Определение № 3081 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1542/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Е. Г. срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 3897 от 19.12.2022 г. по гр.д.№ 6278/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 22954/ 2020 г. и по този начин е регламентиран режим на лични отношения между децата А. И. Г. и Т. И. Г., родени на 11.04.2018 г., и баща им И. Е. Г., който имал право да ги вижда всяка втора и четвърта неделя от месеца от 8 до 13 часа. С първоинстанционното решение упражняването на родителските права по отношение на децата А. И. Г. и Т. И. Г., родени на 11.04.2018 г., е предоставено на майката А. Р. В., при която те да живеят; бащата И. Е. Г. е осъден да заплаща на децата чрез тяхната майка месечна издръжка от по 600 лева за всяко от децата, считано от 19.10.2020 г., ведно със законната лихва за забава и е разпределена отговорността за дължимите по делото държавни такси. По въпроса за упражняването на родителските права и местоживеенето на децата въззивна жалба не е била подадена, а подадената въззивна жалба срещу решението в частта за издръжката е оттеглена, така че в тези части първоинстанционното решение е влязло в сила. Жалбоподателят моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. в следния смисъл: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи самостоятелни мотиви, в които да отговори на оплакванията във въззивната жалба, да посочи защо не кредитира някои доказателства за сметка на други и защо не възприема изводите, дадени в задължителен социален доклад, както и да не препраща по реда на чл.272 ГПК към първоинстанционно решение, ако това решение не е надлежно мотивирано; материалноправни въпроси за това, когато се определя режим на лични отношения между родител и дете, какво е значението на обстоятелството, че родителят не желае да осъществява тези контакти в присъствието на другия родител поради неразбирателство между тях и че желае да осъществява тези контакти в присъствието на децата си от друга връзка; допустимо ли е родител, чиито родителски права не са отнети или ограничени, да бъде принуден да контактува с децата си само в присъствието на другия родител и то във времеви интервал, какъвто не се определя и за лишените от родителски права; процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да назначи служебно психологическа експертиза, когато това е необходимо за изясняване на родителския капацитет; процесуалноправен въпрос за допустимостта като доказателствено средство на свидетелски показания, депозирани в писмен вид; процесуалноправен въпрос дали оплакването във въззивната жалба срещу разпределянето на отговорността за разноски от първата инстанция следва да се счита от въззивния съд като искане по чл.248 ГПК и дължи ли се държавна такса по служебно разгледан иск за издръжка, ако тази издръжка е плащана редовно още преди завеждане на исковата молба. Касаторът поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото или че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Според него неправилното разрешаване на въпросите е довело и до очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответната страна А. Р. В. оспорва жалбата. Според нея няма основание за допускане на касационното обжалване, тъй като счита поставените от касатора въпроси за хипотетични. Поддържа, че не е посочена никаква съдебна практика, която да разрешава тези въпроси противоположно на въззивния съд. Поддържа, че въззивното решение е поставено в съответствие с практиката на ВКС и при спазване на материалния и процесуалния закон. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено по реда на 272 ГПК и излагайки собствени съображения по доводите във въззивната жалба, че страните са родители на близначките А. и Т. Г., родени на 11.04.2018 г. Бащата имал още четири малолетни деца с различни майки. Той сключил споразумение с майката на други две негови деца, с което приел да им плаща издръжка в размер на по 600 лева месечно при широк режим на лични контакти. Социалните доклади били положителни и за двамата родители, като от тях било видно, че бащата живеел с майката на последното си дете, той никога не бил живял с децата А. и Т. в едно домакинство. В края на 2018 г. той превел на майката сумата от 13 000 лева, с което изпълнил задълженията си за издръжката им за единадесет месеца след раждането. Бащата видял близначките за последно преди около година и не се е ползвал от режима за контакти, определен с привременни мерки. Бащата погасил изцяло задълженията си за издръжка по отношение на децата до 26.03.2022 г. Непосредствените грижи за двете деца се полагали от майката, при която те живеели, при изградена емоционална привързаност между майката и децата. Те са в добро здравословно състояние, посещават детска градина и занимания по народни и модерни танци и английски език. Децата и майката обитават жилище в кв. Д., което е обзаведено с всички необходими за отглеждането им вещи. Бащата нямал изградена емоционална връзка с децата, но имал отлични битови условия и подкрепяща среда. При изслушване по реда на чл.59 ал.6 СК той заявил, че има шест дъщери, като с всички останали деца, освен А. и Т., имал определен режим на лични отношения. Признал, че е загубил връзка с тези деца, но желае да ги вижда без присъствието на майката, те да познават сестрите си и да контактуват с тях. Другите му деца знаели, че имат още две сестри. Също при условията на чл.59 ал.6 СК, майката заявила, че не е ограничавала срещите на децата с бащата и не е поставяла изисквания той да не ги вижда самостоятелно. Първо обаче бащата трябвало да изгради отношения на доверие с децата, те да свикнат с него и да го опознаят и сами да пожелаят да остават с баща си, без нея. В нито един от дните, определени за контакти с децата по привременни мерки, бащата не дошъл да види децата. Той провел три срещи с децата през ноември и декември 2021 г., но не в часовете, определени по привременни мерки, а по разбирателство с майката. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел, че е неуместно определянето на по-разширени контакти на децата с бащата от тези, определени с привременните мерки, като по този въпрос препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Това следвало да е така, докато децата не опознаят баща си, а при неговото нежелание да се възползва от даденото му право, не било ясно дали това ще се случи в обозримо бъдеще. Добрите отзиви на ДСП относно родителските качества на бащата не давали основание за определяне на по- широк режим на контакти с децата. Опознаването на децата с бащата било в техен взаимен интерес, който щял да бъде защитен най-добре чрез отговорно отношение към контактите с децата, водещо до последващо разширяване на общуването им с бащата, в това число и с еднокръвните им сестри. По оплакванията в жалбата на бащата съдът посочил, че макар и крайно лаконично мотивиран, първоинстанционният съдебен акт е обоснован, а направените в него правни изводи съответстват на установената по делото фактическа обстановка. За неоснователни били счетени и оплакванията за несъобразяване на данните за наличие на родителски капацитет у бащата. Съдът посочил, че висшия интерес на децата всякога предполага те да имат пълноценни контакти с двамата си родители и разширените им семейства, но че за да се реализират такива контакти е необходимо наличието на изградена емоционална и доверителна връзка на децата със съответния родител. До изграждането на такава връзка, контактите на децата с родителя следвало да бъдат в обем, който позволява взаимното им опознаване и гарантира сигурността и спокойствието на децата. Когато родителите и децата не са обитавали едно домакинство и контактите на децата с неотглеждащия ги родител са преди всичко инцидентни, а децата са на ниска възраст, приоритет следва да се даде на възможността контактите на този родител с децата да се осъществяват в позната на тях среда. Контактите на бащата с децата били сведени до 2-3 на брой за година, като той не се възползвал от определения му привременен режим за изграждане на доверителна връзка с дъщерите си. Бащата живеел в едно домакинство с майката на шестата си дъщеря и двете й деца от предходна връзка, като близначките не познават сестрите си и другите две деца, отглеждани в домакинството на бащата. Децата А. и Т., които вече били навършили четиригодишна възраст, нямат изградена трайна емоционална връзка със своя баща и със своите еднокръвни сестри, както и с децата, отглеждани в дома му, с които не били родствено свързани. В този случай техният най-добър интерес налагал на първо място да се създадат условия за изграждане на такава връзка в позната за тях обстановка или в присъствието на другия родител. Като дефицит на родителския капацитет на бащата съдът възприел заявената от него невъзможност да общува с майката на дъщерите си по въпросите, касаещи тяхното отглеждане и възпитание. Фактът, че бащата не е предприел необходимите действия за установяване на конструктивен диалог с майката по въпросите, касаещи дъщерите им, както и за изграждането на доверителна връзка с тях, опровергавал доводите на бащата за наличие на родителски капацитет и интерес на близначките от по продължителни и самостоятелни контакти с него. Бащата също не бил в състояние да организира по подходящ начин подкрепа от страна на близките си, за да може да осъществи определените привременни контакти с децата. При възникване на трайна привързаност на децата към бащата и взаимното им опознаване, за родителите съществувала възможност за преуреждане на отношенията им във връзка с режима на лични отношения. Съдът не намерил за уместно определянето на преходен режим с постепенно увеличаване на контактите на децата с бащата, защото липсвала всякаква сигурност колко време би било необходимо за установяването на пълноценна връзка на бащата с децата. По оплакванията на бащата относно определената от първоинстанционният съд държавна такса върху присъдените в полза на децата издръжки, въззивният съд приел, че не дължи произнасяне. За бащата съществувала възможността да иска изменение на решението в частта относно разноските, но не се е възползвал от нея. Освен това с оттегляне на жалбата в частта относно размера на дължимата за децата издръжка, въззивният съд бил десезиран и от въпросите във връзка с размера и правилното определяне на дължимата държавна такса. Възраженията за недължимост на същата такса, поради плащане на задължението съдът намерил за несъстоятелни. Няма основание така мотивираният въззивен съдебен акт да бъде допуснат до касационен контрол по поставените правни въпроси. Последните два от тях са необуславящи, тъй като въззивният съд не е основал фактическите си изводи на свидетелски показания, депозирани в писмен вид. Липсата на контакти между децата и бащата в рамките на определения с привременни мерки режим съдът е установил от обясненията на страните, между които няма спор по това обстоятелство, както и от свидетелските показания, снети пред първата инстанция. Необуславящ е и въпросът дали оплакването във въззивната жалба срещу разпределянето на отговорността за разноски от първата инстанция следва да се счита от въззивния съд като искане по чл.248 ГПК и дължи ли се държавна такса по служебно разгледан иск за издръжка, ако тази издръжка е плащана редовно още преди завеждане на исковата молба. Първоинстанционният съд не е осъдил ищеца за плащане на за издръжка за минало време, а е осъдил ищеца да заплаща такава за в бъдеще - от датата на постъпване в съда на насрещната искова молба и е присъдил дължимите съгласно закона държавни такси. Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в тази част е оттеглена и затова въззивният съд не се е произнесъл по направените във връзка с присъдената издръжка доводи и искания на въззивника Г.. Останалите поставени от касатора правни въпроси обуславят обжалваното решение, но по никой от тях не е налице допълнителното основание по т.1 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Основанието по т.1 на цитираната разпоредба предполага правните разрешения на въззивния съд да са в противоречие със задължителната или незадължителна практика на ВКС, но касаторът не е посочил никакви съдебни актове на касационната инстанция, които да съдържат противоположни на дадените от въззивния съд правни разрешения на поставените въпроси, нито такива са служебно известни на настоящия съдебен състав. Що се касае до основанието по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, то би било налице в случаите, когато произнасянето по поставените от касатора въпроси ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в хипотезата на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането ми или да бъде осъвременена съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а по разрешаването на въпросите има установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Съдът е съобразил, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., I т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.К 3902/ 2014 г., IV г.о. и цитираните в него/. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи /решение № 138/ 20.12.2018 г. по гр.д.№ 4169/ 2017 г., III г.о./. Въззивният съд е длъжен да назначи експертиза и служебно, когато се касае за установяване на обстоятелства, релевантни за интереса на ненавършили пълнолетие лица, но само когато счете, че съответното обстоятелство не е установено с други доказателствени средства и че въпросът изисква наличие на специални знания. Когато определя режим на лични отношения между родител и дете, съдът е длъжен да отчете всички релевантни обстоятелства в светлината на интереса на детето, включително обстоятелството, че родителят не желае да осъществява тези контакти в присъствието на другия родител поради неразбирателство между тях. Не желанието на родителя обаче е решаващо, а интересът на детето. Критериите за преценка най-добрия интерес на детето по чл.59, ал.4 от СК и по пар.1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето са разяснени в ППВС № 1/ 1974 г., както и в трайно установената съдебна практика по приложение на закона. Съгласно дадените в същите разяснения, съдът следва да отчете възможното въздействие, което решението ще има върху детето; да вземе предвид конкретната фактическа обстановка и обстоятелствата имащи значение към оценката на най-добрия интерес на детето, както и да определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за относими към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието им и как те са отчетени при преценка интереса на детето /решение № 50094/ 04.07.2023 г. по гр.д.№ 2624/ 2022 г., IV г.о./. Ниската възраст на детето и фактът, че то фактически не познава един от своите родители, са релевантни обстоятелства при определяне на режима на лични отношения между детето и този родител и съдът може да постанови поради тези причини контактите да се осъществяват само в присъствието на другия родител до изграждане на връзка на доверие между детето и неотглеждащия родител. Установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящите правни въпроси. Не е са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и по твърденията, че е „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за неправилно и в противоречие с практиката на ВКС разрешаване на формулираните от него правни въпроси. Доколкото част от въпросите са необуславящи, а обуславящите са разрешени в съответствие с установената практика, обжалваният акт няма как да бъде счетен за очевидно неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд