Определение № 1758 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4156/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 834/18.07.2024 г. по гр.д. № 1305/2024 г. с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 857/15.03.2024 г. по гр.д. № 12661/2023 г. на Районен съд – Варна, по исковете на П. К. П. срещу „Юникарго Транс“ ЕООД: · признава за незаконно и отменя уволнението, извършено със заповед № 88/28.07.2023 г. на управителя на дружеството, с която на ищеца е наложено наказанието дисциплинарно уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); · възстановява го на заеманата длъжност „шофьор, товарен автомобил“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и · осъжда дружеството да му заплати сумата 9 334.26 лв. – обезщетение за периода 28.07.2023 г. – 28.01.2024 г., ведно със законната лихва от 28.09.2023 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ), определяйки отговорността на страните за разноските по делото. Решението се обжалва от „Юникарго Транс“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, свързани с момента, към който съдът е длъжен да прецени ползва ли се уволненият работник/служител от закрилата по чл. 333 КТ, за значението на установеното по делото обстоятелство, че работникът не се е явил своевременно за преглед за установяване на временната му нетрудоспособност и да представи на работодателя болничния лист, с който компетентен здравен орган разрешава ползването на отпуск за временна нетрудоспособност, и за момента, в който съдът преценява законността на уволнението, и в частност, може ли изводът, че работникът/служителят е незаконосъобразно уволнен, съдът да обоснове с обстоятелства, настъпили след релевантния момент – в случая след връчената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, в противоречие със събраните доказателства и е необосновано – всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация П. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Упълномошеният от него адвокат Г. Р. иска съдът да му определи възнаграждение за оказаната безплатно правна защита и процесуално представителство (чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА). Въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните, по което ищецът е заемал длъжността „шофьор, товарен автомобил“ при ответника, е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № 88/28.07.2023 г. на управителя на дружеството от момента, в който е връченя - на същата дата, на която е била издадена. С тази заповед на ищеца е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание поради това, че не се е явявал на работа през периода 14.06.2023 г. – 24.07.2023 г. (чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ). Въззивният съд е приел дисциплинарното уволнение за незаконно, намирайки, че работодателят не е спазил закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, с която ищецът се ползва. Мотивирал се е с решение на ТЕЛК № 596/04.09.2023 г., въз основа на което при условията по чл. 9, ал. 5 от Наредбата за медицинската експертиза е бил издаден болничен лист № Е20232717570/07.09.2023 г. от ортопедична ЛКК при МЦ „Св. Анна“ ЕООД, [населено място] за продължаване отпуска на ищеца поради временната му нетрудоспособност и за периода 14.06.2023 г. – 12.08.2023 г., при което работодателят е бил длъжен, но не е поискал предварително разрешение на инспекцията по труда за дисциплинарното уволнение на ищеца. Освен с неспазената закрила по чл. 333 КТ, въззивният съд се е мотивирал и с това, че на 16.12.2022 г. ищецът е претърпял трудова злополука, при която е получил счупване на сакрума, с представените на работодателя болнични листи, с който компетентните здравни органи са разрешили на ищеца отпуск поради временната му нетрудоспособност от трудовата злополука в периода 16.12.2022 г. до 13.06.2022 г., а работодателят е бил наясно, че към 13.06.2023 г. ищеца е използвал непрекъснато отпуска в разрешения му 6-месечен срок, и с това, че с дадените обяснения по чл. 191, ал. 1 КТ ищецът го е уведомил да се е явил на преглед, но следващия отпуск поради временната нетрудоспособност може да се разреши само след решение на ТЕЛК, което той очаква, но все още не му е издадено (чл. 9, ал. 5 НМР). Така въззивният съд е заключил, че работодателят е бил длъжен да допусне, че ищецът не се явява на работа поради уважителна причина – временната му нетрудоспособност от трудовата злополука, която впоследствие удостоверяват издадените от компетентните органи решение на ТЕЛК от 04.09.2023 г. и болничен лист от 07.09.2023 г. Въззивният съд е приел, че възраженията на ответника, че ищецът се е явил за прегледа пред ТЕЛК след законния срок, надхвърлят обхвата на инцидентния контрол за законосъобразност на издадените решение на ТЕЛК и болничен лист. Мотивирал се е с това, че страните по делото по чл. 344, ал. 1 КТ са и участниците в административното производство, по което двата индивидуални административни акта са били издадени, а след като работодателят не ги е обжалвал, за да ги зачете е достатъчно да констатира, че са валидни - издадени са от компетентните здравни органи и не са лишени от всяко законово основание. При така развитите мотиви в обжалваното решение настоящият състав намира за обуславящ въпросът, имал ли е задължението съдът да изследва верността на твърденията на работодателя/на ответника, че ищецът не се е явил своевременно за прегледа пред ТЕЛК. Отрицателният отговор на първия въпрос, даден от въззивния съд обаче не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд по чл. 17 ГПК. В нея еднозначно се приема, че когато страните по гражданското дело са и участници в административното производство, а индивидуалният административен акт е влязъл в сила като необжалван, дължимият инцидентен контрол е само за валидност, а не и за законосъобразност на индивидуалния административен акт. По този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Останалите повдигнати въпроси не обуславят решението. Това е така, защото въззивният съд е развил мотиви за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение както поради неспазена закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, с която е приел да се ползва ищецът, така и поради злоупотреба с правото на уволнение в смисъла на чл. 8, ал. 1 КТ, разяснен с практиката на Върховния касационен съд. В нея се приема, че в чл. 8, ал. 1 КТ изрично е разписана забрана за злоупотреба с права – трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно от страните по трудовото правоотношение, съобразно изискванията на законите, като едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права. Приема се, че злоупотреба с права при уволнение на работник или служител е налице, когато се установи, че единственото желание на работодателя, ползвайки се от законово допустимо средство, е да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен работник/служители, която цел не би могъл да постигне по друг начин, или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Обобщението е, че злоупотребата с право, включително в смисъла по чл. 8, ал. 1 КТ, е упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение, противопоставяне на духа и буквата на закона така решение № 71/24.07.2013 г. по гр.д. № 284/2012 г., решение № 130/14.07.2016 г. по гр.д. № 150/2016 г., все на IV-то ГО. В съответствие с тази практика са развитите мотиви, с които въззивният съд е приел, че към релевантния момент – на връчване на заповедта, работодателят е знаел да е изтекъл максималният 6-месечен срок на разрешения отпуск на ищеца, при това по причина на трудова злополука, и за обичайната, очаквана забава в произнасянето на ТЕЛК, но въпреки това е наложил най-тежкото наказание, като е санкционирал ищецът за неявяване на работа за период, за който впоследствие и с обратна сила, компетентните органи са разрешили на ищеца отпуск за временна нетрудоспособност и то поради настъпилата трудова злополука през работно време и при изпълнение на трудовите задължения на заеманата при ответника длъжност „шофьор, товарен автомобил“. Следователно въззивният съд е приел, че работодателят е злоупотребил с правото си на дисциплинарно уволнение. Тези мотиви в обжалваното решение са достатъчни за крайния извод за незаконност на уволнението на ищеца. По тях единственият повдигнат от касатора въпрос е дали извода за незаконност на уволнението съдът може да основе и на обстоятелства, настъпили след момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Практиката на Върховния касационен съд и по него е еднозначна. Тя приема, че изводът за злоупотреба с правото на уволнение съдът може да базира и на такива обстоятелства. Доколкото тези мотиви са достатъчни за извода, че ищецът е бил незаконно уволнен, и съответстват на практиката на Върховния касационен съд, която настоящият състав споделя и не съзира основание да променя, изключени са общата и всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Г. Р., осъществил безплатно защита и процесуално представителство на ответника по касация/на ищеца, настоящият състав определя възнаграждение за сумата 1 500.00 лв. То е съобразено с изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на касационното производство и с пазара на адвокатските възнаграждения по подобни дела. При тези мотиви, съдът