Определение № 1266 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2673/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Гаранционния фонд (ГФ) срещу решение № 357/21.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2832/2022 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 262479/25.07.2022 г. по гр. дело № 12596/2019 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ, на ищеца по делото А. А. П. сумата 48 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди – болки и страдания от телесни увреждания, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с пътнотранспортно произшествие (ПТП), реализирано на 27.05.2019 г. в [населено място], на автомагистрала (АМ) „Хемус“, в района на 3-ти километър в посока [населено място], виновно причинено от водача на неидентифицирано превозно средство, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2019 г. до окончателното издължаване. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ГФ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за правомощията на въззивната инстанция и задълженията `и като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания; 2) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните; 3) може ли въззивният съд да основе решението си на предположения; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото; 5) може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 5.1) длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 от ЗЗД; 5.2) длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението; 6) кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост; 6.1 ) следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 7) за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост; 8) как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 от ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания; 8.1) следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 от ГПК; 9) какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД; 9.1) при определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите; 9.2) следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП; 10) как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание; и 11) след като съдебният състав няма необходимите специални знания, той би ли могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и в тази връзка сочи конкретни актове, обективиращи тази практика. При условията на евентуалност се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, въпросите да и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като с това навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът А. А. П. в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови решението си в обжалваната от ответника част, въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ е доказан по основание – процесното ПТП е виновно причинено от водач на неидентифицирано моторно превозно средство (МПС), който е напуснал местопроизшествието, и в пряка причинна връзка от виновното и противоправно поведение на водача, ищецът, който е участвал в ПТП като пешеходец, е претърпял телесни увреждания. Съдът е приел, че с поведението си ищецът е допринесъл за настъпването на ПТП, като е определил приноса му в размер на 20 %. Приел е, че справедливият паричен еквивалент на понесените от ищеца процесни неимуществени вреди възлиза на сумата 60 000 лв. Предвид приетия от него размер на съпричиняването, въззивният съд е намалил така определеното обезщетение със сумата 12 000 лв., с което е формирал крайния си извод, че дължимият размер на обезщетението възлиза на сумата 48 000 лв. За да достигне до горните си решаващи изводи по правния спор, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка и анализ както поотделно, така и в съвкупност на допустимите и относимите доказателства, събрани по делото (писмени доказателства, свидетелските показания и заключенията на съдебната авто-техническа, съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертиза), при което мотивирано е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени и кои твърдени от страните обстоятелства намира за недоказани, като в тази връзка е обсъдил и възраженията и доводите им, както и оплакванията им във въззивните им жалби. Настоящият съдебен състав намира, че по този начин апелативният съд е разрешил всички поставени от касатора процесуалноправни въпроси под №№ 1-4, 7, 8, 8.1, 10 и 11, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, обективирана и в множеството посочени в тази връзка съдебни актове в изложението към касационната жалба. Също в съответствие с константната практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г. и основаната на него богата практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК) по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, с обжалваното решение са разрешени и формулираните от касатора правни въпроси под №№ 5, 5.1, 5.2, 6 и 6.1, тъй като в мотивите си въззивният съд е взел предвид и е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие процесното ПТП. С оглед така изложеното, съдът намира, че по отношение на посочените по-горе правни въпроси не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя, очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Касационното обжалване по делото обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по формулираните от касатора правни въпроси под №№ 9, 9.1 и 9.2, които обобщени и уточнени (съгласно съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) се свеждат до следния правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД: какви обстоятелства следва да съобрази съдът, респ. – по какви критерии следва да извърши преценката си при определяне степента и размера на приноса на увреденото лице за настъпването на причинените му от деликта вреди. Настоящият съдебен състав намира, че с изложените от него съображения, предвид които е приел, че приносът на ищеца за настъпването на процесното ПТП е в размер на 20 %, въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с посочените от жалбоподателя: решение № 117/08.07.2014 г. по търг. д. № 3540/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 118/27.06.2014 г. по търг. д. № 3871/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, както и със служебно известните на съда: решение № 36/02.05.2019 г. по търг. д. № 1354/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 18/17.09.2018 г. по гр. дело № 60304/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като в последното – в обобщение на практиката, е разяснено следното: Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението, като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях е по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Този критерий обаче сам по себе не е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на деликвента, а и поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения. Освен тези два критерия, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент, трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на деликвента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някои случаи може да бъде по-голям от този на делинквента. В заключение, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: какви обстоятелства следва да съобрази съдът, респ. – по какви критерии следва да извърши преценката си при определяне степента и размера на приноса на увреденото лице за настъпването на причинените му от деликта вреди. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 960 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение