Определение № 2199 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 154/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 186/12.08.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 232/2024г. на Великотърновския апелативен съд, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2/05.01.2024г по гр.д.№ 276/2023г. на Окръжен съд-Габрово, е обявен за недействителен, на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт № 73, том ІІ, рег. № 5296, нот.дело № 171/2015г. на нотариус с рег. № * на Нотариалната камара, с който на 17.08.2015г. продавачът Н. П. П., действащ чрез пълномощника А. М. М., продава на купувача А. В. М. правото на собственост върху самостоятелен обект с идентификатор № *.*.*.*.*, намиращ се в сграда №4, разположена в поземлен имот с идентификатор № *.*.* в [населено място] на [улица], ет. *, представляващ апартамент №2 с площ 76 кв.м и прилежащо мазе № 1, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, поради липса на представителна власт; на основание чл.108 ЗС е признато за установено по иск от П. Н. П. против А. В. М., че П. П. е собственик на недвижимия имот-апартамент №2 в [населено място] на [улица], ет. * с площ 76 кв. метра и А. В. М. е осъдена да предаде на П. П. собствеността и владението върху имота. С въззивното решение, П. Н. П., в качеството му на наследник на Н. П. П. (починал на 10.01.2023г.), е осъден, на основание чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД да плати на А. В. М. сумата 32 000 лева, платена по обявения за недействителен договор от 17.08.2015г., оформен с нот.акт № 73, том ІІ, рег.№ 5296, нот.дело № 171/2015г. на нотариус с рег. № * на Нотариалната камара и е постановено едновременно изпълнение на задължението на А. М. за предаване на владението на имота, предмет на договора от 17.08.2015г., със задължението на П. П. за връщане на платената цена по сделката в размер 32 000 лева, на основание чл. 90 от ЗЗД. С касационна жалба, подадена от П. Н. П., чрез пълномощника адв. М. Б., въззивното решение се обжалва единствено в частта, с която П., като наследник на Н. П., е осъден, на основание чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД, да плати на А. М. сумата 32 000 лева-платената по обявения за недействителен договор от 17.08.2015г. продажна цена на имота. Касаторът поддържа, че е налице видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост - въззивният съд не е зачел последиците от установеното в наказателното производство престъпление по чл. 211 НК, възложил е в тежест на пострадалото лице да възстанови процесната сума, представляваща за него имотна вреда в голям размер, поради което е постановил очевидно неправилно решение. Поддържа, че в обжалваните части решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Задължителен елемент ли е от фактическия състав на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД установяването на обогатяването, тоест увеличението на актива или намаляването на пасива; 1а. Следва ли съдът да вземе предвид събрани доказателства за това, че неоснователно предадената сума е обогатила трети за делото лица, а не лицето, на което сумата е фактически предадена; 1б. Достатъчно ли е предаването на определена сума, за да се направи извод, че същата е довела до обогатяване по смисъла на чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД; 1в. В хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД следва ли да бъде установено разместване на имуществени ценности без основание-обогатяване на ответника за сметка обедняването на ищеца. По така поставените въпроси твърди противоречие с ППВС №1/28.01.1979г., решение №821/07.07.2008г. по гр.д.№3703/2007г. на II ГО, решение № 60152/15.06.2021г. по гр.д..№ 3755/2020г. на ІІІ ГО на ВКС. Поставя въпросите: 2. Поражда ли действие сделка, извършена въз основа на пълномощно, дадено от упълномощител, който не е могъл да разбира и да ръководи действията си; 2а. Поражда ли действие договор, сключен от лице, действало като представител въз основа на унищожаемо пълномощно и обвързва ли страните по него; 3. От кога започва да тече погасителната давност за връщане на даденото по договор във висяща недействителност. По тях се твърди противоречие с ТР № 5/12.12.2016г. по тълк.дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Според касатора следните въпроси: 4. Може ли мнимо представлявания да потвърди договор, при условие, че не разбира свойството и значението на постъпките си; 5. В случай, че даденото по недействителен договор е обогатило трето за делото лице, следва ли да се търси връщане от страната по договора; 6. Допустимо ли е по силата на съдебно решение, реституцията по чл. 34 ЗЗД да води до обедняване на една от страните по договора, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основание по чл 280, ал.1, т.3 ГПК. Формулира и въпросите: 7. Длъжен ли е гражданският съд да зачете СПН на влязлата в сила присъда, относно деянието, противоправността, авторството и вината-чл.300 ГПК; 7а.Представляват ли задължително установени факти престъплението и неговите елементи от обективна и субективна страна, които гражданският съд следва да зачете; 7б. Допустимо ли е пред гражданския съд опровергаването на задължително установени факти от присъдата, касаещи извършеното престъпление и елементите от фактическия състав на престъплението-от обективна и субективна страна. По тази група въпроси твърди противоречие с решение № 100/27.06.2019г. по гр.д.№4179/2018г. на ІІІ ГО и решение № 22/05.05.2011г. по търг.д.№ 368/2010г. на І ТО на ВКС. Формулирани са и въпросите: 8. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви, аргументирайки крайните си изводи; 8а. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение; 8б. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си допустимите и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 8в. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на фактическите и правните си изводи; 8г. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля неотносими и/или недостоверни; 8д. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събраните доказателства, с цел да се обоснове определен извод на съда. По последната група въпроси твърди противоречие с решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ІV ГО, решение № 170/06.01.2021г. по гр.д.№ 169/2020г. на ІV ГО, решение № 96/03.12.2020г. по гр.д.№ 1076/2020г. на ІІ ГО, т.3 от ППВС №1/13.07. 1953г., решение № 91/21.04.2016г. по гр.д.№ 4497/2015г. на ІІІ ГО, решение № 149/03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ІІІ ГО и решение № 50168/09.12.2022г. по търг.дело № 1983/2021г. на ІІ ТО на ВКС. Ответницата по касационната жалба А. М., чрез адв. М.Д., в писмен отговор изразява подробно становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната му част и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по предварителния въпрос относно основанията за допускане на касационното обжалване следното: Ищецът П. П. е предявил против ответницата А. М. иск по чл.42, ал.2 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт № 73, том ІІ, рег. № 5296, нот.дело № 171/2015г. на нотариус с рег. № * на Нотариалната камара, с който на 17.08.2015г. Н. П. (наследодател на ищеца), действащ чрез пълномощника А. М. М., продава на А. М. апартамент № 2 в жилищната сграда на [улица], ет. *; предявил е и иск по чл. 108 ЗС да бъде осъдена ответницата да му предаде владението върху имота. От своя страна ответницата А. М. с насрещен иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД против П. П., иска осъждането му за сумата 32 000 лева, платената от нея по договора продажна цена на имота; направено е искане по чл.90, ал.1, изр.последно ЗЗД да се постанови едновременно изпълнение на престациите при уважаване на някой от първоначалните искове и на насрещния иск. Първоинстанционният съд е уважил исковете на П. П. и е отхвърлил насрещния иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД на А. М.. Сезиран с въззивна жалба от М., съставът на АС-Велико Търново е приел от фактическа страна, че с договор от 17.08.2015г., оформен с нот.акт № 73, том ІІ, рег. № 5296, нот.дело № 171/2015г., Н. П. П., действащ чрез пълномощника А. М. М., легитимирал се с пълномощно с нот. удостоверен подпис с рег. № 5193 и нот.удостоверено съдържание с рег. № 5194, том I, акт 176 – двете от 11.08.2015г., продал на А. М. недвижим имот в [населено място] на [улица] на ет.*, представляващ апартамент № 2, в сграда № 4, разположена в поземлен имот с идентификатор *.*.* за продажна цена 32 000 лева, платена изцяло от купувача по банков път преди подписване на нотариалния акт. С решение № 260000/09.09.2020г. по в. гр. д. № 23/2020г. на ОС-Габрово по иск на Н. П., предявен против А. М. и А. М., е унищожено, на основание чл.31, ал.1, във вр. с чл.44 от ЗЗД, нотариално завереното пълномощно, с което А. М. М. се е легитимирал като пълномощник на Н. П. при сключване на договора, оформен с нот.акт№ 73/17.08.2015г. Това решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 313/19.04.2021г. по гр.д. № 91/2021г. на ВКС. С влязла в сила присъда № 333/7.06.2017г. по нохд № 368/2017г. на РС-Габрово, А. М. и Д. Д. Б. са признати за виновни в това, че с цел да набавят за себе си и за другиго имотна облага, възбудили и поддържали заблуждение у Н. П., че постъпилите по неговата банкова сметка в „Банка ДСК“ АД парични средства са собственост на подсъдимите, поради което следва да ги изтегли и да им ги предаде във връзка с бъдещото му постъпване на работа в същата фирма, с което са му причинили имотна вреда в големи размери – 32 000 лева. Установено е по делото, че Н. П. е починал на 10.01.2023г. и негов единствен наследник е синът му П. П.. Въззивният съд е намерил за основателни исковете по чл. 42, ал.2 ЗЗД и чл. 108 ЗС, като е изложил следните мотиви: според чл. 42, ал.2 ЗЗД лицето от името на което е сключен договор без представителна власт може да го потвърди; налице е висяща недействителност до момента на потвърждаване на договора, съответно отказ да бъде потвърден; мнимо представляваният има възможност да се позове на недействителността извънсъдебно, да предяви установителен иск или да наведе такова правоизключващо възражение срещу предявен против него иск по повод изпълнението. В случая по делото липсват данни приживе Н. П., а след смъртта му-неговият наследник-ищецът, да са се позовали извънсъдебно на недействителността на договора за продажба; предявяването на иска за унищожаване на пълномощното не е равнозначно на позоваване на недействителността на договора и не обуславя недвусмислен извод за отказ от неговото потвърждаване, тъй като се касае за две различни сделки. Според въззивния съд нарочно позоваване на недействителността на договора за продажба е осъществено от П. П. с предявяването на иска по чл.42, ал.2 ЗЗД, въз основа на който е образувано производството по делото. Следователно от този момент е отпаднала възможността договорът за покупко-продажба да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици и висящата недействителност е трансформирана в окончателна. С оглед това, както и предвид влязлото в сила решение по в. гр. д. № 23/2020г. на ОС-Габрово, с което е унищожено по иска на Н. П. против А. М. и А. М., на основание чл. 31, ал. 1, във връзка с чл. 44 ЗЗД нотариално завереното пълномощно, дадено в полза на А. М. и представено при сключване на договора за покупко-продажба, въззивният съд е намерил иска по чл.42, ал.2 от ЗЗД за основателен. Приел е, че писмените доказателства безпротиворечиво установяват, че към 17.08.2015г.-датата на сключване на договора за продажба, собственик на имота е бил Н. П. и доколкото договорът за продажба не е породил транслативен ефект, тъй като е недействителен, на основание чл.42, ал. 2 ЗЗД, А. М. не е придобила собствеността върху апартамента въз основа на сделката, сключена с нот.акт № 73/2015г. П. П. е единствен наследник по закон на Н. П., следователно към момента той е собственик на процесния имот. Предвид това и доколкото не е установено М. да владее имота на правно основание, е уважил и иска по чл. 108 от ЗС. За да приеме за основателен насрещния иск, с който М. претендира връщане на платената по договора продажна цена 32 000 лева, въззивният съд е посочил, че представителната власт на пълномощника А. М. е съществувала при сключване на договора за покупко-продажба, но впоследствие е отпаднала с обратно действие в резултат на унищожаване на вече възникналите правни последици на овластителната сделка с влязлото в сила решение по конститутивния иск за унищожаване на пълномощното. След позоваване (извънсъдебно или съдебно) от страна на мнимо представлявания на недействителността, окончателно отпада възможността за потвърждаване на договора и пораждане на неговите правни последици, поради което всяка от страните дължи връщане на даденото по договора, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Когато представителната власт е отпаднала с обратно действие във времето след сключване на договора, връщането на даденото се дължи поради отпаднало основание-чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД (ТР № 5/12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК). На следващо място съдът е посочил, че представените платежни нареждания и данните за банкова сметка, установяват, че на 17.08.2015г. А. М. е превела по сметката на Н. П. общо 32 000 лева с посочено основание „покупка на апартамент“. Влязлата в сила присъда № 333/7.06.2017г. по нохд № 368/2017г. на РС-Габрово установява, че сумата 32 000 лева е постъпила по банковата сметка на наследодателя на ищеца. В случая М. е изпълнила основното си задължение като купувач по договор за продажба за плащане на цената на вещта, предмет на сделката-при плащане по банкова сметка същото се смята за извършено с постъпване на сумата по сметка на кредитора. Обстоятелството, че след постъпване на сумата по сметката на Н. П. (в неговия патримониум), същата е изтеглена от него и предадена на А. М. и Д. Б., не е основание да се формира извод за неполучаване на сумата. С оглед недействителността на договора за покупко-продажба на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, П. П. - наследник на Н. П., дължи на А. М. връщане на сумата 32 000 лева. Съдът е намерил за неоснователно възражението на П. П. за погасяване по давност на иска по чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД. Посочил е, че в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД, давността започва да тече от отпадане на основанието. В случая основанието е било налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно докато то съществува. Решението на ОС-Габрово, с което е унищожено пълномощното, дадено от Н. П. на А. М., легитимиращо последния, като пълномощник на продавача при сключване на договора, е влязло в сила на 19.04.2021г. - датата на постановяване на определението по гр.д.№91/2021г. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване. С оглед това съдът е приел, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от 19.04.2021г., същата е петгодишна и към момента на предявяване на насрещния иск – 16.06.2023 г., не е изтекла. По изложените съображения, съдът е намерил насрещния иск за основателен и го е уважил, като е постановил едновременно изпълнение на задължението на А. М. за предаване на владението на имота и задължението на П. П. за връщане на заплатената цена по него в размер 32 000 лева. Върховният касационен съд намира, че при така изложените решаващи мотиви на въззивния съд относно основателността на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, решението в обжалваната от касатора част не може да се допусне до касационен контрол. Обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен. От съдържанието на мотивите не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Наведените от касатора доводи за незачитане от страна на съда на нормата на чл. 300 ГПК и несъгласието му с извода за основателност на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ГПК представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, които не могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите касаещи приложението на чл. 300 ГПК (7, 7а и 7б), тъй са некоректно формулирани и не съответстват на мотивите на въззивния съд. Въпросите са израз на поддържаната от касатора теза, невъзприета от въззивния съд, че платената от М. на наследодателя на ищеца продажна цена не подлежи на връщане, тъй като с нея, според присъдата на ОС-Габрово се обогатили А. М. и Д. Б., а не Н. П.. Великотърновският апелативен съд е съобразил установения с влязлата в сила присъда по нохд № 368/2017г. на ОС-Габрово релевантен факт, че процесната сума 32 000 лева е постъпила по банковата сметка на Н. П.-продавач по договора за продажба от 17.08.2015г. В същото време е приел, че установеното в наказателния процес обстоятелство, че Н. П. се е разпоредил със сумата в полза на признатите за виновни за престъплението по чл. 211 НК А. М. и Д. Б. не може да промени извода, че купувачът по сделката и ищца по насрещния иск А. М. е изпълнила задължението си да плати продажната цена по банков път, която е постъпила в патримониума на продавача и която, с оглед основателността на иска по чл. 42, ал.2 ЗЗД, подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Отделно от това следва да се допълни, че Великотърновският апелативен съд, не е съд, който разглежда гражданските последици от деянието по чл. 211 НК, установено с влязлата в сила присъда по нохд № 368/2017г. на ОС-Габрово, доколкото не е бил сезиран с искове на пострадалия от престъплението Н. П. или на неговия наследник против деликвентите за обезщетяване на вредите, настъпили от престъпното деяние - деликт. В този смисъл в мотивите към т.2 на ТР № 5/05.04.2006г. по тълк.дело № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл. 413 НПК (ДВ,бр.86/2005г.) и чл.222 ГПК(отм.), чл. 300 ГПК са задължителни за гражданския съд, който разглежда иска за обезщетение за вреди от деликта. Касационно обжалване не може да се допусне по първата група въпроси относно приложението на чл. 55, ал.1 предл.3 ЗЗД. Хипотезата на връщане на даденото на отпаднало основание е разяснена със задължителната съдебна практика на ВКС - ППВС № 1/1979г., според която третият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД намира приложение всякога, когато основанието е съществувало при получаване на престацията, но след това е отпаднало с обратна сила. При съблюдаване на тези принципни разяснения, въззивният съд е съобразил, че следва да бъде установено предаването, съответно получаването на сумата, нейния размер и отпадането с обратна сила на основанието за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Касаторът не твърди, че тежестта на доказване е неправилно разпределена, а въвежда доводи за необоснованост на въззивния акт в обжалваната част-че направените изводи за приетите за установени факти и обстоятелства по делото не съответстват на събраните доказателства. Отговорът на въпрос 2б е свързан с тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, според която, лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като е установена и формата, която се изисква за потвърждаването. Разпоредбата не урежда изрично, че договор, сключен без представителна власт, е недействителен, но от установените с нея изисквания, че такъв договор се нуждае от изрично потвърждаване от страна на мнимо представлявания, както и за формата, необходима за потвърждаването, следва, че до момента на това потвърждаване сделката не поражда целените с нея правни последици за мнимо представляваното лице и е във „висящо” състояние - състояние на висяща недействителност (в този смисъл е и правната доктрина, както и разясненията и дефинирането на висящата недействителност, дадени в мотивите към т. 1 ТР № 1/19.05.2004г. на ОСГК на ВКС.) Щом договорът не поражда правни последици за едната страна по него - мнимо представлявания, то той не поражда такива и за другата страна - лицето, договаряло с мнимия представител - също до момента на потвърждаването на договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл ТР № 5/12.12.2016г. по тълк.дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, изцяло съобразено от въззивния съд, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите 2а, 4 и 5 не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – да обуславят правната воля на въззивния съд по предмета на делото и да са изводими от решаващите му мотиви по съществото на правния спор. Предвид това по тези три въпроса също не може да се допусне касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Въззивното решение не може да се допусне до касация и по въпрос 3, поставен в изложението по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд не само е цитирал, но и изцяло е съобразил разясненията, дадени в мотивите към т.2 на ТР №5/12.12.2016г. по тълк.дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, според които след позоваване (извънсъдебно или пред съда) от страна на мнимо представлявания на недействителността, когато от висяща тя става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици (насрещни права и задължения за страните по него, както и транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД), всяка от страните дължи на другата връщане на даденото по договора, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Когато недействителният договор е бил сключен при липса на учредена представителна власт, извън пределите на учредената такава или след нейното отпадане, връщането на даденото се дължи в хипотезата на начална липса на основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), а когато представителната власт е отпаднала с обратно действие във времето след сключването на договора, връщането на даденото се дължи в хипотезата на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Съобразени са и задължителите разяснения, дадени в ППВС №1/1979г., според които вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. Наличието на съдебна практика, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като основание за достъп до касация. Значение за точното прилагане на закона и развитие на правото има този въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за да се създаде или осъвремени съдебна практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа съображения от такъв характер. Касационно обжалване не може да се допусне и по формулирания от касатора въпрос 6, който освен, че е некоректно поставен, няма отношение към правните разрешения на въззивния съд. Отделно от това разпоредбата на чл. 34 ЗЗД е ясна - всяка една от страните дължи връщане на това, което е получила по нищожния или унищожения договор, като законът има предвид разменените между страните престации. По приложението на тази разпоредба е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Последната група процесуалноправни въпроси относно задължението на съда по чл. 12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК са обуславящи въззивното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, цитирана от жалбоподателя. По тези въпроси е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика, като е анализирал доказателствата, относими към установените релевантни факти, обсъдил е твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Същевременно е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба на А. М., в качеството си на инстанция по съществото на спора, като е направил свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с тях. Предвид това решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката, както и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, решението на Великотърновския апелативен съд, в обжалваната част не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на ответницата по касация разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 3 852 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 18.12.2024г. с удостоверяване, че договореното възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО