Определение № 238 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 994/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1837/25.01.2022г., подадена от Община Варна чрез процесуалния ѝ представител юрисконсулт Г. Е. П., срещу решение № 1910, постановено на 17.12.2021г. от Варненския окръжен съд, Гражданско отделение, III състав по в.гр.д.№2550/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е по предявения от М. Д. Ш. и С. Г. Ш. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено, че Община Варна не е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], район „А.“,[жк], местност „Ч.“, представляващ ПИ с идентификатор ...........по КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на ИД на АГКК, изменени със заповед № КД-14-03-967/12.04.2012г., с площ от 997 кв.м. Касаторът поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по реда на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по поставените в изложението въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа също така, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В касационната жалба твърди, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост, тъй като Варненският окръжен съд е постановил съдебния си акт без анализ на осъществените в действителност процесуални действия от Варненския районен съд, без да съобрази действителното становище на Община Варна, като не е извършил анализ на събраните по делото доказателства и съдържанието им, нарушил е правилата на формалната житейска логика при тълкуването и прилагането на закона и основните принципи, които засягат търсената защита. Поддържа също така, че въззивната инстанция не е съобразила и изменението на § 1, ал. 1 ЗДЗС, обн.ДВ.бр.18/2020г., с което изменение към имотите, частна държавна или общинска собственост, за които придобивна давност спира да тече до 31.03.2022г., са добавени и земеделските земи, които са собственост или върху които се възстановява собственост по реда на ЗСПЗЗ, за която забрана съдът следи служебно. В изложението към подадената касационна жалба касаторът поставя следните правни въпроси, за които поддържат, че обосновават наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване: 1.Въззивният съд длъжен ли е като инстанция по същество да обсъди в съвкупност целия доказателствен материал по делото, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? В касационната жалба обосновава наличието на това основание за допускане на касационното обжалване с твърдението, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №68 от 29.04.2020г. по гр.д.№2513/1019г. на IV г.о. на ВКС; решение №44 от 107.2020г. по гр.д.№1963/2019г. на III г.о. на ВКС; решение №288 от 28.02.2020г. по гр.д.№134/2019г. на IV г.о. на ВКС; решение №69 от 26.07.2019г. по гр.д.№2556/2018г. на I г.о. на ВКС и т. 1, 2 и 3 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №92 от 06.11.2019г. по т.д.№2100/2018г. на I т.о. на ВКС; решение №8 от 15.02.2019г. по гр.д.№1953/2018г. на III г.о. на ВКС; решение №253 от 15.02.2019г. по гр.д.№5011/2017г. на IV г.о. на ВКС. Навежда доводи, че въззивният съд само формално е съобразил вменените му в императивната разпоредба на чл. 269 ГПК правомощия, като постановявайки решението си ги е надхвърлил и в разрез с очертаните му правомощия е действал като контролноотменителна инстанция, а не като инстанция по съществото на спора, осъществявайки проверяваща, вместо решаваща дейност; че е игнорирал данните, съдържащи се в таблицата за изчисляване на дължимото обезщетение, която е част от ПНИ и в която е коментирана в заключението на вещото лице, че имотът е записан на „неидентифициран собственик“, както и че ищците не попадат в нито една от трите категории правоимащи лица по ПНИ; че не е взел предвид обстоятелството, че процесния имот попада в територия по § 4, ал. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ, както и предназначението на ПНИ да индивидуализира надлежно недвижимия имот, върху който възстановеното право на собственост на притежавалото го преди лице или върху който имот ползвателят е трансформирал успешно правото си на собственост; че не е взел предвид обстоятелството, че по отношение на процесния имот не е налице приключило реституционно производство, както и че решението, постановено по подадено заявление от Г. Д. Т., наследница на С. И. К., не касае процесния имот; че не е взел предвид, че по силата на решение №322-4/29.05.2000г. на Общински съвет – В. е одобрен околовръстен полигон и след влизането в сила на това решение територията е загубила земеделския си характер и е станала урбанизирана, на което основание процесният имот не представлява земя по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ. С оглед тези твърдения поставя и следващите правни въпроси. Поддържа също така, че въззивният съд е игнорирал възражението на Община Варна относно свидетелските показания на С. В. и Б. К., за които твърди, че не са в унисон с останалия доказателствен материал; че е игнорирал представения по делото констативен протокол от 19.01.2021г. и снимковия материал към него, установяващи действителното състояние на имота като необработван. 2.Допустимо ли е придобиването по давност на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ – при призната с П. собственост на правоимащо лице и след влизане в сила на ПНИ? 3.При какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ? Поддържа, че при постановяване на решението си по така поставения въпрос въззивният съд не е съобразил решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I г.о. на ВКС, което свързва предявяването на отрицателния установителен иск с доказването на твърдения, от които произтича правния интерес на ищеца. 4.От кой момент започва да тече придобивна давност за имоти, находящи се в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и допустимо ли е имот в предметния обхват на тази законова разпоредба да бъде придобит по давност на основание разпоредбата на чл. 79 ЗС? Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №328 от 19.06.2018г. по гр.д.№3982/2017г. на II г.о. на ВКС като не е взел предвид както обстоятелството, че за процесния имот реституционното производство не е приключило, така и момента на влизане в сила на заповедта за одобряване на ПНИ. Навежда довод, че имотът би могъл да бъде обект на придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ. 5.При твърдяно от общината право на собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ към кой момент трябва имотът да представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ – към датата на влизане на закона в сила; към датата на влизане в сила на ПНИ или към датата на съдебното решение? В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба М. Д. Ш. и С. Г. Ш., двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв.М. В. от АК-В., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните: М. Д. Ш. и С. Г. Ш. са предявили срещу Община Варна отрицателен установителен иск с петитум да се признае за установено, че общината не е собственик на процесния недвижим имот, с твърдението, че са упражнявали фактическа власт върху имота повече от 10 години явно и несмущавано и през месец юли, 2019г. са подали молба-декларация за признаване право на собственост върху недвижим имот чрез извършване на обстоятелствена проверка. Твърдят, че при това получили удостоверение от Община Варна, че имотът е бил заведен на тяхно име, но впоследствие при подадена молба до С.-В. за издаване на скица на имота на 05.06.2020г. получили отговор, че за имота няма влязъл в сила ПУП-ПРЗ, че попада извън границите на с.о. „П.“ в територията на земите по чл. 19 ЗСПЗЗ и за него е съставен акт за общинска собственост №........../2020г. Учудени били как в С.-гр.В. към 05.06.2020г. са знаели, че на 26.06.2020г. ще бъде издаден акт за общинска собственост №........... Посочват също така, че като правно основание за издаването на акта за общинска собственост е посочена разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, но не и конкретното придобивно основание. Поддържат, че към датата на подаване на молбата-декларация имотът не е бил земеделска земя, че от 1930г. и до настоящия момент винаги е бил собственост на физически лица, че не е актуван като държавен, че не са налице реституционни претенции и не е бил включван в блокове на ТКЗС, поради което общината не може да го придобие по реда на чл. 25 ЗСПЗЗ. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Община Варна оспорва така предявения иск, като поддържа, че в КП от 1960г. и разписен лист към него за имота (със стар номер 1517) са вписани лица, които не са свързани с ищците; че за местността има одобрен ПНИ със заповед № РД-11-7706-109/30.03.2011г., като процесният имот е вписан в регистъра на ПНИ като „неидентифициран собственик“; че не са ангажирани доказателства за надлежно предоставяне на право на ползване; че имотът е придобит от общината по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а при условията на евентуалност – по реда на чл. 19 ЗСПЗЗ с твърдението, че за имота реституция не е извършвана. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, че е предявен отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, в производството по който ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Посочено е, че тази постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника, като съгласно задължителните постановки на т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Взето е предвид, че в настоящия случай, в проведеното при първоинстанционното разглеждане на делото открито съдебно заседание на 03.06.2021 г. ищците са обосновали интереса си от исковата защита по твърдения, че при отричане със сила на пресъдено нещо на правото на собственост на ответника, ще могат да придобият процесния имот на основание чл. 79 от ЗС, вследствие на упражнено от тях давностно владение върху същия. Именно във връзка с необходимостта от доказване на правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, свързани с доказване на твърдението на предявилите иска лица, че са упражнявали фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години. Взел е предвид, че за установяване на това владение с цел придобиване на оригинерно основание (чл. 79 ЗС) на правото на собственост, пред първоинстанционния съд са разпитани свидетелите С. В. и Б. К.. Посочил е, че кредитира техните показания съобразно правилото на чл. 172 ГПК с оглед родствената им връзка със страните – св.С. В. е майка на М. Ш., а св.Б. К. е съпруг на сестрата на М. Ш.. Взел е предвид, че от съвкупния анализ на показанията на свидетелите се установява, че М. и С. Ш. владеят имота считано не по-късно от 2010 г., оградили са го, обработват го, като поддържат градина и са засадили дървета, изградили са в имота и детски кът люлки, шатра и масичка със столове. Посочено е, че изложените от свидетелите показания се подкрепят и от заключението на проведената по делото СТЕ, чието заключение съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, и неоспорено от страните, като е взето предвид, че от заключението се установява,че имотът се ползва от ищците с грижата на добри стопани - затревен и се поддържа със специализирана техника и има обособен детски кът с различни видове цветя, като засадените растения са на възраст между две и седем години, като се установяват и дървета на възраст над двадесет и пет години. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че ищците упражняват фактическа власт върху процесния недвижим имот с характеристиките на владени по чл. 79 ЗС, годно да ги направи собственици на имота при отричане на претендираното от Община Варна право на собственост, с оглед установения с §1 ЗИД на ЗС (доп. - ДВ, бр. 18 от 2020 г.) мораториум, като до отричане със сила на пресъдено нещо респ. общинския характер на имота, владелците не биха могли да се позоват на изтеклата в тяхна полза придобивна давност, което обуславя и правният им интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу общината. Така изложените от въззивния съд съображения досежно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск съответстват изцяло на практиката на ВКС, вкл. на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени от ОСГТК в т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК. Тезата на касатора за наличие на противоречие с разрешението, дадено в решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I г.о. на ВКС не може да бъде споделена. Както е прието в това решение на I г.о. на ВКС, всяко физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ 1) ако придобие чрез правни сделки от собственик или правоприемник на собственик, чиято собственост е била възстановена по ЗСПЗЗ или придобита на основание § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, или от собственик или правоприемник на собственик, чийто имот не е бил обобществяван (включван в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации) или отчуждаван, или фактически отнеман – собственикът или не е бил член-кооператор или е бил, но имотът му не е бил внасян в ТКЗС; 2) или ако придобие по давност имот от такъв собственик, като в случаите на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивната давност не може да започне да тече преди възстановяване на собствеността. Прието е, че физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ не може да придобие по давност поземлен имот, попадащ в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, ако имотът е останал държавна или общинска собственост, дори да е частна държавна собственост, поради забраната за придобиване по давност на земите от общинския поземлен фонд, установена с разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОС и поради мораториума върху придобивната давност (спирането ѝ), установен с разпоредбата на § 1 ЗР към ЗД на ЗС (бр. 46/2006 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., предишен текст на § 1, изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм. - ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), по отношение на останалите поземлени имоти, които са частна държавна и частна общинска собственост. И в заключение в соченото в изложението решение на I г.о. на ВКС е прието, че обстоятелството дали поземлен имот, който попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е държавна или общинска собственост, се отнася на първо място до правния интерес на ищеца – физическо лице, който е предявил срещу общината и /или държавата отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот, който попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и едва след това до основателността на иска. Съображения в същия смисъл са изложени и в обжалваното по настоящето дело решение на Варненския окръжен съд, като въззивният съд последователно е разгледал и обсъдил всички наведени в тази насока доводи и е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, вкл. преценявайки дали по делото е установено имотът да е бил отчуждаван, респ. включван в ТКЗС. Именно липсата на такива данни и неприемането на представени от Община Варна писмени доказателства, съдържащи данни за причисляване на имота към държавния поземлен фонд и предаване за ползване на ТКЗС е обусловило при постановяване на решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I г.о. на ВКС необходимостта делото да бъде върнато за ново разглеждане, доколкото включването на имота в държавния поземлен фонд би обосновало изначално недопустимостта на придобиването му по давност от предявилото иска лице. В настоящето производство обаче такива доказателства не са били представяни, поради което следва да се приеме, че разглежданите хипотези не са идентични. Следва да се отбележи също така, че в обжалваното пред настоящия състав решение на въззивния съд е обсъден и установеният от Народното събрание мораториум за придобиване по давност на имоти, частна общинска собственост, и е направен логичният извод, че ако не е установено имотът да е собственост на общината, ограниченията за придобиването му по давност са неприложими. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението правен въпрос. Въззивният съд е изложил съображения, че при установен правен интерес от провеждане на исковата защита, предявеният отрицателен установителен иск възлага в тежест на ответника да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е притежател на отричаното от ищците спорно право на собственост върху недвижимия имот, като е длъжен да изчерпи в рамките на процеса всички основания, на които претендира съществуването му в своя патримониум. Взето е предвид, че с отговора на исковата молба, както и в хода на първоинстанционното производство ответникът Община Варна поддържа, че е придобил правото на собственост по силата на закона - чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а в условията на евентуалност - че е собственик на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, като с обжалваното първоинстанционно решение са отхвърлени твърденията за съществуването и на двете придобивни основания и с подадената от Община Варна въззивна жалба е изразено становище за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките единствено на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е приел, че е ограничен от посоченото в жалбата и предмет на разглеждане във въззивното производство е единствено произнасянето по заявеното като главно основание на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, само за което въззивникът е формулирал оплаквания за неправилност и необоснованост. Посочено е, че съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост, като в приложното поле на тази разпоредба се включват само земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по смисъла на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, т.е., че това придобивно основание се отнася единствено до подлежащи на възстановяване, но незаявени за имоти, а не и за такива, за които, макар да е подадено заявление в сроковете по ЗСПЗЗ, реституционните производства не са приключили с позитивно решение. Изложени са съображения, че основната реституционна норма на ЗСПЗЗ - чл. 10, ал. 1, определя като субекти на правото на възстановяване на собствеността собствениците на земеделски земи към момента на включването им в ТКЗС, съответно към обобществяването на земята в различните му проявни форми. Взето е предвид, че от представения по делото нотариален акт № ........./05.02.1930г. се установява, че М. И. И. е продала на С. И. Н. собствената си „нива“ от 15 дка, находяща се в землището на [населено място], община Варна, местност „М. Б.“, като от заключението на изготвената при първоинстанционното разглеждане на спора СТЕ се установява, че имотът, предмет на прехвърлителната сделка, обективирана в н.а. №......./05.02.1930г. отговаря на имот с № ........с площ от 12 дка по КП от 1960г., респективно процесният имот представлява част от него и отговаря на имот № ..........по КП от 1960г. Взето е предвид и обстоятелството, че според заключението на СТЕ с решение № 322-4/30.05.2000г. на ОБС – В. местността, в която се намира той придобива статут на селищно образувание, т.е. е урбанизирана по смисъла на чл. 7, ал. 1 от ЗУТ; че по отношение на него не са извършвани отчуждителни действия, няма данни имотът да е бил предоставян за ползване по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, както и да е вкарван в ТКЗС или ДЗС, а напротив същият не е включен към земята, обработвана от ДЗС „Е.“. Съобразено е също така, че в заключението е посочено, че по заявление на Г. Д. Т. е поискано възстановяване на имота, предмет на н.а. №........./05.02.1930г., но за него не е издадено позитивно реституционно решение, а е постановен отказ от ПК в [населено място]. Прието е, че тези установени по делото факти и обстоятелства обуславят извод, че по отношение на процесния имот не са налице предпоставките на придобивното основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, приложимо само по отношение на подлежащи на възстановяване земеделски земи, чието възстановяване не е заявено в законоустановените срокове. Съобразено е при това, че към момента на издаване на акта за частна общинска собственост (26.06.2020 г.), въз основа на който общината се легитимира като собственик, както и считано от 03.05.2000 г., територията, в която попада той е със статут „урбанизирана“, по смисъла на чл. 7, ал. 1 от ЗУТ, като е прието, че на още по-силно основание сочения в акта за общинска собственост оригинерен придобивен способ е неприложимо към процесния недвижим имот, тъй като не са ангажирани доказателства, а със заключението на вещото лице се отрича същият да е бил отчуждаван, респективно той не е подлежал на възстановяване. За пълнота на изложението са изложени съображения, че дори при липса на осъществено доказване, а и на твърдения, да се приеме обратното, то по отношение на имота е подадено заявление за възстановяване и е проведена реституционна процедура, която не е завършила с издадено позитивно решение. Прието е, че тези установени по делото факти и обстоятелства едновременно опровергават удостовереното с АЧОС №10416 от 26.06.2020г. право на собственост по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС в полза на Община Варна, а така също и обосновават извод за неприложимост на предпоставките на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ за придобиване на правото на собственост от ответника по силата на закона. Посочено е, че дали в полза на ищците са осъществени елементите от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС е въпрос, който излиза извън предмета на спора по основателност на претенцията, а касае единствено правния интерес им интерес от нейното разглеждане, докато релевантно за изхода на производството е, че Община Варна не се легитимира като собственик на процесния имот на заявеното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. За пълнота на изложението е посочено, че Община Варна по вече изложените съображения не се легитимира и като собственик на имота и по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, защото статутът на земята и фактът, че същата не подлежи на възстановяване, наред с отсъствието на издадена заповед по ал. 2 на посочената разпоредба, обосновават извод, че не е изпълнена нито една от кумулативно предвидените предпоставки на посоченото основание. При тези данни и при така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос – по делото не е установено процесният недвижим имот да е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ при призната с П. собственост на правоимащо лице и след влизане в сила на ПНИ. Напротив по делото е установено, че процесният имот не е бил внасян в ТКЗС и не е бил включван в блоковете на стопанството, както и че не е бил одържавяван, като именно тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Още повече като се вземе предвид, че според заключението на изслушаната по делото СТЕ в разписната книга към КП от 1960г. имот пл.№...........(идентичен с процесния) е записан като собственост на наследници на П. С. И. (син на С. И. Н., който е придобил правото на собственост върху имота на 05.02.1930г.), т.е. на физическо лице, а в последващите кадастрални планове – на неустановен собственик, но не и на държавата, доколкото липсата на отразяване на името на собственика в разписния лист не прави държавата собственик на този имот по силата на закона. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос, доколкото, както в съответствие с практиката на ВКС е приел въззивният съд, обстоятелството дали в полза на ищците са осъществени елементите от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС е въпрос, който излиза извън предмета на спора по основателност на претенцията, а касае единствено правния интерес им интерес от нейното разглеждане, докато релевантно за изхода на производството е, че Община Варна не се легитимира като собственик на процесния имот на заявеното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че при заявено право на защита от едно лице започналата да тече в негова полза придобивна давност не се прекъсва с факта на предявяването на иска. Прекъсва се само придобивната давност, която е започнала да тече в полза на ответника по предявения иск. Според трайно установената практика на ВКС, с предявяването на иск за защита на собствеността ищецът не би могъл да прекъсне собствената си давност. Придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск, само ако искът е предявен срещу лице, което се позовава на давността; а теклата в полза на ищеца давност не може да се прекъсне с предявения от самия него иск, като това се отнася и до отрицателен установителен иск за собственост (в този смисъл решение №57/27.06.2018г. по гр.д.№591/2017г. на II г.о. на ВКС и посочените в него решение № 177 от 09.11.2015г. по гр.д. № 2803/2015г. на І г.о. на ВКС, решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на І г.о.на ВКС; решение №99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г. на І г.о. на ВКС и решение № 116 от 24.11.2014г. по гр.д № 2592/2014 г. на ІІ г.о.на ВКС). При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е посочил, че в подадената от Община Варна въззивна жалба се навеждат доводи за неправилност на постановеното от първоинстанционния съд решение по съображения, че: процесният имот попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и не е в обхвата на Решение № 322-4/29.05.2000г. на Общински съвет - В., с което е бил одобрен околовръстен полигон на м-т „П." и територията е включена в строителни граници на [населено място], като в заключението на вещото лице липсвала подобна констатация; че е неправилен изводът на първоинстанциония съд, че по отношение на процесния имот има неприключило реституционно производство, тъй като административната процедура била приключила с влязъл в сила акт - решение № 510/27.05.1998г. на Поземлена комисия – В., поради което счита, че процесния имот не е възстановен на основанията изложени в атакувания съдебен акт и са налице всички предпоставки на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, по силата на който процесният имот е преминал в собственост на Община Варна; че в условията на евентуалност Община Варна поддържа, че дори и да се приеме, че имотът попада в обхвата на околовръстен полигон, от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства и от заключението на СТЕ се установявало, че до постановяване на решението от Общински съвет - В. за създаване на селищно образувание, земята е имала земеделски характер по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, а след влизане в сила на същата го е загубила и е станала урбанизирана, но за нея бил приет ПНИ, който представлявал план за територия по параграф 4 - особен вид кадастрален план; че позовавайки се на аргумент от разпоредбата на чл. 28 б, ал. 10 ЗСПЗЗ, Община Варна твърди, че за нея правото на собственост е възникнало по силата на закона-преди одобряване на ПНИ, че първоинстанционния съд е игнорирал факта, че в таблицата за изчисляване на дължимото обезщетение, която е част от заключението на СТЕ е записан „неидентифициран собственик", поради което счита, че е приложен неправилно материалният закон, определящ кои категории лица се нанасят в ПНИ. И в обобщение, че според Община Варна процесния имот е подлежал на възстановяване по реда и условията на ЗСПЗЗ, а с оглед липсата на доказателства по делото имота да е придобит по реда и при условията на § 4а и следв. ПЗР на ЗСПЗЗ следвало да се приеме, че по отношение на него е налице хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, както и че общината оспорва извода на съда, че ищците са установили наличието на предпоставките на придобивната давност по чл. 79 ЗС и кредитираните писмени и гласни доказателства, ангажирани за установяване на твърденията за осъществено давностно владение. По всички съдържащи се във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, посочени и в самото решение, въззивният съд се произнесъл – подробно и задълбочено въззивният съд е обсъдил констатациите на изслушаната по делото СТЕ и в решението не се съдържа констатация, която да липсва в заключението; обсъдени са данните за подадено заявление за възстановяване на собствеността, както и обстоятелството, че по това заявление е постановен отказ от ПК-В.; обсъдени са доводите за придобиване на правото на собственост от общината на поддържаното придобивно основание; изложени са съображения, че показанията на разпитаните свидетели следва да бъдат кредитирани при условията на чл. 172 ГПК, т.е. като е отчетена родствената им връзка с предявилите иска лица. Действително съдът не е обсъдил детайлно обстоятелството, че в таблицата за изчисляване на дължимото обезщетение имотът е посочен с „неидентифициран собственик“, но това само по себе си не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване, доколкото не сочи на осъществило се в полза на общината придобивно основание, нито съставлява индиция за осъществяването му при липсата на доказателства имотът да е бил безстопанствен. Поради това следва да се приеме, че не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос – в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и посочената в изложението, въззивният съд е обсъдил всички наведени с въззивната жалба доводи, възражения и оплаквания. Действително мотивите на обжалваното решение не съдържат детайлно изложена фактическа обстановка, но при обсъждането на всеки един от поставените с въззивната жалба въпроси въззивният съд е посочвал и обсъждал доказателствата, които съдържат данни за осъществяването на релевантни за този въпрос факти и обстоятелства, и е подвеждал така установените факти и обстоятелства към приложимата правна норма, което според практиката на ВКС съставлява съществената и необходима част от мотивите към въззивното решение - въззивният съд като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения. При обсъждането на наведените с въззивната жалба доводи по приложението на материалния или процесуалния закон въззивният съд излага собствените си мотиви по поставените от жалбоподателя въпроси по приложението на материалния и процесуален закон (решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г.на І г.о. на ВКС). Въззивният съд следва да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Те не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона (в този смисъл решение №62/06.04.2015г. по гр.д.№5310/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). В настоящия случай въззивният съд, както вече беше отбелязано, е изложил свои собствени съображения по поставените пред него въпроси и е извършил самостоятелна преценка и анализ на събраните по делото доказателства. Дейността му не може да се определи като контролноотменителна, както поддържа касаторът. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по петия, поставен в изложението правен въпрос, доколкото в основата на изводите на въззивния съд е обстоятелството, че по отношение на процесния имот не са били извършвани отчуждителни действия, няма данни имотът да е бил предоставян за ползване по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, нито да е включен в ТКЗС или ДЗС, от което в съответствие с практиката на ВКС е направен извод, че не са налице предпоставките на поддържаното от общината придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, приложимо само по отношение на подлежащи на възстановяване земеделски земи, чието възстановяване не е заявено в законоустановените срокове. Както последователно приема ВКС в своята практика, не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място, имат земеделски характер. И след изключването им от регулация дворните места биха могли да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, не могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ и за тях не е важала забраната на чл. 86 ЗС в редакция до изменението в ДВ бр.30/1990г. като невключени във фонда на ТКЗС, за придобиването им по давност (в този смисъл решение №96/15.07.2016г. по гр.д.№5835/2015г.на I г.о. на ВКС и посоченото в него решение № 249 по гр.д.№ 621/2010г. на ВКС, І г.о., както и решение №122/01.10.2019г. по гр.д.№3153/2018г. на I г.о. на ВКС и посочените в него решение № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. на І г.о. и решение № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. на ІV г. о. на ВКС). А както е прието в решение №109 от 25.05.2016г. по гр.д.№356/2016г. на I г.о. на ВКС, нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ не се отнася за земята, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за която не се провежда процедура за възстановяване на собствеността по този закон. Такива земи, ако не са станали държавни на някакво друго основание, или общински след отделяне на общинската собственост от държавната през 1991г., могат да се придобиват по давност ако не съществуват пречките за това, предвидени в отменените ЗРПВПНИ и чл. 29 ЗСГ. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Както вече беше отбелязано, въззивният съд се е произнесъл по спорните въпроси, с които е бил сезиран, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, прилагайки при това релевантните правни норми към установените по делото факти и обстоятелства. От прочита на това решение не се установява съдът да е приложил отменен закон, респ. да е обсъждал доказателствата превратно и в противоречие с правилата на формалната житейска логика. Доводите, с които касаторът обосновава наличието на това основание за допускане на касационното обжалване по същността си представляват касационни оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК, които не биха могли да обосноват допускането на касационно обжалване в предхождащата разглеждането на спора по същество фаза. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение