Определение № 50509 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1856/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ чрез адвокат Б. Н., преупълномощена от АД „А. Д., Р. Г. и съдружници“ обжалва решение № 52 от 01.04.2022 г., по т.д. 376/21 г. по описа на АС – Бургас, с което е потвърдено решение № 11 от 19.05.2021 г. по т.д. 93/18 г. по описа на ОС – Сливен в частта, с която съдът е присъдил обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 511, ал.1, т. 2 от КЗ на В. Р. К. за смъртта на сина й Р. А. К., настъпила в пътно-транспортно произшествие, на 29.07.2017 г., причинена от водач на л.а. Фолксваген Тауран, Ласло Фехер, застрахована от застрахователно дружество, което няма кореспондент на територията на Р България.

В касационната жалба са изложени съображения за наличие на отменителните основания съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1, 2 и 3 от ГПК.

Счита, че решението е необосновано, тъй като не са анализирани доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност, както и във връзка едно с друго. Излага съображения, че не са обсъдени всички доказателства, като например постановлението за прекратяване на наказателното производство. Не са анализирани двете различни експертизи. Освен това не бил изложил съображения относно наличните доказателства, опровергаващи заключенията на мнозинството от вещите лица.

При спазване изискванията за обсъждане на доказателствата, според касатора, въззивният съд би бил стигнал до друг извод и да приеме, че деянието на водача на л.а. „Фолксваген Тауран“, не е противоправно.

Обсъжда подробно доказателствата и счита, че липсват данни за удар между двата автомобила. Прави заключение, че поради липса на противоправност на деянието, не може да е налице отговорност на водача, съответно на касатора. Моли да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли иска.

В условията на евентуалност иска да се определи наличие на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Освен това не бил обсъдил въпроса за съпричиняването, изразяващ се в неправилно управление на МПС, въздействие върху спирачната и кормилната уредба по начин, който е причинил загуба на устойчивост на автомобила и напускането му на пътното платно. Не било обсъдено и обстоятелството, че водачът Р. К. е въздействал върху кормилната и спирачната уредба по начин, с който бил допринесъл за причиняването на вредите и действията му били в нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.

Моли да се отмени решението и вместо него да се отхвърли и в тази част иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства.

2. Относно кредитиране на съдебната експертиза и преценката на съда за нейната обоснованост и доказателствена сила, с оглед изискването на чл. 202 от ГПК.

3. Следва ли съдът да извърши преценка на правомерността на действията на всички участници в ПТП и на връзката между техните действия и настъпването на вредите? Излага обстоятелства, че въззивният съд, кредитирайки мнението на мнозинството на експертизата относно механизма на процесното ПТП не бил обсъдил защо не взема предвид другите доказателства по делото.

Счита, че по отношение на посочения първи правен въпрос е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в множество решения.

По отношение на втория поставен правен въпрос, счита, че е налице също допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като касаторът бил се произнесъл в противоречие с разрешенията, обективирани в решение по гр.д. 809/21 г. 3 ГО на ВКС, 1040/21 г., 4 ГО на ВКС и 123/20 г., 3 ГО на ВКС, както и дело 613/19, I ТО на ВКС.

В. Р. К. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Описва възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, както и изразява становище, за безспорно противоправно деяние, извършено от водача на лекия автомобил Тауран, за чийто действия отговаря НБАЗ.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, в обжалваната част, с която е осъден Сдружение „НБАЗ“ да заплати, на основание чл. 511 от КЗ на В. Р. К. сумата от 120 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от непозволено увреждане – причинена смърт на сина й Р. А. К., в резултат на пътно-транспортно произшествие на 29.07.2017 г, ведно със законната лихва от 12.05.2018 до окончателното плащане на сумата. Прието е, че има надлежно отправено искане от ищцата до сдружение „НБАЗ“, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.

Прието е, че на 29.07.2017 г. около 12:40 ч, на автомагистрала „Тракия“ при км 237 преди [населено място], посока [населено място], се движел лек автомобил „Фолксваген голф“, управляван от Р. К.. Той е бил застигнат от л.а. „Фолксваген Тауран“, управляван от Ласло Фехер. Между двата автомобила е настъпил страничен удар, в резултат на удара е загинал Р. К.. Гражданската отговорност на водача на л.а. „Фолксваген Тауран“ е застрахована при „К&H Bistrosito Ztr“, Унгария, по застрахователна полица, валидна към момента на произшествието.

По отношение на противоправността на деянието на водача на л.а. „Фолксваген Тауран“, е прието, че по делото е установен механизма на пътно-транспортно произшествие, като поради липса на обективни находки за точното място на удара между двата автомобила, в протокола за оглед на местопроизшествие е посочено, че е прието, че ъгълът, заключен от надлъжните оси на двата автомобила в момента на контакт е малък и затова не може да се прецени ударния процес в коя лента е настъпил.

Прието е, че следва да се възприемат заключенията на вещите лица, мнозинството от тройната експертиза, изготвена и изслушана пред въззивния съд, както и мнозинството, формиращо заключение от тройната експертиза, изслушана пред първоинстанционния съд. Този извод е направен като е преценена липсата на обективни находки и приложените научни знания, проверени с технически способи, компютърна симулация от мнозинството от експертите. Не е възприето обективираното мнение на вещото лице И. И., участвал в повторната тройна съдебно-техническа експертиза, приета пред въззивния съд, като е прието, че няма преки доказателства за неизправност на задното ляво колело, за което бил извършен обстоен преглед на автомобила „Фолксваген голф“ на 30.07.2017 г. Така не е възприета изразената хипотеза от вещото лице И., че е имало частично внезапно навлизане на задната лява част от МПС „Фолксваген голф“ в лявата лента на „Фолксваген Тауран“, при което е настъпил първи страничен динамично-плъзгащ контакт (удар) между съответните брони на двете МПС, отклонение на предната лява част на „Фолксваген Голф“ в лявата лента на „Фолксваген Тауран“ с „овладяване“ на управлението и повторно навлизане на задна лява част на „Фолксваген Голф“ в лентата на „Фолксваген Тауран“, с по-голямо отклонение от първото, довело до втори ударен контакт между автомобилите. При повторен опит за овладяване била последвала трайна загуба на устойчивостта на „Фолксваген голф“, като автомобилът бил навлязъл косо в аварийната лента и землистия банкет с вдигане на кълбо от прах и пясък. Посочено е, че за да настъпят тези действия, водачът на л.а. „Фолксваген голф“ бил загубил контрол върху управлението в условията на техническа неизправност, каквато не е установена

Въззивният съд обстойно е анализирал приетото заключенията на тройната експертиза пред първата инстанция, съгласно която при движението на „Фолксваген Голф“ в дясната активна лента и движение в същата посока зад него, но в лявата лента на „Фолксваген Тауран“, водачът на последния е предприел промяна на направлението на движение от собствената си към дясната активна лента и така е допуснал управляваният от него автомобил да навлезе в опасната зона за спиране на „Фолксваген Голф“, последвал е удар като мястото се намира около 39,4 м, по направление източно от мерната линия и 1,1 м надясно, южно от дясната граница на лявата скоростна лента за движение. При удара на „Фолксваген Голф“ се намирал изцяло в дясната активна лента, с надлъжна ос, успоредна на оста на пътя“, „Фолксваген Тауран“ с по-голямата си част – в лентата на движение на „Фолксваген Голф“ с надлъжната си ос на дясно под ъгъл около 4 градуса. Скоростта на „Фолксваген голф“ била около 100 км/ч, а на „Фолксваген Тауран“ – 125 км/ч. След удара „Фолксваген голф“ продължил движението си напред и надясно, завъртайки се около вертикалната ос, в посока обратна на часовниковата стрелка, отложил е следи по асфалтовата настилка и банкета и се преобърнал в дясно, извън платното. Автомобилът „Фолксваген Тауран“ е продължил движението си напред и надясно и е спрял в аварийната лента. Техническата причина за настъпилото ПТП била - навлизане на „Фолксваген Тауран“ в лентата за движение на „Фолксваген голф“ и настъпилия удар между предната и предностраничната му дясна части, задната лява странична част на „Фолксваген голф“. Прието е от съда, че тройната експертиза е изключила движението на водача на „Фолксваген голф“ от неговата лента на движение, към лентата на движение на „Фолксваген тауран“. Експертизата е основана на обективните находки в аварийната лента и извън нея, че ударът е настъпил в лентата на движение на „Фолксваген голф“. Обяснен е ударът и чрез компютърна симулация, като изцяло е изключена тезата за навлизане на „Фолксваген голф“ в платното за движение на „Фолксваген тауран“. При извършената компютърна симулация, вещите лица са констатирали, наличието на следи и при симулацията, съвпадащи със следите, отложени на място, отразени в протокола за оглед на местопроизшествието.

Обсъдено е и заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, възложена пред въззивния съд, съгласно която лекият автомобил „Фолкваген тауран“ е навлязъл в дясната активна пътна лента и с предната си дясна част в областта на дясната част на предната броня и преден десен калник е ударил автомобила „Фолксваген голф“ в задната му лява част в областта на задната лява част на задната броня и заден ляв калник, като ударът е приплъзващ, страничен, кос и при съвсем малък ъгъл, заключен между надлъжните оси на двете МПС. Прието е, че водачът на „Фолксваген голф“ е изгубил управление, опитът за овладяване не е успял, автомобилът е изгубил напречна устойчивост, при което от триенето на гумите (почти 50 м) се е отделил дим, навлязъл в банкета и изхвърчал в нива край пътя. Изводът е, че ударът е настъпил в дясната лента с оглед, че при удара в лявата лента, автомобилите биха се изместили наляво и би последвал удар в лявата мантинела. При описания механизъм е прието, че субективните действия на водача на л.а. „Фолксваген тауран“ са провокирани от унасяне, заспиване. Така е достигнат извод, че е извършено противоправно деяние от водача на лекия автомобил „Фолксваген тауран“, което представлява нарушение на чл. 20, ал.1 ЗДвП, съгласно който водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват.

По отношение на довода на НББАЗ, че не следва да се възприема заключението на вещите лица, а следва да се приемат изводите в Постановление за прекратяване на наказателното производство, с което е прието, че липсва виновно извършване на деянието от страна на водача на „Фолксваген тауран“, въззивният съд е приел, че наказателното постановление, както и всички доказателства, събрани в наказателното производство, нямат доказателствено значение в гражданския процес. Прието е, че заключение на вещи лица, което е дадено пред друг орган на съдебна власт, различен от съда, разглеждащ гражданското дело, не може да бъде ценено като годно доказателство, предвид изискването на чл. 300 ГПК и с оглед принципа за непосредственост. Назначените от съда вещи лице не могат да основават своите констатации на заключения на други вещи лица, по други производства, а са длъжни да изложат самостоятелните си виждания.

Прието е, че Р. К. е загинал при описаното пътно-транспортно произшествие, като смъртта му е причинена от неправомерните действия на водача на лекия автомобил „Фолксваген тауран“, регистриран в Р Унгария. Прието е, че е налице застраховка относно този автомобил, като застрахователят няма кореспондент на територията на страната и бюрото отговаря за противоправните действия на водача на лекия автомобил „Фолксваген тауран“, в качеството си на компенсаторен орган съгласно чл. 511, ал. 1, т. 2 от КЗ.

Установено е, че В. К. е майка на Р. К.. Прието е, че загубата на дете, е сред страданията, които обременяват личността с най-тежко емоционално страдание. Починалият не е оставил деца и ищцата е единствен негов наследник. Установено е, че тежко е преживяла смъртта на сина си, „потопена в непрестанна мъка“, която предвид напредналата й възраст, е довела до тежко състояние. Прието е, че смъртта е не само на емоционално, но и на социално ниво, ищцата е лишена от грижи и внимание от загубата на сина си, в неговата житейска зрялост и активност. Така е достигнат извода, че размерът на обезщетението за причинените на К. неимуществени вреди следва да е в размер на 120 000 лв.

Отречено е, че следва да се намали обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като при произшествието починалият е бил с предпазен колан, технически неизправен. Но е констатирано, че пострадалият е запазил положението в автомобила. Поставеният правилно колан, не би могъл да предотврати леталния изход на водача на автомобила „Фолксваген голф“, Р. К.. Уврежданията били получени в резултат на деформиране на страничната част на автомобила и притискане към неравен терен на главата, която и с предпазен колан има достатъчно голяма свобода на движение. Въззивният съд е изложил мотиви, че дори и предпазният колан да е бил неизправен и да не е изпълнил предназначението си, не е налице причинна връзка с настъпилата смърт и не може да обоснове наличие на съпричиняване на вредите.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение на първия формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че макар и правният въпрос относно задълженията на въззивния съд да съобрази всички доводи и възражения на страните, както и след като обсъди всички доказателства да даде заключение за установените факти, като подробно изложи мотиви по отношение на установените факти и тяхното правно значение, за да определи спорното право и да разреши спора по делото, представлява общо основание за допускане касационно обжалване. В случая, при разрешаване на спора от въззивния съд, в обжалваното в настоящия процес въззивно решение, липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, по посочения правен въпрос. Въззивният съд е изпълнил задълженията си, като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. С оглед изложените възражения от ответника, въззивният съд е изложил конкретен анализ на представените доказателства – събрани в хода на наказателното производство, определил е тяхната доказателствена стойност, предвидена в ГПК и съобразно трайната практика по приложение на релевантните норми Върховния касационен съд, и след тяхната преценка е определил кои факти са настъпили. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2014 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1.

Не може да се приеме, че доводът относно съпричиняване при нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП от страна на пострадалия Р. К., при въздействие върху кормилната и спирачна уредба на управлявания от него автомобил, не е обсъден. Изрично въззивният съд възприема доводите в заключението на вещите лица, че ударът от лекия автомобил „Фолксваген Тауран“ към лекия автомобил „Фолксваген Голф“ е допринесъл за загубата на управление от водача и като следствие, че не може да се вмени в задължение на водача на лекия автомобил „Фолксваген Голф“, последващото управление на автомобила, предвид силата на установения удар.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд при разрешаване на поставения правен въпрос не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в множество съдебни решения относно тълкуването на чл. 202 от ГПК. Съгласно същата, при необходимостта от специални знания за установяване на релевантните за спора факти, въззивният съд следва да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема или не възприема заключението на вещите лица. В случая въззивният съд е изложил съображения защо възприема мнението на мнозинството в експертизата, изслушана пред въззивния съд, както и защо възприема съвпадащите изводи на посочената експертиза и експертизата, изслушана пред въззивния съд. Изложил е подробни аргументи за обективните данни по делото, възприети от експертите, специалните знания и приложените знания и опитни модели. Липсва отклонение от задълженията на въззивния съд при разрешаване на посочения процесуален закон, така както е извършено тълкуване на нормата на чл. 202 от ГПК, както в посочените от касатора решения, така и в множество други решения - решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г., I ТО на ВКС, решение № 117 от 22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019 г., I ТО на ВКС, поради което не е налице допълнително соченото основание от касатора.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е обосновано общо основание, но липсва допълнително соченото основание относно задължението на въззивния съд да установи точно поведението на пострадалия, като определи дали с обективните си действия е допринесъл или улеснил настъпването на вредите. Въззивният съд е определил, с оглед възприетото заключение на вещото лице, че липсва такова поведение на пострадалия. Прието е, че обективно установените факти не установяват поведение на пострадалия, което да е във връзка с причинния комплекс на увреждането. Изводът е направен след анализ на доказателствата и в съответствие с тълкуването на ВС и ВКС, изразено в задължителната практика на ВС – т. 7 от ППВС 17/63 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения: решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о.

Сочените от касатора съдебни решения на ВКС, представляват практика, с която са разрешени конкретни правни спорове, при различна фактическа обстановка.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване.

При този изход на спора, ответникът по касационната жалба има право на разноски за производството пред Върховния касационен съд. Направено е искане за присъждане на възнаграждение на адвокат М. Доневи е представен списък с разноски, в който е посочено основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. С оглед осъдителното въззивно съдебно решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение на В. К., подлежащо на предварително изпълнение и установяващо вземане, не може да се приеме, че е налице соченото основание за предоставяне на безплатно на правна помощ пред Върховния касационен съд. Поради изложеното не следва да се присъждат разноски.

Върховният касационен съд на Р България