Определение № 72 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3536/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Н. Г., като пълномощник на З. И. Ч., срещу въззивно решение № 110, постановено на 28.05.2021 г. по в. гр. д. № 123/2021 г. по описа на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 20012 от 25.02.2021 г. по гр. д. № 55/2020 г. на Златоградски районен съд за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание наследствено правоприемство от А. Д. Ч. на 1/6 ид. ч. от следния недвижим имот: жилищна сграда с идентификатор****., находяща се в [населено място], в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, със застроена площ 120 кв. м. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 186/2018 г., с който е удостоверено правото на собственост на З. И. Ч., до размер на 1/6 ид. ч. от имота. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си защо не кредитира определени от тях, респективно защо не ги кредитира в пълна степен“. Твърди се противоречие с решение № 796/02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на първо г. о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на четвърто г. о. и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на трето г. о.; 2. „представлява ли непрекъснатото стопанисване на недвижим имот по начин, който може да бъде установен от всяко трето лице и от собственика, израз на намерението за своене на този имот“; сочи се противоречие с решение № 197/07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на първо г. о. и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на първо г. о.; 3. „следва ли изявление на свидетел, че дадено лице е стопанисвало имот като негова собственост, да бъде оценено от съда като доказателство за осъществявано давностно владение върху този имот“; 4. „как следва да се тълкува бездействието на лицето, претендиращо да е собственик на имота“; сочи се противоречие с решение № 184/11.10.2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на първо г. о., решение № 116/31.08.2012 г. по гр. д. № 314/2010 г. на първо г. о., решение № 156/24.02.2009 г. по гр. д. № 6199/2007 г. на трето г. о., решение № 339/08.03.2010 г. по гр. д. № 1774/2007 г. на първо г. о., решение № 549/30.12.2010 г. по гр. д. № 217/2010 г. на второ г. о., решение № 766/20.10.2009 г. по гр. д. № 1946/2008 г. на трето г. о. и решение № 833/17.11.2009 г. по гр. д. № 812/2009 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Районният съд е бил сезиран с предявен от Р. А. Ч. против З. И. Ч. установителен иск за собственост на 1/6 ид. ч. от процесната жилищна сграда. Ищецът твърди, че се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от А. Д. Ч. /негов баща/, починал през 2009 г. През 1989 г. му е било отстъпено право на строеж за процесната сграда, като към този момент наследодателят е бил в брак с ответницата, поради което правото на собственост е било придобито при условията на съпружеска имуществена общност. Направил е искане за отмяна на констативен нотариален акт № 186/23.11.2018 г., с който е удостоверено правото на собственост на ответницата на основание давностно владение, до размера на притежаваната от него идеална част. Исковата молба е предявена на 27.02.2020 г. Ответницата е оспорила иска. Въвела е като самостоятелно придобивно основание давност чрез упражнявано давностно владение, в периода след смъртта на А. Ч., като владението й е било предадено приживе от него. По делото е установено, че на 25.04.1989 г. е бил сключен договор за отстъпване право на строеж върху държавен недвижим имот в полза на А. Ч.. Издадено му е разрешение за строеж от 25.11.1989 г. за изграждане на жилищна сграда. С нотариална покана, връчена на ответницата на 11.04.2011 г., ищецът е поискал да му бъде изплатена паричната равностойност на дела му. В ангажираните от ищеца гласни доказателства /показанията на свидетелите И. Ч.-брат на наследодателя и Я./ се възпроизвеждат впечатления за това, че бащата е искал да остави по един етаж от къщата на синовете си /другият син е от брака му с ответницата/. От показанията на свидетелите Г. и П., ангажирани от ответницата, е видно единствено, че ищецът не е живял в процесния имот. В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че ищецът не е изгубил правото си на собственост върху притежаваната от него идеална част по наследство. Обоснован е извод, че не е доказано правоизключващото възражение на ответницата за придобиване на процесната сграда на основание придобивна давност. Посочено е, че по давност би могла да придобие само идеалните части на низходящите – 2/6 ид. ч. При наследствен съсобствен имот не е достатъчно единият съсобственик да е ползвал имота необезпокоявано според неговото предназначение и да го е поддържал, за да се приеме, че е упражнявал фактическа власт върху идеалните части на другите съсобственици с намерение за своене. Обикновеното ползване не изразява такова намерение. Действията, с които се демонстрира същото, следва по категоричен начин да отричат правата на останалите, да са достигнали до знанието им. От свидетелските показания се установява единствено, че след смъртта на А. Ч. в имота са останали да живеят ответницата, нейната майка и синът й. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос. Същият е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства, което в случая е относимо към обсъждането на свидетелските показания. Действително, съгласно съдебната практика /включително и посочената от касатора/ при извършване преценка на гласните доказателства съдът е длъжен да изложи съображения защо кредитира част от свидетелските показания, респективно не дава вяра на други, чиито показания приема за недостоверни. В настоящата хипотеза съдът е кредитирал показанията на ангажираните от ответницата свидетели, но е приел, че същите не установяват правнорелевантни факти. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по следващите два материалноправни въпроса /формулирани в изложението като 2. 1. и 2. 2/. В решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, първо г. о., са разисквани признаците на владението по чл. 68 ЗС. Прието е, че владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително, като тези признаци са следствие от основните два – упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Като елемент на придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно, т.е. да не е от инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Прието е също, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива действия собственикът ще узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Горното разрешение е споделено в цитираното решение № 197/07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на ВКС, първо г. о. Посочено е, че несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му, а не по това дали е бил деклариран в данъчната администрация и дали владелецът се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за него. Чрез стопанисването на имота се разкриват признаците на владението, тъй като с това владелецът извършва действията, които са в правомощията на собственика. Обстоятелството, че собствениците рядко посещават имота и могат да имат затруднения при установяване на самоличността на владелеца, са ирелевантни за придобивната давност. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика. В съответствие с първия съдебен акт, съдът е приел, че не е достатъчно манифестирането пред трети лица на собственическо отношение към вещта. Вторият съдебен акт разглежда случай, който не разкрива сходство с процесния. Освен изложеното, въпросът, по който може да се допусне касационно обжалване, не следва да е свързан с възприемането на фактическата обстановка от съда или с обсъждането на събраните по делото доказателства, а поставеният въпрос е именно такъв. Кога е налице манифестирано поведение на владелец е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай, на който не може да бъде даден еднозначен отговор, защото той се разрешава с оглед на конкретните факти по делото и взаимоотношенията между сънаследниците. Съдебната практика, която е съобразена от въззивния съд, приема, че манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правото на другия наследник. Не се установява ответницата - касатор, като един от съсобствениците, да е започнала да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което да изключва владението на ищеца, и затова намерението й за своене не се предполага. Четвъртият въпрос е свързан с поведението на ищеца, което според касатора се изразява в бездействие по отношение на процесния имот. Същото не може да доведе до изгубване на правото на собственост. Сочената по този въпрос съдебна практика не е относима към същия. Очевидната неправилност е обоснована с разглеждането на субективния елемент на придобивната давност. Такава не произтича директно от мотивите на обжалвания съдебен акт, които според изложеното по-горе напълно съответстват на съдебната практика. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационна жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл. 288 ГПК съдебни разноски в размер на 600 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение