Определение № 298 от 05.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1984/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д. и Р. Д. В. от [населено място] против Решение № 7813/13.11.2015 г. по в. гр. д. № 226/2013 г. на Софийския градски съд. С посоченото въззивно решение, постановено по реда на чл.196 и следв. ГПК /отм./ във връзка с П..2, ал.1 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, е потвърдено първоинстанционното Решение от 15.09.2009 г. по гр. д. № 8138/1994 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторите срещу А. Ж. Т. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 1186 кв.м., находящо се в [населено място], местността „Г.“, вилна зона „С.-Д. II“, съставляващо парцел XI-399 от кв. 60 по плана на вилната зона, при съседи: В. С. С., К. П. Х. и път, съгласно регулация от 16.03.1990 г., а съгласно отменения регулационен план съставляващо парцел I-2172 от кв. 53 по плана на същата зона. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици.

Ответникът по касационната жалба – А. Ж. Т., както и конституираните като помагачи на негова страна В. Д. И., К. И. И., Н. И. Г., М. Й. Г., Г. Й. Г. и Н. С. Б. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори, с които молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:

Производството по делото е образувано по иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС, предявен от К. Д. Д. и Р. Д. В. против А. Ж. Т.. Ищците основават легитимацията си на собственици на спорния имот на твърдението, че същият е бил придобит от наследодателя им Д. Д. по силата на сключен договор за покупко-продажба с ТКЗС през 1960 г., като след смъртта на наследодателя им през 1983 г., при извършената между наследниците му съдебна делба-спогодба имотът им бил възложен в общ дял. От своя страна ответникът претендира да е собственик на същия имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен през 1994 г. с лицата, в чиято полза е била възстановена собствеността с решение на органа по поземлената собственост през 1993 г., издадено в полза на наследниците на Г. И. С.-Х.. За да потвърди първоинстанционното решение, с което така предявеният иск е отхвърлен, въззивният съд е изложил мотиви, според които правото на собственост върху процесния имот е било надлежно възстановено в полза на правоимащите наследници на лицето, от което същият е бил обобществен през 1958 г. /същите са конституирани като помагачи на страната на ответника/, доколкото решението на поземлената комисия е редовно от външна страна, постановено от компетентен орган и при спазване на законовите изисквания за възстановяване на собственост в стари реални граници. Прието е, че липсата на удостоверение и скица по чл.13, ал.4 ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на реституционния акт, доколкото законът не урежда същите като елемент от формата за неговата действителност. Изложени са мотиви, според които ищците не са оборили успешно легитимацията на частните праводатели на ответника като правоимащи за правото на възстановяване на собствеността, доколкото протоколът за съдебна делба-спогодба от 09.04.1957 г. по гр.д.№ 1717/57 г., с който имотът е поставен в дял на Г. И. С.-Х., обвързва съда да приеме, че в делбата са участвали легитимираните лица и следователно същата е произвела присъщия си конститутивен ефект в полза на посочения съделител. По тези съображения е формиран решаващият правен извод, че решението на поземлената комисия от 1993 г. е възстановило собствеността в полза на лицата на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, които на това основание са могли да се разпоредят с правата си в полза на ответника, а същевременно така осъществената реституция съгласно чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ изключва правата на ищците, произтичащи от продажбата на имота от ТКЗС в полза на праводателя им.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Дали решаващият съд, при преценката си за валидност на делба на наследство следва да се съобрази с определение на друг съд по делбено дело, с което се одобрява спогодба и да приеме, че в делбата са участвали всички страни, които притежават собственически права в делбения имот, предвид задължението на делбения съд да следи служебно за правилното конституиране на страните, в хипотезата, в която лицата, които се позовават на нищожност на делба не са съсобственици /сънаследници/, а трети лица, които не са имали и нямат възможност да атакуват съдебното определение, поради това, че същото е постановено преди повече от 50 години и поради това, че нямат право на участие в делбата, а атакуват същата с оглед осъществяване на техни права върху делбения имот, изцяло противопоставими на тези на претендираните наследници? Задължен ли е решаващият съд, съобразно чл. 297 ГПК да приеме, че установените със съдебното решение, респ. съдебна спогодба права и задължения между страните по делбеното дело са действителните такива или има само задължението да приеме, че тези права и задължения са такива само в отношенията между страните по делото? Така формулираните въпроси нямат обуславящо за изхода на спора значение, доколкото между страните не е налице спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ относно принадлежността на процесния имот към момента на неговото масовизиране като предпоставка за определяне на кръга от лица, в чиято полза следва да се възстанови собствеността по съдебен ред. Съдебната практика е константна, че лице, на което се противопоставят собственически права собственост върху земя, възстановена по реда на ЗСПЗЗ, не може да оспорва материалната легитимация на противната страна с твърдението, че наследодателят на последната не е бил собственик на възстановения имот към момента на масовизацията, ако не противопоставя собствени права, изключващи тези на противната страна /Решение № 15 от 11.05.2011 г. по гр.д.№ 340/10 г. на І г.о., Решение № 253 от 09.01.2012 г. по гр.д.№ 1149/10 г. на ІІ г.о., Решение № 50 от 10.02.2012 г. по гр.д.№ 908/11 г. на ІІ г.о., Решение № 73 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 376/11 г. на І г.о./. В този смисъл следва да се приеме, че доколкото по същество спорът между страните произтича от извършена от ТКЗС продажба в полза на наследодателя на ищците в периода след масовизацията, същите нямат интерес да оспорват принадлежността на имота към патримониума на праводателя на ответника към предшестващия момент на самата масовизация, след като не претендират за себе си тези права към същия момент. По така изложените съображения поставените материалноправни въпроси не са в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е от обуславящо значение за изхода на спора.

2. Дали е валидна и дали е породила прехвърлително действие делба на наследство, в която участва лице-съделител, който не е наследник и именно това лице получава в дял делбения имот? Делбата, извършена след обоществяването в ТКЗС легитимира ли получилия имота в дял съделител като правоимащо лице относно възстановяването на делбения имот, съгласно разпоредбите на чл. 10 ЗСПЗЗ, която изисква право на собственост преди обобществяването и в този контекст задължен ли е решаващият съд да се произнесе, касателно момента на обобществяване? Въпросът няма обуславящо изхода на спора значение по вече изложените по-горе съображения, тъй като същият е свързан с оспорване правото на възстановяване на собствеността в полза на частните праводатели на ответника, което за ищците е лишено от правен интерес. От друга страна, този въпрос не кореспондира и с фактите по делото такива, каквито са приети за установени от въззивния съд, според които процесният имот е масовизиран чрез внасяне в ТКЗС- [населено място] през 1958 г., т.е. след делбата от 1957 г., по силата на която същият е получен в дял от Г. И. С.-Х.. С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по този въпрос.

3. Намира ли приложение нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ към вече приключилите към момента на постановяването й реституционни производства? Този материалноправен въпрос е зададен в контекста на приетото от въззивния съд, че макар и реституционното решение в полза на праводателите на ответника да е издадено през 1993 г., т.е. преди влизане в сила на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, според която продадените от ТКЗС на трети лица обобществени имоти подлежат на възстановяване на предишните им собственици, в случая е налице валидно възстановяване на собствеността, което именно на основание чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ изключва правата на ищците като правоприемници на приобретател по такава сделка. В този смисъл въпросът за действието по време на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ в хипотезата, при която реституционното решение в полза на лицата по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ е издадено преди влизане в сила на тази разпоредба, е от обуславящо изхода на спора значение, с оглед на което и предвид липсата на задължителна съдебна практика по този въпрос, са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ.

4. Длъжен ли е решаващият съд да извърши преценка за законосъобразност на постановеното реституционно решение по ЗСПЗЗ служебно в хипотезата, в която същото се противопоставя на лица, неучаствали в реституционната процедура и които нямат право да участват в нея? Длъжен ли е да се съобрази с валидното, но незаконосъобразно решение на ПК, касателно имот в регулация, постановено въпреки липсата на скица и удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ? В първата си част въпросът е неотносим към конкретното дело, доколкото в конкретния случай въззивният съд не е отказал да упражни косвен съдебен контрол по отношение на реституционното решение от 26.11.1993 г. на ПК „Д.” съобразно изискването на чл.17, ал.2 ГПК, а в резултат на упражнения такъв контрол е приел, че административният акт е както валиден, така и законосъобразен и като такъв е произвел присъщото си действие в полза на праводателите на ответника. Преценката, дали с оглед данните по делото този извод на съда е правилен, е такава по съществото на спора и се извършва не в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване, а едва в производството по чл.290 ГПК в случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане.

5. Компетентни ли са били поземлените комисии към 1993 г. да възстановяват право на собственост върху бивши земеделски земи продадени от ТКЗС с валидни нотариални актове? Валидни ли са актовете на поземлените комисии /реституционни решение/ от 1993 г., когато с тях се реституират земи, собствеността върху които не подлежи на възстановяване от поземлената комисия нито по общия ред на ЗСПЗЗ, нито по специалния ред по силата на действащия към момента на постановяване на тези решения закон? Въпросът се намира в логическа връзка с въпрос № 4, доколкото по същество е свързан с преценката за действието по време на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ при предшестващо възстановяване на собствеността на бившите собственици, без да се зачитат правата на приобретателите по сключените сделки с ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, поради което неговият отговор се съдържа в отговора на този въпрос, по който касационното обжалване се допуска на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

6. Липсата на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ отразява ли се върху действителността, респ. върху правопораждащия ефект на решенията на поземлените комисии за възстановяване правото на собственост върху земи в регулация, постановени през 1993 г.? Въпросът е зададен във връзка с приетото от въззивния съд, според което удостоверението и скицата по чл.13, ал.4 ППЗСПЗЗ не са елемент от формата на реституционния акт и съответно тяхната липса не обуславя неговата нищожност. В този смисъл същият има обуславящо изхода на спора значение, но произнасянето на въззивния съд по него кореспондира с константната съдебна практика, според която липсата на скица не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин. Това е така, тъй като изискването за скица, която да бъде приложена към решението не е самоцелно, а е предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например чрез описанието му в текстовата част на решението, липсата на такава не се отразява на валидността на административния акт / Решение № 360 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 79/11 г. на ІІ г.о., Решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1134/09 г. на ІІ г.о., Решение № 414 от 06.02.2012 г. по гр.д.№ 1117/10 г. на І г.о., Решение № 93 от 07.06.2013 г. по гр.д. № 883/12 г. на ІІ г.о./. В конкретния случай, макар и към решението на ПК „Д.” от 26.11.1993 г. да не са приложени нито скица, нито удостоверение по чл.13, ал.4 ППЗСПЗЗ, възстановеният имот е надлежно описан съобразно регулационния му статут- парцел ХІ-399 от кв.60, нанесен в кад.лист № 735 и № 732 по плана ат 1950 г., с оглед на което е разпознаваем на място и следователно произнасянето на въззивния съд относно валидността на административния акт се явява съобразено със задължителната съдебна практика по въпроса, поради което не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на този въпрос.

С оглед допускането на касационното обжалване, на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 25 лева /чл.18, ал.2, т.2 във връзка с чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение