Определение № 50211 от 27.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1368/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. С. Щ., чрез процесуален представител, против Решение № 40 от 14.02.2022 г. по в.т.д. № 600/2021г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение № 260039 от 23.07.2021г. по т.д. № 6/2021г. на Търговищки окръжен съд за отхвърляне на предявения от Е. С. Щ. против ЗАД“ДаллБогг:Живот и Здраве“АД иск по чл. 432, ал.1 КЗ за разликата над 22 000 лв. до 32 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и битови неудобства, настъпили вследствие на пътно-транспортно произшествие на 21.07.2020г. /неправилно изписано в решението 2021г./ в [населено място], ведно със законната лихва от 07.01.2021г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение поради необоснованост на извода за доказаност на съпричиняване въз основа на експертно заключение, изготвено въз основа на недопустими доказателствени средства. При условията на евентуалност, възразява срещу размера на приетия принос от 50%, който намира за завишен.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да възприеме безкритично експертно заключение, базирано на доказателства, които не са събрани по предвидения ред в ГПК и да обоснове решението си с него?

2. Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента?

По първи въпрос се сочи несъобразяване на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 66 от 12.03.2015г. по гр. д. № 5839/2014г. на IV г.о. и Решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/ 2008г. на IІ т.о.; а по втори въпрос - Решение № 79 от 06.07.2016г. по т.д. № 1787/2015г. на IІ т.о.; Решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013 г., I т.о. и Решение № 34 от 15.07.2019г. по т.д. № 1562/2018г., I т.о.

Ответникът по касационната жалба – ЗАД“ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД, чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Не са изложени съображения по приложното поле на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Е. С. Щ. против ЗАД“ДаллБогг:Живот и Здраве“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 40 000 лв., предявен като частичен от 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 21.07.2020г. по вина на водача на застрахования лек автомобил – С. А.. След доброволно изплащане в хода на производството на сумата от 8 000 лв. и частично оттегляне на иска, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с претенция в размер на 32 000 лв., частично от 60 000 лв. С постановеното от Търговищкия окръжен съд решение застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищцата Е. Щ. 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.01.2021г. до окончателното плащане, като е отхвърлил претенцията над присъдената сума до пълно предявения размер. При обосноваване на присъдения размер от 10 000 лв., съставът на окръжния съд е преценил, че справедливото обезщетение в случая възлиза на 36 000 лв., редуцирано наполовина с оглед приетия принос от страна на пострадалата, или 18 000 лв., от които е приспаднал доброволно платените от застрахователя 8 000 лв.

Сезиран с жалби и от двете страни, като от ищцата – в отхвърлената част над 10 000 лв. до 32 000 лв., и на ответното дружество в осъдителната част за разликата над 5 000 лв. до 10 000 лв., като спорни от въззивния съд са очертани въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл.52 ЗЗД, както и наличието или не на съпричиняващо поведение на пострадалото лице, включително и за квотата на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. След собствен анализ и преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, въззивният съд е приел за безспорно установено, че вследствие на процесното произшествие ищцата е получила счупване на бедрената шийка на дясната бедрена кост, с дислокация на костните фрагменти, наложило оперативно лечение – смяна на дясната тазобедрена става с ендопротеза. След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, ангажирани в подкрепа на твърдените от ищцата болки и страдания – експертно заключение и свидетелски показания, след съобразяване с указанията и критериите, дадени с ППВС №4/1968г. по приложението на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в случая сумата от 60 000 лв. е справедливият размер на обезщетението на неимуществените вреди.

По спорния в касационното производство въпрос относно наличието и процента на съпричиняването от страна на пострадалата, решаващият съд е приел, че застрахователното дружество своевременно е релевирало възражение за съпричиняване на вреденосния резултат с твърдения за противоправно поведение на ищцата като пешеходец, нарушавайки правилата за движение по пътищата, като е предприела пресичане на необозначено за това място - нарушение по чл.113, ал.1,т.1 във вр. чл.113, ал.2 ЗДвП. За твърдяното от ответника нарушение на чл114, ал.1,т.1 и т.2 ЗДвП е прието, че липсва фактическо основание, доколкото ПТП е настъпило при завършване на пресичането на пътното платно от пешеходката, т.е. няма внезапно навлизане на пътното платно, както и че няма данни за ограничена видимост в района на ПТП или за извършване на търговия и услуги на платното за движение.

След обсъждане на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-автотехническа експертиза и показанията на водача на увреждащия автомобил, разпитан като свидетел, съвкупно преценени с относимите официални документи, съставени от органите на полицията, въззивният съд е установил механизъм на процесното ПТП, въз основа на който е направил следните изводи досежно противоправното поведение на участниците в същото: Водачът на застрахования автомобил е предприел непозволена маневра „движение на заден ход“ на булевард с две пътни платна, разделени със зелени острови. В същото време ищцата като пешеходка е пресякла платното за движение по продължение на тротоарите, косо към магазин „Багра“ от дясно наляво спрямо движещия се назад автомобил, водачът на който не е я възприел и е продължил да се движи. Последната обаче го е възприела, видяла е, че автомобилът работи, но е мислила, че ще може да се промуши между него и спрения на място микробус. Движейки се на заден ход, водачът А. удря ищцата със задна лява част на автомобила, в зоната на левия стоп, отляво на тялото на пострадалата, която пада на платното за движение на дясната си страна.

При преценка поведението на участниците в пътния инцидент съставът на апелативния съд е приел за безспорен изводът, че водачът на застрахования автомобил е допуснал нарушение на чл.40, ал.2 ЗДвП, като не е осигурил непрекъснато наблюдение на пътя зад превозното средство, било лично или чрез осигурено от него лице, което да му сигнализира за опасности. При обосноваване на извода за противоправно поведение на ищцата, допринесло за вредоносния резултат, решаващият съд е приел, че с предприетото от нея косо пресичане на пътното платно, по което вече се е движил автомобилът на заден ход, т.е. не е съобразила движението на приближаващото се пътно превозно средство, и достигайки до микробуса, вместо да се изтегли на тротоара, е предприела заобикаляне отдясно на спрялото на пътното платно превозно средство, с което е удължила ненужно пътя и времето за пресичане, е нарушила визираните в чл.113, ал.2 във връзка с ал.1,т.1 и т.2 ЗДвП задължения на пешеходците за пресичане на пътното платно извън определените за това места. Акцентирано е също така, че след като е възприела движещия се назад лек автомобил, пострадалата е имала възможност и е била длъжна да предвиди, че ще бъде застигната от него, но е считала, че ще успее да се промуши между двете превозни средства.

При така установените факти, въззивният съд е приел, че застрахователят е провел успешно пълно главно доказване на възражението за съпричиняване. След отчитане на конкретните обостоятелства, при които е настъпил процесният пътен инцидент, и тежестта на допуснатите от ищцата и от водача на МПС нарушения, е намерено, че квотата за съпричиняване на вредите от пострадалото лице е 50%, въпреки допуснатите от последното повече нарушения, представляващи две независими форми на съпричиняващо поведение. В тази връзка е посочено, че вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението, е значително по-голяма от тази на останалите уязвими участници в движението, каквито са и пешеходците.

След редуциране на определеното обезщетение от 60 000 лв. наполовина, т.е. на 30 000 лв., след съобразяване, че от тази сума 10 000 лв. са присъдени от окръжния съд / от тях са платени 5 000 лв. след постановяване на първоинстанционното решение/, а 8 000 лв. са платени доброволно от застрахователя в хода на първоинстанционното производство, с обжалваното решение са присъдени допълнително 12 000 лв.

Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото по втория, преформулиран от съда въпрос: За съразмерността при съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му.

Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касационното разглеждане на делото следва да се допусне за извършаване на проверка за съответствие на възприетото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решенията на ВКС, на които се позовава жалбоподателят.

По първия въпрос, относим към правомощията на съда при преценка на експертното заключение, съдът ще се произнесе при обсъждане правилността на въззивното решение в производството по чл.290 ГПК.

По изложените съображения се допуска касационно обжалване по поставения по-горе въпрос, на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК