Определение № 293 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 132/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. Г. срещу въззивно решение № 6028 от 12.08.2019г., постановено по гр.д.№ 10950/2018г. на Софийския градски съд в потвърдителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 288025 от 18.04.2019г. по гр.д. № 29981/2013г. на Софийския районен съд, с което делбата на допуснатия до съдебна делба недвижим имот с идентификатор ***4 по КККР на [населено място] – апартамент № 83, находящ се в [населено място], ж.к.”Л., [жилищен адрес].ет.13 е извършена по реда на чл.348 ГПК чрез изнасянето му на публична продан, както и в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл.346 ГПК от касатора против Г. Д. Г., Е. П. Б. и Г. Т. Г. искове с правна квалификация чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на сумата 19 077,69 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в посочения имот. Процесният имот е допуснат до делба с влязло в сила решение от 22.05.2015г. по гр.д.№ 29981/20213г. на СРС между Г. Д. Г., Е. П. Б., С. Т. Г. и Г. Т. Г. при квоти по 2/6 ид.части за първите двама и по 1/6 ид.част за останалите двама съделители. Съделителката Е. П. Б. е починала в хода на процеса и е заместена от своите наследници по закон З. Б. Х., П. Б. Б., Л. Б. И. и Н. Б. Ц.. Жилището се състои от една стая, бокс и обслужващи помещения със застроена площ от 31,60 кв.м и е реално неподеляемо. Във връзка с възлагателната претенция на съделителя С. Т. Г. по чл.349, ал.2 ГПК е прието, че той не е живял в жилището към момента на смъртта на наследодателката на страните С. П. В., починала на 12.01.2011г., и притежава друго жилище, поради което е направен решаващ извод, че визираните в закона предпоставки за поставяне на имота в негов дял не са налице и че единственият способ за извършване на делбата му е публичната продан. По отношение на претенциите по сметки е прието, че с оглед твърдението на ищеца, че сочените СМР са извършени със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, правната квалификация на същите е чл.30, ал.3 ЗС, но че от събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания не е установено те да са извършени от него, а е установено, че са извършени от трети лица. С оглед на това исковете са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивния съд съобразно чл.269 ГПК при преценката за правилност на първоинстанциононото решение, ограничен ли е съдът от конкретните оплаквания във въззивната жалба и може ли да основе решенето си на факти и обстоятелства, които не се съдържат в исковата молба и 2. Следва ли въззивният съд да даде указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия по събиране и представяне на относими доказателства, ако прецени, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях в първата инстанция. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените въпроси са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поставянето на първия въпрос е по повод приетото от въззивния съд, че предявените от касатора претенции са за извършени от него подобрения в имота, а според него в исковата молба такива фактически обстоятелства не са били въведени, поради което същият счита, че е налице служебна намеса в установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Това обаче не кореспондира на данните по делото, тъй като в случая установената от първата инстанция фактическа обстановка не е променена, като дори въззивният съд е споделил напълно мотивите на районния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Съгласно т.1 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, а преценката дали едно вземане на съсобственик е за необходими или полезни разноски (в случая се претендират и двата вида разноски) е предоставена на съда и становището на страните по този въпрос не го обвързва. Освен това според установената практика в хипотезата на чл.30,ал.3 ЗС се дължат само действително направените разходи, а не увеличената стойност на имота. С оглед съображенията на съда за отхвърлянето на претенциите това обстоятелство е ирелевантно. В допълнение следва да се посочи, че поставеният въпрос би имал значение в хипотезата, при която въззивният съд, превишавайки правомощията си, е извършил служебен контрол по отношение на правилността на първоинстанционното решение и това е довело до друг краен резултат, а в случая първоинстанционното решение е потвърдено. Вторият поставен въпрос също е решен в съответствие с т.2 на посоченото тълкувателно решение, според което за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а в случая във въззивната жалба такива оплаквания не са правени. В допълнение следва да се отбележи, че тези въпроси нямат отношение и към съдържащите се в касационната жалба оплаквания, а са поставени във връзка с допълнително направени такива /след изтичане на преклузивния срок за касационно обжалване/ по повод дадени от въззивния съд указания за представяне на отделно изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство, както следва: на Г. Д. Г. сумата 400 лв., на Г. Т. Г. сумата 500 лв. и на З. Б. Х., П. Б. Б., Л. Б. И. и Н. Б. Ц. общо сумата 400 лв., представляващи платени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.