Определение № 3364 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1443/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. П., чрез пълномощник адв. Д. Г. Д.- К., против въззивно решение № 1126/18.09.2025 г., постановено по възз.гр.д. № 1100/2025 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му с която е отменено решение № 216/30.12.2024 г. по гр.д. № 23/2024 г. на Окръжен съд – Видин в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. В. Г. срещу М. И. П. иск с правно основание чл. 87 ал. 3 ЗЗД за разваляне на Договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том 2, нот.дело № 189/2021 г. на нотариус Л. Ц., с № 029 от НК, и вместо това искът на Г. срещу този ответник е уважен, като договорът за покупко-продажба е развален на основание чл. 87 ал. 3 ЗЗД. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 87 ал. 3 ЗЗД. Поддържа се, че с отговора на исковата молба ответницата П. е направила възражение за наличие на персонална симулация, предвид обстоятелството, че ищцата Н. Г. при придобиването на процесните имоти през 2020 г. от В. Д. П., а впоследствие и при тяхното прехвърляне през 2021 г. на ответницата е действала като подставено лице. Сочи се, че извършената от ищцата прехвърлителна сделка с нотариален акт №..., т. 2, нот. дело № 189/2021 г. на нотариус Л. Ц., не съставлява самостоятелна сделка, а отчетна сделка по предварително уговорени между страните условия по придобиване на имотите на В. П. от М. П. със съдействието на Н. Г.. Според касатора тези доводи, въпреки представените по делото доказателства, неправилно са отхвърлени от въззивния съд. Процесните имоти, предмет на процесната сделка, били ипотекирани от В. Д. П. в полза на „ОББ“ АД по два кредита, които след 19.04.2020 г. било невъзможно да се обслужват от нея, поради което банка „ОББ” АД предприела действия по обявяване на същите за предсрочно изискуеми и подготвила съдебно предявяване на вземането си. С цел да бъдат отпуснати средства, за да се спасят имотите в семейството, по общо съгласие на В. П., М. П. и Н. В. Г. било решено имотите да бъдат прехвърлени първоначално, чрез дарение от В. П. на внучка й Н., която след това да ги прехвърли на М. П.. Целта била П. да придобие двата недвижими имота срещу поето от нея задължение с отпуснатите й кредитни средства да погаси дълга по двете ипотеки. Според касатора, по нито една от посочените сделки не била обсъждана цена за придобиване на имотите, а единствено прехвърляне на имотите срещу поемане на дълга от М. П. по учредените ипотеки. Сочи се, че ищцата Н. Г. била наясно с това от самото начало, съгласила се с уговорения начин на прехвърляне на имотите и приела да действа като подставено лице, за да може имотите да се придобият от М. П. и последната да получи кредит, с който да погаси задълженията по ипотеките в „ОББ“ АД. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „При формиране на вътрешното си убеждение следва ли съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, при спазване правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да постанови ясни и непротиворечиви мотиви?“. По въпроса се сочи наличие на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 50117/19.10.2023 г. по гр. д. № 2220/2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 685/13.11.2025 г. по гр. д. № 4971/2024 г. на ВКС, I г.о.; решение № 50002/12.06.2024 г. по гр. д. № 2404/2022 г. на ВКС, I г.о.; решение № 13/24.02.2022 г. по гр. д. № 2906/2021 г. на ВКС, I г.о.; решение № 60088/28.06.2021 г. по гр. д. № 3948/2020 г. на ВКС, I г.о.; решение № 27/22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/ 2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 246/28.12.2018 г., по гр.д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV г.о. и др.; 2. „Необходимо ли е за разкриването на персонална симулация при сключване на договор да е налице знание и намерение за симулирането у подставеното лице или е достатъчно знание и намерение за симулирането да е налице между действителната (прикрита) страна и явната?“. Твърди се, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 247/04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 294/16.05.2024 г. по гр. д. № 2774/2023 г. на ВКС, I г.о.; 3. „Нищожен ли е извършеният договор за дарение с Нотариален акт за дарение № .., том 4, дело № 531/ 2020г., вписан в СВп - В. с вх. рег.№ 4487/ 02.12.2020 г. между В. П. и Н. Г. предвид липсата на основание, доколкото липсва цел да се надари приобретателката с процесиите имоти?“. По въпроса се сочи противоречие с решение № 385/11.08.2010 г. по гр. д. № 59/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 31/01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/ 2017 г. на ВКС, II г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280 ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с твърдения, че въззивният състав неправилно не приел правоизключващото възражение на ответницата, че е изпълнила точно задълженията си по договора за покупко- продажба и е заплатила цената, с отпуснатите й кредитни средства от „БАНКА ДСК“ АД, като е погасила дължимите суми по ипотеките на двата придобити от нея имота, което било в тежест на Н. Г.. Неправилно не било уважено и възражението й за прихващане на посочената в процесния договор продажна цена с платените от нея суми в общ размер на 74857,14 лв., преведена с отпуснатите й кредитни средства по Договор за ипотечен кредит от 11.05.2021 г. за погасяване на ипотеките на имотите в „ОББ“ АД, доколкото същата сума следвало да се заплати от ищцата, преди прехвърлянето на процесните имоти. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по жалбата Н. В. Г., е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, за установено по делото, че между страните липсва спор, че процесните имоти предмет на процесната сделка първоначално са били собственост на В. Д. П.- баба на ищцата Н. В. Г. и свекърва на ответницата М. И. П.. Не било спорно също, че имотите били ипотекирани от В. П. в полза на „ОББ“ АД, като обезпечение по два договора за кредит, и че банка „ОББ” АД предприела действия по обявяване на същите за предсрочно изискуеми и подготвила съдебно предявяване на вземането си. На 18.09.2020 г. В. П. поискала да не бъдат предприемани съдебни действия по ипотечните й кредити, тъй като имала намерение да ги погаси. На 23.10.2020 г. било подписано споразумение за разсрочване на част от дълга по договора от 21.08.2007 г. в общ размер към датата на споразумението от 59701,60 лв. за период от 5 месеца по 360 лв. и изравнителна вноска до 25.03.2021 г. и споразумение за разсрочване и на част от дълга по договора от 20.03.2008 г. в общ размер към датата на споразумението от 15092,82 лв. за период от 5 месеца по 90 лв. и изравнителна вноска до 25.03.2021 г. От събраните гласни доказателства е прието за установено, че при разговори за възможностите за спиране на принудителното събиране и предотвратяване на публичната продан на имотите, включително и при вариант М. П. да погаси кредитите, ответницата П. придружавала В. П. в банката. В резултат на преговорите няколко пъти публичната продан по изпълнителните дела била спирана /св. К. - служител на „ОББ“ АД/. Според показанията на св. П. - служител на „БАНКА ДСК“ АД, поради задължения на собственика на имотите, на М. П., било отказано кредитиране на планираната им покупка. Свидетелят разбрал за взето решение имотът да бъде прехвърлен на лице без задължение, за да може да се изповяда сделката, а М. П. да придобие собственост и да изплаща кредита, за да се предотврати принудително изпълнение. Според св. Л., на М. П. бил отказан кредит поради наличие на публични задължения на собственика на имотите. Стигнало се до решение В. П. - свекърва на М. П., да прехвърли имота на племенницата на М. П. - Н. Г., а банката да кредитира сделка между племенницата и М. П.. Свидетелката заявила, че не е виждала и не е разговаряла с Н. Г.. Съгласно банкова референция изх. № ИД-11539/29.04.2021 г. от „ОББ“ АД, размерът на дълга на В. Д. П. по двата кредита, обезпечени с учредените ипотеки върху процесните имоти към 29.04.2021 г. възлизал на 74 857,14 лв. С нотариален акт за дарение № ..., том 4, дело № 531/ 2020 г., на нотариус Л. Ц., на 02.12.2020 г., В. Д. П. дарила на внучката си – ищцата Н. В. Г. процесните имоти, представляващи самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...., представляващ апартамент № .. с прилежащата й Сушилня № 2, ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор .... представляващ гараж с площ 22,21 кв.м. с адреси на двата обекта: [населено място],[жк], [жилищен адрес] както и 1/8 ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. С Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.05.2021 г., обективиран в нотариален акт № .., том 2, нот.дело № 189/2021 г. на нотариус Л. Ц., ищцата Н. Г. прехвърлила на ответницата М. П., правото на собственост върху горепосочените апартамент и гараж срещу сумата от 26815,30 лв. Според посоченото в договора, сумата следвало да бъде заплатена на продавача със средствата от кредит от „БАНКА ДСК“ АД по силата на Договор за жилищен кредит от 11.05.2021 г., сключен между банката и М. П., след представяне в банката на препис от нотариалния акт, надлежно вписан в СВ нотариален акт за учредяване на договорна ипотека в полза на „БАНКА ДСК“ АД върху имота, предмет на договора и удостоверение за вещни тежести с първа по ред ипотека върху имота в полза на банката. От договор за ипотечен кредит от 11.05.2021 г. е установено постигнато съгласие М. П. да получи от „БАНКА ДСК“ ЕАД сумата от 73 200 лв., който да бъде усвоена, чрез разплащателна сметка на М. П. до 11.08.2021 г. Договорът за кредит не предписвал твърдяното от ответницата целево предназначение на сумата. На 18.05.2021 г. във форма на нотариален акт бил сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху процесните имоти, учредена от М. П. в полза на „БАНКА ДСК“ АД, вписана на същата дата. Видно от удостоверенията за вписвания, отбелязвания и заличавания за процесните имоти, договорената ипотека е била вписана на 18.05.2021 г. Договорна ипотека за жилищния имот, двойно-входящ номер 6845 от 22.08.2007 г. том 4 номер 136 и договорна ипотека за гаража двойно-входящ номер 1910 от 20.03.2008 г. том 2 номер 19, били заличени на 10.06.2021 г. Установено е също, че на 19.05.2021 г. ответницата наредила плащания съответно 46387,70 лв. с основание „реф. на … /не се чете/ В. Д. П.“ и 26815,30 лв. с указано основание „реф. … /не се чете/ В. Д. П.“. С нотариална покана, връчена на М. П. на 03.01.2024 г., ищцата поискала да получи договорената сума от 26815,30 лв. в 7-дневен срок от получаване на поканата, ведно със законната лихва, считано от 12.05.2021 г. до датата на плащането. В отговор на тази покана, ответницата заявила, че продажната цена е преведена за погасяване на ипотеката върху имотите предмет на договора, учредена в полза на банка „ОББ“ АД. Посочено е, че между страните липсва спор, че ответницата, като купувач не е извършвала плащане към ищцата, както и че П. е погасила задълженията към банка „ОББ“АД, обезпечени с ипотека върху процесните имоти към датата на процесната сделка. При тези данни въззивния съд е приел, че е налице пълно неизпълнение, на договорното задължение на ответницата, което обосновава правото на ищцата да иска разваляне на договор в хипотезата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Възражението за наличие на персонална симулация, за да се прикрие сделка за възмездно прехвърляне на процесните имоти от В. П. на ответницата, срещу продажна цена - погасяване на дълговете на прехвърлителката към банка „ОББ“ АД, с участието на ищцата като подставено лице по двете сделки- за дарение от 02.12.2020 г. и за покупко-продажба от 11.05.2021 г. /които според ответницата са привидни/, е прието за неоснователно. Прието е, че договорът за дарение от 02.12.2020 г. отразява съгласувана воля- на В. П. да дари на Н. Г. процесните имоти и съгласие на ищцата да приеме дарението. Доколкото по делото е установено, че М. П. е очаквала да придобие имотите още преди сключване на процесния договор е прието, че тя е възприела участието на Н. П. като възможност да придобие същите. Прието е, че обясненията на ищцата в съдебно заседание обуславят извод за формирана у нея воля още преди 02.12.2020 г., че след като получи имотите чрез дарение, тя ще ги прехвърли на М. П.. Посочено е, че в случая обстоятелствата, при които бил определен купувачът, а и липсата на преговори между ищцата и ответницата, съответно водените разговори за съдържанието на последяващия договор за продажба от 11.05.2021 г. без участието на ищцата, не обосновават извод, че към момента на сключване на договора за дарение, тя не е желала да придобие правото на собственост върху имотите. Типичната последица от договора за дарение била прехвърляне на правото на собственост върху конкретно имуществено благо, и очакваното още към момента на дарението последващо прехвърляне на собствеността на М. П. не лишавало дарението в полза на Н. Г. от типичната му причина, тъй като дарението можело да бъде съпроводено и с тежест. Според въззивния съд, изводимият от обясненията на ищцата ангажимент, да прехвърли имота именно на ответницата, се явявал тежест на дарението. Посочено е, че ангажиментът на ищцата за последващо прехвърляне на имота, още преди сключване на договора за дарение, ограничава възможностите й да се разпорежда свободно с полученото имущество /т.е. в полза на лице различно от ответницата/, при удовлетворяване на твърдяния свой интерес - да получи средства за закупуване на друг имот. Липсвали доказателства обаче към този момент с нея да са били съгласувани условията на последващата продажба и то при твърдяното от ответницата съдържание – кредитът получен от банка „ДСК“ да бъде използван единствено за погасяване на задълженията на дарителката. Липсата на съгласувано с ищцата ограничение на разпореждането с дарените имоти, при сключване на договора за дарение, осуетявал извод, че легитимирайки се като собственик, тя осигурява реализацията на договорки между М. П. и В. П.. Прието е, че обстоятелството, че ищцата не е участвала в разговорите между М. П. и В. П. и незнанието за тяхното съдържание, изключва извод за качеството й на подставено лице. Получавайки собствеността върху имотите, ищцата имала право да определи условията, при които да се разпореди с правото си дори и в полза на предварително известния приобретател - ответницата. Посочено е, че установеното съгласие за погасяване на задълженията /обусловили опасност от принудителна продажба на имотите/, постигнато между В. П. /заинтересована да остане в жилището/ и М. П. /заинтересована да придобие имотите/, не обвързва ищцата. Придобитата собственост по силата на дарението съвместявала заявения от ищцата самостоятелен интерес да си осигури приход при планираната бъдеща продажба на имотите. Въззивният съд е мотивирал извод, че неразкритата привидност на сделката за дарение, изключва привидност и на процесния договор за покупко-продажба. Последният илюстрирал съгласуваната тежест на дарението – имотът да бъде прехвърлен на посочено от дарителката лице и същевременно ищцата да получи средства за закупуване на друг недвижим имот. Договорът от 11.05.2021 г. предписвал задължение за ответницата да заплати сумата 26815,30 лв., което противоречало на поддържаната от нея теза за „отчетен“ характер на сделката. Отхвърлено е и правоизключващото възражение на ответницата, че е изпълнила точно задълженията си по договора, тъй като кредиторът й се бил възползвал от погасяване на задълженията обезпечени с ипотека върху имотите. Посочено е, че законът не обвързва ипотекарния длъжник с пряк ангажимент за реално изпълнение на задължението, като приобретателят на ипотекиран имот дължи да търпи принудата макар и да не дължи реално изпълнение. Погасените вземания на ипотекарния кредитор водели до погасяване и на ипотеката, което препятствало принудителното изпълнение върху ипотекираните имоти. Не било ясно обаче по какъв начин това ползвало ищцата, доколкото разпореждайки се с правото на собственост по силата на процесния договор ищцата придобивала единствено парично вземане за договорената цена. С оглед преминаването на имотите в патримониума на М. П., към датата на установените плащания ипотекарен длъжник била ответницата и погасените задължения ползвали нея, доколкото отпадала възможността на заварения от сделката ипотекарен кредитор да иска продажба на имотите. Плащанията ползвали и В. П., която била освободена от задълженията си. Липсвали доказателства банка „ОББ“ АД, след дарението на ипотекираните имоти, да е била овластен от ищцата да приеме договореното в нейна полза плащане, като е прието, че извършеното плащане със средства, осигурени от посочения в процесния договор банков кредит, не е погасило задължението от 26815,30 лв. Не се твърдяло и платеното в полза на ипотекарния кредитор, да е било прието от ищцата, като изпълнение на дължимото към нея. Въззивният съд е приел за неоснователно и изявлението на ответницата за прихващане на платените от нея суми със задължението й за продажната цена. Прието е, че процесният договор определя ответницата като длъжник на ищцата за договорената цена, но плащанията, от които тя извеждала противопоставеното на задължението си свое вземане, не пораждали задължение за ищцата. Извършените плащания отразявали воля за изпълнение на задължения на трето лице- В. П. и то при твърдение за постигнато съгласие в тази насока срещу получаване правото на собственост върху процесните имоти. Посочено е, че невъзможността да бъде получена облагата, обусловила плащането на чужди задължения поставя под въпрос причината за имуществено разместване, от което се е облагодетелствала В. П., но не засяга правната сфера на ищцата и не обосновава нейно задължение, за да доведе до погасяване на установеното й вземане за цената договорена за имотите, чрез прихващане. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото и да се произнесе по доводите и възраженията на страните е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не се установяват допълнителните предпоставки за достъп до касация. Въззивният съд не е процедирал в нарушение практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., и др./. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Съобразявайки подробните мотиви към атакуваното решение, не би могло да се приеме, че при постановяването му е допуснато отклонение от съдебната практика, включително и тази, на която се позовава касаторът. Същевременно, въпросът е основан на доводи за евентуално допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и на доводи за необоснованост на изводите на въззивната инстанция при разглеждането на процесния Договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., т.2, нот.дело № 189/2021 г. на нотариус Л. Ц., с № 029 от НК и предхождащия го договор за дарение, които са пряко относими към релевираните касационни основания - чл. 281, т. 3 ГПК. Произнасянето по такива доводи не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, доколкото законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд е извън обхвата на касационната проверка в селективната фаза и не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Не обуславя достъп до касация и втория от поставените въпроси. В практиката на ВКС, вкл. и в посоченото от касатора решение № 247/04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г. на ВКС, IV г.о., се приема, че при привидни /симулативни/ договори страните нямат намерение да бъдат обвързани така, както външно са изразили воля. Те обективират волеизявления в правната действителност, които стават известни на трети лица, но в действителност те съзнателно изобщо не желаят настъпването на правните последици /абсолютна симулация/ или желаят настъпването на други последици, различни от тези, които биха се породили от външно изразената им воля /относителна симулация/. Самите страни създават по своя воля и с постигнато между тях съгласие тази двойственост; симулацията е насочена към трети лица. При персоналната симулация привидността се отнася не до съществуването на правните последици на явната сделка, а до това, кой е техен носител. И при нея знанието и съгласието на прикритата и на явната страна е необходимо – за търсените последици, за действителните титуляри на правата и задълженията и за симулираното участие на привидна страна. Приема се, че последната може и да не знае, че фигурира като страна по договора при т.нар. едностранна персонална симулация /идентичността й се ползва без да е уведомена, без нейно участие и съдействие/ или да знае, да е съгласна и да съдейства за осъществяване на привидността /двустранна персонална симулация/. Във всички случаи на двустранно подставяне знанието и съдействието на привидната страна по сделката е абсолютно необходимо. Това е така, защото това подставено лице е необходима страна, както по симулативната сделка между него и третото лице, така и по последващи сделки, сключвани между него и скритата страна по сделката. В случая приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираното разрешение. Твърденията на касатора - ответник са, че договорът за дарение с дарител В. П. и надарен Н. Г. е привидна сделка, в условията на двустранно подставяне, т.е. че персоналната симулация е осъществена при знанието и чрез съдействието на ищцата Н. Г., като подставеното лице, които твърдения са били приети за недоказани от въззивния състав. Третият въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглежда соченото допълнително основание. Той е изведен от становището на касатора поддържано в касационната жалба, че договорът за дарение, обективиран в Нотариален акт за дарение № ..., том 4, дело № 531/2020г., е нищожен поради липса на основание, каквато нищожност въззивният съд не е приел да произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Така поставен въпросът е фактически, а не правен, като отговорът му е предпоставен от установяване на включените във въпроса фактически обстоятелства и зависи от конкретна преценка на ангажираните по делото доказателства, каквато настоящият състав не може да извършва в производството по чл. 288 ГПК. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, в обжалваната му част. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1100 евро, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение