109 от ЗС, предявена от В. С. Т. срещу Х. К. С. и Д. Г. С., за премахване на незаконна постройка с идентификатор ...... по КККР на [населено място], със застроена площ от 21 кв. м., представляваща гараж и ситуирана в имот с идентификатор ...... по КККР на [населено място].

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. В производството по предявен иск по чл.109 ЗС следва ли да се доказва точно и конкретно с какво незаконният строеж пречи на собственика на имота да ползва същия по предназначение, след като този незаконен строеж е извършен от лице, без да има право или съгласие от собственика на имота?

2.Като се има предвид доказателствената сила на констативния нотариален акт и приетото в решение № 731/18.07.2011г. по гр. № 1240/2009г. на ВКС, първо г.о., допустимо ли е лица, които нямат претенции да са собственици да претендират, че нотариалният акт на ищеца за покупко- продажба на 1/3 ид.ч. от имота няма вещно- прехвърлително действие, като сключен с несобственик, при условие, че няма проведено исково производство, по което да има постановен акт за отмяна нотариалния акт на ищеца и акта на праводателя му?

3. Достатъчно ли е изявлението на ответниците, че праводателите на ищеца не са собственици, за да приеме съдът, че е прехвърлено нещо, което не е на прехвърлителя, при наличие на нотариален акт, с който е признат за собственик по реда на чл. 587, ал.1 ГПК?

4. Длъжен ли е купувач на имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ, да доказва дали има завършена процедура по възстановяване на собствеността, след като не е бил страна по това производство, а праводателят му се легитимира като собственик с констативен нотариален акт?

5. Длъжен ли е купувач на имот, като ползващо се лице от констативния нотариален акт на продавача, да доказва фактите и обстоятелствата, на които се основава констативният нотариален акт, при положение, че първоинстанционният съд не му е вменил такова задължение?

6. Следва ли съдът в мотивите на решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не?

7. При положение, че формалната доказателствена сила на нотариалния акт за покупко- продажба не е оборена чрез доказване на неговата нищожност или неистинност, може ли да се твърди, че праводателите на купувача не са били собственици на имота?

8. Допустимо ли е в производство по чл. 109 ЗС да се оспорва собствеността на трети лица, неучастващи в производството по делото /праводателите на ищеца/ от лица, които не претендират да са собственици и не се ли създава така една правна несигурност по отношение на третите лица, неучастващи в производството по делото?

9. Длъжен ли е съдът, приемайки че едно лице не е собственик на определен имот, да се произнесе кой е собственик на имота?

От ответниците по касационната жалба Х. К. С. и Д. Г. С., чрез адв. Д. Х., е постъпил в срок писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл. 294 ГПК.

Производството по делото е образувано по предявен иск по чл. 109 ЗС, за осъждане на ответниците да премахнат незаконна постройка с идентификатор ..... по КККР на [населено място], със застроена площ 21 кв.м., намиращ се в поземлен имот с идентификатор-...... по КККР на [населено място]. Ищецът твърди, че по силата на договор за покупко продажба е придобил собствеността върху 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор .......

Районният съд е отхвърлил иска и решението му е потвърдено с решение № 104 от 24.03.2021 г. по в.гр.д. № 1263/2020 г. на Благоевградския окръжен съд. Това решение на въззивния съд е отменено с решение № 67 от 22.07.2022 г. по гр. № 2852/2021 г. на ВКС, първо г.о. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда с указания, че с оглед изясняване на обстоятелството дали е налице приключила процедура по възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, следва да се укаже на страните необходимостта от представяне на относими доказателства, след което съдът да формира своите фактически и правни изводи по съществото на спора.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е дал указания за страните да представят доказателства относно наличието на приключила процедура по възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, като за изясняване на този спорен въпрос страните са ангажирали доказателства.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд е приел, че не е налице първата от предпоставките за уважаване на предявения негаторен иск - ищецът да е собственик на имота. Имайки предвид, че ищецът твърди, че е придобил собствеността чрез покупко-продажба, а ответниците поддържат, че неговите праводатели не са били собственици на имота, защото реституционната процедура не е била приключила, въззивният съд е посочил, че за установяване правото на собственост на праводателите на ищеца е представено решение по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, но същото не е придружено със заверена от ОСЗ и техническата служба скица, индивидуализираща имота, който се реституира и не е възможно последният да бъде разпознат на място без скица. Текстовата част на решението не е достатъчна за това. В нея той е обозначен като „свободна площ от имот пл. № 1705“ и не е ясно къде точно в рамките на посочения имот е тази площ. В решението на ОСЗ не са описани, а и не са представени като доказателства по делото одобрен помощен план по чл. 13а от ППЗСПЗЗ и удостоверение и скица по чл.13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, предхождащи издаването на акта по чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, т. е. възстановяваният имот не може да бъде индивидуализиран. Направен е извод, че процедурата по земеделска реституция не е завършена и следователно праводателите на ищеца не се легитимират като собственици на имота, предвид което и той не е станал собственик на прехвърлената му от тях 1/3 ид. ч.

В допълнение са изложени мотиви, че не са налице и останалите две условия за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС. Ищецът не е доказал, че именно ответниците осъществяват неоснователно въздействие върху имота, като са изградили и ползват процесния гараж. Според въззивния съд дори и да се приеме, че по силата на сделката ищецът е станал собственик на 1/3 ид. ч. част от имота, фактът на строежа на обекта, извършен преди ищецът да придобие права върху имота, не съставлява действие, извършено в чужд имот без съгласие на собственика и не е действие, което му пречи да упражнява правото си на собственост.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия правен въпрос касационно ожалване не следва да се допуска поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – въпросът да е от решаващо значение за крайния изход от спора, защото касае допълнителните, а не основните мотиви на съда, които са, че ищецът не е доказал, че е придобил собствеността върху 1/3 ид.ч. от имота, тъй като е закупил от несобственици. По поставения въпрос не е налице и сочената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него има задължителна практика на ВКС – т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК.

По втория, четвъртия и осмия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По тях е налице практика на ВКС, вкл. и решението на ВКС, с което делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд /решение № 67 от 22.07.2022 г. по гр. № 2852/2021 г. на ВКС, първо г.о./, като следва да се отбележи, че на основание чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК дадените с отменителното решение на ВКС указания по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за въззивният съд, на който делото е върнато, на основание чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК. В решение № 67 от 22.07.2022 г. по гр. № 2852/2021 г. на ВКС, първо г.о. е прието, че една от предпоставките за уважаване на негаторния иск по чл. 109 ЗС е ищецът да е собственик на засегнатия от неоснователното действие на ответника имот. Прието е, че в случая ищецът е основал претендираното от него право на собственост на деривативно основание-договор за покупко-продажба на 1/3 ид. част от имота, като с отговора на исковата молба ответниците са противопоставили възражение, че продажбата не е породила вещнопрехвърлително действие и ищецът не се легитимира като собственик на имота, тъй като праводателите му не са били собственици поради незавършеност на реституционната процедура по ЗСПЗЗ. Посочено е, че неправилно първоинстанционният и въззивният са приели, че това възражение е недопустимо, тъй като ответниците не противопоставяли самостоятелни права върху същия имоти и е отказано събиране на сочени от страните писмени доказателства. Ответникът по негаторния иск може да се брани с възражение, че ищецът не притежава право на собственост върху имота, включително и когато не твърди самият той да е собственик, тъй като ако това възражение е основателно, негаторният иск ще подлежи на отхвърляне. Дадени са указания при новото разглеждане на делото, въззивният съд, с оглед изясняване на обстоятелството дали е налице приключила процедура по възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, следва да укаже на страните необходимостта от представяне на относими доказателства, след което въз основа на съвкупна преценка на събрания по делото в двете инстанции доказателствен материал, да формира своите фактически и правни изводи по съществото на спора.

Формираната практика на ВКС по поставените въпроси не се нуждае от осъвременяване и въззивният съд се е съобразил с нея – разгледал е направеното от ответниците възражение, че ищецът не е собственик на имота, въпреки, че ответниците не противопоставят твърдения те да са собственици и след като е констатирал, че ищецът не се легитимира като собственик с представения от него нотариален акт за покупко- продажба поради това, че праводателите му не са били собственици, е отхвърлил иска. Относно приетото от съда, че процедурата по земеделска реституция на процесния имот не е завършена и именно поради това следва и извод, че праводателите на ищеца не са се легитимирали като собственици, правен въпрос не е поставен.

По третия въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. В обжалваното решение не е прието, че предвид изявлението на ответниците, че праводателите на ищеца не са собственици, следва, че ищецът не е собственик на имота, тъй като е придобил от несобственици. Изводите на съда са, че в процеса е останал недоказан фактът, че процедурата по земеделска реституция е завършена и съответно праводателите на ищеца не се легитимират като собственици на имота и ищецът не е могъл да придобие собствеността на основание договора за покупко- продажба.

Петият въпрос не е изведен от приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Съдът не е приел, че по делото е представен констативен нотариален акт на праводателите на ищеца и съответно не е обсъждана доказателствената му сила. Следва да се отбележи, че такъв нотариален акт не е представен, а е приложен констативен нотариален акт на наследодателите на праводателите на ищеца от 1946г., но в случая спорът е не дали праводателите на ищеца /респ. наследодателите им/ са били собственици на имота преди одържавяването му, а дали е приключила реституционната процедура. Поради липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Шестият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи и е от обуславящо значение за изхода на спора. По него е налице трайна практика на ВКС /т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о/, вкл. и цитираната от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил. Несъгласието на страната с направените от въззивния съд изводи не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на съдебния акт, която е извън обхвата на проверката, осъществявана в производството по чл. 288 ГПК.

Не се установява наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и относно седмия въпрос, формулиран от касатора. Въпрос относно действителността на договора за покупко- продажба, с който ищецът се легитимира като собственик на имота, не е повдиган пред съда и по него съдът не се е произнасял. Правата на ищеца са оспорени не с твърдения за нищожност на сделката, от която той черпи права, а доводите на ответниците са, че при сключването на тази сделка продавачите не са били собственици на имота и съответно ищецът не е могъл да придобие права, които неговите праводатели нямат. В тази връзка следва да се има предвид, че е трайно разбирането в практиката на ВКС, че сключеният с несобственик договор за покупко-продажба не е нищожен, но не поражда вещен ефект по отношение на приобретателя.

Деветият въпрос също не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Същият е свързан с приложението на чл. 6, ал.2 ГПК, по която има формирана практика на ВКС /решение № 271 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2014 г., I г. о.; решение № 37 от 6.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2802/2015 г., II г. о./, според която според принципа на диспозитивното начало, визиран в чл. 6 от ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съдът е длъжен да разреши правния спор в рамките на заявените факти и искане, като произнасянето по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил, произнасяйки се по предмета на спора, с който е сезиран. Съдът е дължал произнасяне по въпроса дали ищецът е собственик на имота, което е и сторил. При констатация, че имотът не е на ищеца, то извън предмета на спора е било установяването кой е носител на правото на собственост.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Разноски в полза на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат, защото не са представени доказателства, че такива са направени.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение