Определение № 1265 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2970/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Доспат, чрез адв. Н. Т., срещу въззивно решение № 85 от 25.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 72/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян. С това решение е потвърдено решение № 46 от 07.09.2023 г., постановено по гр. д. № 57/2022 г. по описа на Районен съд – Чепеларе, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК установителен иск по чл.225а ЗУТ от Община Доспат срещу Б. А. Б. за признаване за установено, че по издадената заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 30/2022 г. по описа на Районен съд – Чепеларе, ответникът Б. А. Б. дължи на ищеца Община Доспат разликата над уважения размер на иска за главница от 2216,50 лева до претендирания размер на главницата от 8776,56 лева, представляваща реализирани от Община Доспат разходи за премахване на незаконен строеж на основание влязла в сила Заповед № А-203/24.03.2016 г., издадена от кмета на общината, въз основа на която е извършено принудително премахване на незаконен строеж – селскостопанска сграда с навес, находяща се в ПИ с идентификатор № 23025.501.278, кв. 22 по плана на гр. Доспат, за сметка на ответника Б. А. Б., ведно със законната лихва, считано от 17.02.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Възможно ли е да бъде изготвено експертно заключение по техническа експертиза без вещото лице да има достъп до обекта на изследването, тъй като същият е премахнат преди образуване на съдебното производство?“; 2/ „Възможно ли е експертно заключение по едно гражданско дело да се основава/базира на доказателствата, включително и данните от експертно заключение, събрани в друго производство, в конкретния случай по адм. д. № 122/2016 г. по описа на Административен съд – Смолян и следва ли гражданският съд да зачете решението на административния съд на основание чл. 302 ГПК – конкретно относно конструкцията на незаконния строеж?“; 3/ „При наличие на няколко противоположни по смисъл заключения от експертизи на вещото лице по едни и същи въпроси, дължи ли съдът излагане на аргументи защо възприема едно от тях и следва ли да обсъди заключението на вещото лице заедно с всички останали доказателства по делото, като оцени доказателствената му стойност съобразно обосноваността му и да изложи мотиви защо го кредитира или не го приема?“; 4/ „Задължен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, и да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?“. По поставените процесуалноправни въпроси касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 48 от 23.07.2020 г. по т. д. № 199/2019 г. на I т.о., т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК, решение № 117 от 22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019 г. на I т.о., решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на III г.о., решение № 14 от 02.03.2022 г. по гр. д. № 997/2021 г. на III г.о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Б. А. Б., чрез адв. И. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че производството пред Районен съд – Чепеларе е образувано по искова молба на Община Доспат против Б. Б., като са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 225а, ал. 5 ЗУТ и чл. 92 ЗЗД, доколкото длъжникът в заповедното производство е депозирал редовно възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Като установено по делото от фактическа страна е посочил, че спрямо Б. е издадена влязла в сила заповед № А-203/24.03.2016г. за премахване на незаконен строеж „Селскостопанска сграда с навес“, изградена в гр. Доспат; въпросната заповед е влязла в сила, като е породила задължения за ответника да премахне строежа; ответникът е изпълнил частично задълженията си, произтичащи от тази заповед, като до деня, определен за премахване на незаконния строеж, същият е демонтирал доброволно дървената конструкция на сградата, включваща покривната конструкция, втория етаж и навеса (съгласно съдържанието на съставения протокол Приложение № 1 от 22.02.2018 г и показанията на св. Огнянов, които са кредитирани изцяло); ищецът е възложил на „Титан строй Д“ ООД да премахне незаконния строеж след проведена обществена поръчка, като същият строеж /неразрушена зидария на първия етаж/ е премахнат от работници на дружеството на 27.02.2018 г.; за извършената услуга Община Доспат заплатила на изпълнителя сума в размер на 8776, 56 лева, като съгласно издадената фактура спрямо Община Доспат са фактурирани дейности по събаряне на масивен зид и основи с обем от 27,3 куб. метра, натоварване и извозване на 63 кубически метра отпадъчни материали. Като спорни по делото въззивният състав е посочил въпросите каква точно е стойността на извършеното СМР по събаряне на незаконния строеж и извозването на отпадъците, респективно какви дейности са извършени от наетото дружество-изпълнител. Взел е предвид изготвените в хода на първоинстанционното производство три експертизи. В тази връзка е установил, че в изготвената експертиза от 27.03.2023 г. вещото лице Асанов е посочило, че стойността на дейността по събаряне на незаконния строеж по определени от него пазарни цени възлиза на 1793 лева, а по цените и количествата, определени от изпълнителя стойността е в размер на 7872 лева с ДДС; че в изготвената допълнителна експертиза от 08.06.2023 г. е посочено, че ако се вземат предвид съдържащите се данни по образуваното адм. дело № 122/2016 г. на Административен съд – Смолян, стойността на услугата е в размер на 2216, 50 лева /по цени на изпълнителя/, а ако се приеме, че услугата има за предмет отчетените количества от изпълнителя, то стойността на събарянето възлиза на 7871 лева; че в изготвеното допълнително заключение от 28.07.2023 г., вещото лице е посочило, че ако разрушената сграда е имала бетонни фундаменти, то събарянето на незаконния строеж, ведно с изградения дървен навес възлиза на 4444, 90 лева, като в тази експертиза вещото лице е включило стойността за събаряне на навеса в размер на 1406,70 лева. Отделно е констатирал, че съгласно заключението на вещото лице в трите експертизи, изпълнителят е извършил реално разваляне на зидария с общ обем между 10,84 до 12,96 кубически метра, като генерираният отпадък е с обем между 14 и 19 кубически метра според различните варианти на изчисление. Отбелязал е още, че в изготвената последна експертиза по делото, вещото лице е дало категоричен извод, че съборената сграда е нямала бетонни фундаменти, като първият етаж от сградата е бил изграден от бетонни тухли, а вторият етаж и прилепеният навес са били изградени от изцяло дървена конструкция. Въззивната инстанция е споделила извода на първоинстанционния съд относно кредитирането на изготвената експертиза, заведена на 09.06.2023 г. В същата е посочено, че стойността на услугата по събаряне на незаконния строеж, извозването и депонирането на генерираните отпадъци възлиза на 2216,50 лева, като са отчетени определените цени за тези услуги, посочени в договора за обществената поръчка. Изложила е съображения, че вещото лице е дало подробен отговор на поставените му въпроси, след като се е запознало и с материалите по образуваното административно дело, в хода на което е оспорена заповедта за събаряне на незаконния строеж. Споделила е също така, че правилно районният съд не е кредитирал заключението на вещото лице по последната изготвена експертиза от месец юли 2023 г., тъй като в стойностната сметка са включени дейности по събаряне на дървена конструкция, навес и бетонни фундаменти, които не са извършени от дружеството – изпълнител. Отделно в тази експертиза вещото лице изрично е посочило, че сградата е нямала бетонни фундаменти, като ответникът сам е демонтирал дървената конструкция в сградата. При тези съображения е обосновала извод, че ищецът няма основание да претендира вземане в посочения размер от 4444,60 лева за дейности, които не са извършени. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че некоректно „Титан строй Д“ ООД е фактурирало извършени дейности в издадената фактура от 28.02.2018 г., като е отразено, че е извършено събаряне на зидария с обем от 27,4 кубически метра и извозване на отпадъци с обем от 63 кубически метра, които обстоятелства е намерил, че не кореспондират с тези, установени от вещото лице. Като неоснователно е преценил възражението на общината, че изготвената експертиза в хода на административното производство е следвало да се ползва като доказателство и по настоящото дело, приемайки, че предметът на настоящото дело е различен от този, разглеждан в хода на административното обжалване на заповедта за премахване на незаконния строеж. От правна страна въззивният съд е намерил, че основателността на исковата претенция по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 225а, ал. 5 ЗУТ, е обусловена от наличието на следните кумулативно предвидени от закона материалноправни предпоставки, а именно: обедняване на общината ищец чрез извършване на разходи по принудителното премахване на незаконно изградения строеж и обогатяването на ответника – собственик на имота, причинната връзка между тях, както и изпадането на ответника в забава. Посочил е, че за общината, която въз основа на заповед на по реда на чл. 225а ал. 1 ЗУТ е започнала процедурата по принудителното премахване на незаконния строеж, изискуемостта на вземането настъпва в деня, в който разходите за събарянето и премахването на сградата са действително направени, т. е. от деня на плащането на дължимата сума от Общината на дружеството – изпълнител. Констатирал е, че от този момент за общината се поражда правната възможност да претендира от лицата по чл. 225а, ал. 6 ЗУТ възстановяването на платената сума по цените, договорени в договора за обществената поръчка. В тази връзка е констатирал, че по делото се оспорва стойността на извършените разходи за премахването на незаконния строеж, както и дали дружеството – изпълнител е извършило фактурираните и възложени дейности, а от там и какво вземане се дължи в полза на ищеца по делото. Въззивният състав е установил още, че чрез принудителното събаряне и премахване на незаконния строеж по предвидения в разпоредбата на чл. 225а ал. 1 – 4 ЗУТ административен ред, Община Доспат чрез възлагане на работата на трето лице, е изпълнила едно чуждо задължение – това на собственика на имота, в който са изградени незаконните строежи, поради което ответникът дължи заплащането на ищеца на всички разходи, направени във връзка с премахването на незаконния строеж, с които неоснователно се е обогатил за сметка на общината. Изтъкнал е, че ответникът е длъжен да заплати на Община Доспат стойността на предоставената услуга от дружеството – изпълнител по цените, определени в хода на проведената процедура за определяне на изпълнител чрез обществена поръчка. Приел е за установено по делото, че дружеството – изпълнител „Титан строй Д“ ООД е премахнало незаконния строеж, като в същото време неправомерно са фактурирани дейности спрямо Община Доспат, които не са извършени от изпълнителя по обществената поръчка. Изложил е съображения, че дружеството – изпълнител е фактурирало дейности по разваляне на зидария и основи на сграда за количества от 27,4 кубически метра на стойност 1013,80 лева, натоварване и извозване на отпадъци от 63 кубически метра на обща стойност 6300 лева, които фактурирани услуги /по количествен показател/ драстично се различават от установените количествени стойности на предоставената услуга, констатирана по обем и цени в изготвената експертиза от вещото лице Асанов от 08.06.2023 г. Съобразил е констатациите на вещото лице, че има извършено разваляне на зидария от 10,84 кубически метра на стойност 401,08 лева /без ДДС/, натоварване и извозване на отпадъци от 14,46 кубически метра на стойност 1445,90 лева /без ДДС/, като тези количествени стойности са между три и четири пъти завишени в издадената фактура от страна на изпълнителя. Посочил е, че при определяне на цената на услугата вещото лице е отчело именно цената, договорена в хода на обществената поръчка, като пазарната стойност на услугата е намерил за неотносима към настоящия спор. При тези изводи въззивната инстанция е приела за доказано, че описаните в количествено стойностната сметка от фирмата – изпълнител строителни дейности по събарянето и премахването на незаконния строеж, не са били действително извършени. Формирала е становище, че действително извършените дейности са отразени от вещото лице в изготвената експертиза, заведена на 09.06.2023 г., съгласно която стойността по събаряне на незаконния строеж и извозването на отпадъците възлиза на 2216,50 лева. С оглед изложеното въззивният състав е намерил, че законосъобразно първоинстанционният съд е уважил предявения иск относно претендираната главница до размер от 2216, 50 лева, като е отхвърлил същия за разликата над уважения размер до общо претендираната сума от 8776, 50 лева. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай поставените от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос, макар и некоректно формулирани и несъответни на данните по делото, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос по приложението на чл.195 ГПК. Последният – четвърти, въпрос обобщено се свежда до приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. Тези въпроси обуславят решаващите изводи на съда, но не се установяват поддържаните от касатора допълнителни основания. Съгласно установената от Върховния касационен /ВКС/ съдебна практика /пр.: Решение № 50201 от 11.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4891/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г., ІІІ г. о., ВКС и цитираните в него, а така също и посочените от самия касатор/, предмет на доказване с назначените експертизи са фактите и обстоятелствата, както и причинно-следствените връзки между тях, за които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. – чл. 195, ал. 1 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Именно поради това и формулирането на задачата на експертизата, и назначаването и може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. Вещото лице е длъжно да даде заключението си в рамките на поставените му от съда въпроси и въз основа на доказателствата по делото, или и на други материали, които съдът е определил вещото лице да проучи. То няма задължение служебно да събира и проверява материали, данни и доказателства, тъй като това би нарушило принципите на равенство и състезателност в процеса – страните са тези, които могат и следва да попълват делото с доказателства или да търсят съдействие от съда, за да извършват тази своя дейност.Правните изводи във връзка с приложението на закона относно установените факти и обстоятелства обаче са от компетентността на решаващия съд, който преценява и обсъжда приетите заключения заедно с другите доказателства по делото, като излага съображения. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгл. чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В случая въззивният съд не е действал в противоречие с така дадените правни разрешения, поради което и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Доколкото не е налице необходимост от промяна или осъвременяване на така формираната трайна съдебна практика по приложението на чл.195 ГПК, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. ВКС многократно в своите съдебни актове е преповтарял правните си разрешения и по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. Според последната, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /в този смисъл ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.11 г. по гр. д. № 761/10 г. на IV г.о. и много др./. В случая обаче не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика, доколкото в решението си същият е изложил собствени фактически и правни изводи, като е посочил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства, като е изложил съображенията си кои доказателства кредитира и защо, както и какво счита за установено от тях. По тези съображения и във връзка с този въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а доколкото не е налице необходимост от промяна или осъвременяване на така формираната трайна съдебна практика по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по естеството си и с оглед обосновката на касатора при поставянето на въпросите, последните са привързани към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и в частност на изводите на вещото лице, дало основната и двете допълнителни заключения. Въпросите са поставени във връзка със становището на касатора, че въззивният съд неправилно е кредитирал заключението на вещото лице, като не го е преценил съвкупно с останалите доказателства; не е изложил мотиви защо не приема последното заключение на вещото лице, който вариант на експертизата според страната в най-пълна степен е съобразен със събраните по делото доказателства; превратно е интерпретирал доказателствата по делото, вследствие на което е допуснал грешка при формиране на вътрешното си убеждение. В тази връзка следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е формирал собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. За да формира крайния си извод за частична основателност на исковите претенции, въззивният съд е изложил съображенията си по изготвените в хода на делото три експертизи, като изрично е обосновал становището си защо кредитира именно варианта на експертизата от 08.06.2023 г., както и защо не кредитира останалите две, защо кредитира или не свидетелските показания. Обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, за да се заключи, че въззивният съд е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства, включително трите заключения логично и обосновано, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 202 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1300 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,