Определение № 108 от 25.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 157/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 217 от 15.11.2011 г. по в. гр. д. № 428/2011 г. на Смолянски окръжен съд, в частта, потвърждаваща постановеното от Смолянски районен съд решение № 213 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. досежно уважените искове на [фирма], [населено място]: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 13 775.48 лв. – част от цената на продадени метали по фактура № [ЕГН]/10.11.2009 г., заедно със законната лихва върху сумата 14 300 лв. /предмет на издадената заповед за изпълнение № 2212 от 10.09.2010 г./ за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.09.2010 г. до 10.12.2010г. /датата на последното плащане по фактурата/, както и законната лихва върху сумата 13 775 лв. за периода от 11.12.2010 г. до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 106.20 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 14 300 лв. за периода от 11.12.2009 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.09.2010 г. К. поддържа становище за недопустимост на обжалвания акт в частта по отношение присъждането на законна лихва, считано от по-късна дата от тази, посочена в исковата молба, като твърди, че при липсата на допуснато изменение на претенцията по надлежния ред съдът се е произнесъл по непредявен иск. Освен това, в касационната жалба е релевирано оплакване и за неправилност на решението поради допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 147 ГПК, изразяващо се в повторното приемане на процесната фактура след установения в процесуалния закон преклузивен срок. Несъгласие е изразено също и с присъдените на ищеца разноски, както и с отказа да бъдат присъдени такива на ответника по иска. Със съображенията за недопустимост на въззивния акт поради произнасянето по непредявен иск и за неправилност поради допуснато нарушение на чл. 147 ГПК, повторени дословно в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е обосновано и допускането на касационното обжалване, като същото се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли да не бъде допуснато касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК. В депозирания по делото отговор от 03.02.2012 г. са развити подробни съображения и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: За да потвърди постановеното от Смолянски районен съд решение № 213 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. в частта, с която предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ е уважен за сумата 13 775.48 лв., представляваща част от цената на продадени метали по фактура № [ЕГН]/10.11.2009 г., въззивният съд е приел за категорично доказана дължимостта на същата. В тази връзка е съобразено обстоятелството, че процесната фактура е подписана от двете страни, че е надлежно осчетоводена от тях и че е извършено частично плащане на сумите по нея, включително и след датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /последното плащане е на сумата 524.52 лв. от 10.12.2010 г./. Предвид липсата на ангажирани от страна на ответника по иска доказателства, въпреки изрично дадените му за това указания в определението от 16.05.2011г., като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на същия, че доставените с процесната фактура метали не са били в посоченото количество и с нужното качество. Въззивният съд не е споделил и довода за недопустимост на обжалваното пред него решение в частта за законната лихва върху исковата сума за периода след подаване на заявлението, обоснована с присъждането й за два периода и върху различен размер на главницата, приемайки, че не е налице произнасяне по непредявен иск. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, от данните по делото не може да се счете, че е налице вероятна недопустимост на въззивното решение в посочената от касатора негова част. Съдържащото се в петитума на исковата молба искане е за присъждане „на законна лихва за забава върху главниците от 09.09.2010 г. до датата на пълното им погасяване”. Една от тези главници е сумата 14 300 лв., предмет на първия обективно съединен иск – този по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ /и на заповедта за изпълнение/, а за начална дата на забавата е посочен денят, следващ подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /08.09.2010 г./. Предвид обаче обстоятелството, че след подаване на заявлението е извършено частично плащане по процесната фактура – на 10.12.2010 г. е платена сумата 524.52 лв., съдът е присъдил законната лихва за забава съответно: за периода от 09.09.2010 г. до датата на последното плащане 10.12.2010 г. върху исковата сума 14 300 лв., а за периода след 11.12.2010 г. – върху останалия неиздължен след частичното плащане остатък от главницата 13 775.48 лв. Следователно, присъдената законна лихва е в рамките на заявеното от ищеца искане – както досежно началната дата, от която е присъдена, така и досежно размера на вземането, за което същата е дължима. Ето защо, твърдението на касатора за произнасяне по непредявено искане, обуславящо и вероятна недопустимост на въззивното решение, е неоснователно и поради това не е налице основание за допускането му до касационно обжалване. Въпросът, свързан с приложението на чл. 147 ГПК, също не може да обоснове допускане на касационния контрол на поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен, че наличието на това основание изобщо не е мотивирано, което съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е задължение на касатора, този въпрос не отговаря и на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е относим към правилността на обжалваното решение. Твърдението, че повторното приемане на процесната фактура като доказателство по делото /което се е наложило поради обстоятелството, че с исковата молба е била представена само част от нея и предвид изрично дадените от съда указания за представянето й в цялост/ е в нарушение на разпоредбата на чл. 147 ГПК, представлява по съществото си оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, т. е. за неправилност на съдебния акт, което е едно от касационните основания /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не може да бъде преценявано като основание за допускането на касационния контрол /чл. 280, ал. 1 ГПК/. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК