Определение № 383 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 698/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 268271/05.10.2020 г. на „ЛОНГОЗ 04“ ООД, представлявано от управителя С. Г. Б., чрез адв. М. Ц., срещу въззивно решение № 4398/21.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 11534/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 433620/20.06.2018 г. по гр.д. № 31963/2017 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „ЛОНГОЗ 04“ ООД срещу Министерство на енергетиката искове, както следва: с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумите от по 1 912 лв., представляващи разликите над 5 100 лв. до 7 012 лв. – платени при начална липса на основание неустойки по чл. 7, ал. 2, т. 3, б.„ж“ и по чл. 15, ал. 1, т. 5 по договор за концесия от 08.07.2014 г.; и с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 66 от ЗК, вр. чл. 29 от ЗПБ за установяване недължимост на сумата 18 255 лева, представляваща неустойка по чл. 33, ал. 4 от договора за концесия за неизпълнение на задължение по чл. 23, ал. 4 от договора. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: „за приложението на чл. 20 ЗЗД и създадения със закона правен режим за тълкуване на двустранните договори във връзка с договорните клаузи, по които е налице спор между страните; за валидността (нищожността) на договорените неустоечни клаузи, определящи размера на съответните неустойки“. Ответната страна по касационната жалба – Министерство на енергетиката, представлявано от министъра на енергетиката Т. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частите, с които се обжалва въззивното решение по предявените искове по чл.55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД с посочена цена на всеки от тях – сумата от по 1 912 лв., претендирана като недължимо платена по чл. 7, ал. 2, т. 3, б. „ж“ и по чл. 15, ал. 1, т. 5 от договор за концесия от 08.07.2014 г. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Всеки от посочените искове е с цена под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационно обжалване, поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е приел за установено, че между страните е възникнало облигационно отношение по силата на сключен на 08.07.2014 г. Договор за концесия за добив на подземни богатства - строителни материали - пясъци от находище „Чаирите“. В договора са предвидени различни клаузи за неустойки за пълно неизпълнение или забавено изпълнение на отделните задължения на концесионера. С клаузата на чл. 33, ал. 4 от концесионния договор страните уговорили неустойка при неизпълнение на някое от задълженията по чл. 23 или чл. 24 в размер на 0,5 на сто за всеки просрочен ден от стойността на съответната гаранция/вноска по финансовото обезпечение, но не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение. Съдът е посочил, че съгласно чл. 23, ал. 4 от договора за всяка следваща година банковата гаранция е в размер на 100 на сто от стойността на концесионното плащане за предходната година с начислен ДДС и се предоставя на концедента до 31 януари на съответната година. Обсъждайки събраните по делото доказателства и приетото експертно заключение, съдът е приел, че концесионното плащане за 2015 г. е в размер на 18 255.07 лв. (8 425.25 лв. с ДДС за първото шестмесечие и 9 829.82 лв. за второто). Ищецът е бил в забава при изпълнение на задължението си да предостави гаранцията в срок до 31.01.2016 г., поради което за ответната страна е възникнало вземане за неустойка в размер на сумата 18 255 лв. за неточно изпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция по чл. 23, ал. 4 от концесионния договор. При тези данни е направен извод за неоснователност на иска по чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на сумата 18 255 лв., предвидена в чл.33, ал.4 от договора за концесия неустойка. Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая, поставените в изложението на касатора материалноправни въпроси не обуславят селектирането на жалбата. Въпросите са формулирани общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд се задават. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи ясно и точно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които касаторът евентуално би имал предвид, освен ако не се касае за валидността или допустимостта на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение