Определение № 2459 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 991/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 185 от 12.11.2025 г. по в. гр. д. № 227/2025 г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4 от 23.01.2025 г. по гр. д. № 441/2021 г. на Сливенски окръжен съд, с което предявеният от Л. Х. Х. от [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу касатора за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. Д. З., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 01.10.2019 г., е уважен за разликата над 4 000 лв. до 120 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че е прекомерно завишен. Счита, че при определянето му не са съобразени указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/68 г. и че съдът не е извършил съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства и не е обсъдил всички наведени доводи и възражения на страните. Релевира изрично оплакване и относно обема на съпричиняването на вредата от страна на починалото лице, който, според него, възлиза на 95%, а не на 20%, както е приел първоинстанционният съд. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Кои са критериите и как се отразяват на определения размер на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор; 3. Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането; 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните; 5. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, какви са критериите за определяне на процента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата.“ За всеки от въпросите е посочена конкретна задължителна и/или казуална практика на ВС и ВКС. Ответницата по касация – Л. Х. Х. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 04.05.2026 г. Постъпила е и частна касационна жалба от адвокат П. К. – пълномощник на ищцата Л. Х. Х. срещу решение № 185 от 12.11.2025 г. по в. гр. д. № 227/2025 г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на определение № 221 от 01.04.2025 г. по гр. д. № 441//2021 г. на Сливенски окръжен съд, първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските, като присъденото по реда на чл. 38 ЗА възнаграждение на адвокат К. за първоинстанционното производство е намалено от 11 340 лв., с ДДС на 4 800 лв., с ДДС. В частната касационна жалба се поддържа неправилност на решението, което в посочената му част има характер на определение, с твърдението, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, поради което на пълномощника на ищцата следва да бъде присъдено възнаграждение „поне в минимален размер съгласно Наредбата“. Иска се допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: “ 1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.), при действието на които е постановено решението, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение; 2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.), влязла в сила на 08.11.2022 г.: датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата; 3. Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а и да съобрази присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ; 4. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и ако да – колко под този минимум може да слезе съдът; 5. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НВРАВ, издадена на основание чл. 36 ЗА, при определяне на адвокатския хонорар на основание чл.38 ЗА /при оказана безплатна правна помощ/ и текста на ал. 2 /Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го плати/ и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на Наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022г; 6. Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществени представителство при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ“. Ответникът по частната касационна жалба – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 19.01.2026 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: По касационната жалба: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, е счел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователното дружество за обезщетяване на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. Д. З., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 01.10.2019 г. – при разтоварване на отпадъци на нерегламентирано сметище в [населено място], намиращо се до жилищна зона, при паркиране на заден ход в близост до бетонна ограда с панели, в резултат от предприети от водача на товарен автомобил - влекач „ДАФ“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено полуремарке тип „гондола“ с рег. [рег.номер на МПС] маневри, управляваната от него товарната композиция загубила стабилност и се преобърнала отвъд бетонната ограда като затиснала преминаващата от другата й страна пешеходка М. З.. Решаващият състав е приел, че отговорността на ответника ЗК „Лев Инс“ АД следва да бъде ангажирана, тъй като произшествието е реализирано по вина на застрахован при него по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач. Относно авторството на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца е съобразил влязлата в сила присъда № 13 от 21.05.2024 г. по НОХД № 242/2023г. на Сливенски окръжен съд. Като спорни по делото е счел само въпросите за наличието на съпричиняване от страна на починалата и за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че с поведението си пострадалата е допринесла за вредоносния резултат. Според решаващия състав: нито в наказателното производство, нито по настоящото дело е установено как точно тя се е озовала на мястото на инцидента; липсват преки и убедителни доказателства същата да е била предупреждавана да не приближава до площадката, където са били извършвани нерегламентираните разтоварни дейности; пострадалата не е имала директна видимост към товарната композиция, тъй като се е намирала зад Г - образна бетонна стена с панели, висока 2,5 метра, в зона, използвана за пешеходно преминаване, което се установява от показанията на свидетелите Д. С. и Н. М., очевидци на инцидента. С оглед на това е счел, че първоинстанционният съд необосновано е приел съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Не е възприет и изводът относно размера на дължимото обезщетение. Като релевантни за тази преценка обстоятелства са посочени: близката родствена връзка между ищцата и починалата (майка и дъщеря); тяхната възраст и социален статус; установените от свидетелите отношения помежду им на обич, уважение и топлота и голямото страдание на майката от загубата на дъщеря й. Съобразени са също икономическите условия в страната към датата на деликта - 01.10.2019 г., както и значително по-ниските застрахователни лимити към този момент. С оглед на това, въззивният съд е преценил като справедливо обезщетение сумата 120 000 лв., а не определеният от първата инстанция размер 150 000 лв. Доколкото обаче, поради приетото съпричиняване 20%, на ищцата е присъдена именно сумата 120 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените в изложението пет въпроса нямат характер на обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателния акт изрично е посочено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за самото касационно обжалване, като проверката на същите е възможна само при вече допуснато касационно обжалване. Първият въпрос, свързан с приетия от съда за справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, e относим към правилността на обжалваното решение. Освен това, не може да се счете, че по отношение на него е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, при преценката за обема на вредите решаващият състав изцяло се е съобразил със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/68 г. и формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС, като е взел предвид и подробно е обсъдил всички специфични за случая обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение са отчетени също лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към датата на пътно-транспортното произшествие. Несъгласието на касатора с тази преценка, обективирано в посочения въпрос, представлява по своето естество оплакване за необоснованост на обжалвания акт, т. е. основание за касация, но не и за допускането ѝ. Изцяло относими към правилността на въззивното решение са и въпросите по т. 2 – т. 4 от изложението, представляващи по своята същност оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с преценката на доказателствата по делото, както и с обсъждане на доводите и възраженията на страните. Видно от мотивите на акта, съдебният състав е извършил задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, счетени от него като относими за спора; произнесъл се е по всички доводи и възражения на страните и подробно е аргументирал своите фактически и правни изводи. Що се отнася до последния въпрос, неговата ирелевантност произтича от несъответствието му с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че изобщо не е налице съпричиняване на вредата от страна на пострадалата, поради което не е преценявал процент на съпричиняването и каква следва да бъде редукцията на обезщетението, в какъвто смисъл е поставен въпросът. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По частната касационна жалба: За да отмени частично постановеното от Сливенски окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК определение и да измени първоинстанционното решение в частта за разноските, въззивният съд е преценил, че с оглед вида на спора – обезщетяване на неимуществени вреди и предвид концентрирането му основно около това, дали пострадалата е съпричинила вредоносния резултат, на пълномощника на ищцата следва да бъде определено възнаграждение в размер на 6 000 лв., с ДДС, като с оглед уважената част от претенцията следва да й бъде присъдена сумата 4 800 лв., с ДДС. Решаващият състав е посочил, че при определяне на възнаграждението не следва да бъдат съобразявани правилата на Наредба № 1/2004 г. на ВАС, предвид постановеното от СЕС решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 (по преюдициално запитване по тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕФС), според което наредбата няма обвързващ характер, а служи само за ориентир. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първите два въпроса, касаещи приложимата редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по тях липсва произнасяне. Въззивният съд е счел, че не е обвързан от правилата на тази наредба, поради което, коя редакция на същата е приложима, е без значение в случая. По същите съображения ирелевантен и въпросът по т. 6, касаещ спецификата на осъществяваната безплатна правна защита, при която няма предварително уговорено и предварително заплатено адвокатско възнаграждение. По отношение на останалите въпроси, макар да е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато поради отсъствие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, създадена именно въз основа на решението на СЕС по дело С-438/22 (представляващо задължителна съдебна практика, чието неспазване е основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), минималните размери на адвокатските възнаграждения по НМРАВ нямат обвързващ съда характер, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съществуването на тази практика, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, изключва наличието на поддържаното от частния касатор основание. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК