Определение № 1366 от 18.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 257/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕЛАН ЛТД 12“ ЕООД срещу въззивно решение № 427/15.07.2025 г. по в. т. д. № 327/2025 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1732/16.12.2024 г. по т. д. № 1215/2024 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден на основание чл. 327 ТЗ да заплати „ЕЛАН ЛТД 2“ ЕООД сумата в размер на 26 050 лв., представляваща неплатена част от цена на продадени движими вещи с писмен договор за продажба на активи от 16.12.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2024 г. до окончателното й заплащане, на основание чл. 309а, ал. 1 ТЗ, сумата от 5 368,34 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на неплатената цена за период на забава от 15.06.2022 г. до 08.03.2024 г., включително, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 3 906,75 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Касаторът обжалва въззивното решение с оплаквания за допуснати нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и необосновано. Поддържа теза, че претендираната сума в размер на 26 050 лв. е изплатена на „ЕЛАН ЛТД 2“ ЕООД „на ръка“ и на части, всяка от които на стойност по-малка от 5 000 лв., която не е била осчетоводена. Счита, че неоснователно първоинстанционният и въззивният съд са оставили без уважение формулираното в отговора на исковата молба искане за събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане, от чиито показания да се установи достоверността на твърдението, че претендираната от ищеца сума е била заплатена на ръка и на части. Навежда довод, че разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключваща свидетелските показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., не е приложима към спорове относно смисъла на постигнатите договорености. Подкрепя този си довод като цитира практика. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Формулира въпрос, който според него е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция, а именно: „Следва ли да бъдат допуснати свидетелски показания по чл. 164 ГПК, когато заплащането на сумата по договор със стойност по-голяма от 5 000 лв. е извършена чрез вноски по-малки от 5 000 лв.?“ Въпросът е поставен поради твърдения, че е разрешен в противоречие с възприетото в решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 240/26.10.2016 г. по гр.д. № 922/2016 г. на ВКС, IV г.о. Очевидната неправилност се обосновава с твърдението, че въззивното решение е явно необосновано, което е довело до постановяване на неправилен съдебен акт и приложение на закона в неговия противоположен смисъл. При заявените доводи в касационната жалба касаторът формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено друго такова, с което да се отхвърлят предявените искове. Ответникът по касационната жалба „ЕЛАН ЛТД 2“, ЕООД депозира отговор с искане за недопускане до касационно обжалване на процесното решение, тъй като счита, че изложените основания не попадат в приложното поле на чл. 280 ГПК. Твърди, че изложените от касатора доводи са неотносими към процесния случай и решаващите изводи на съда, отразени в атакувания съдебен акт. Акцентира на това, че първоинстанционният и въззивният съд са отклонили искането за допускане на разпит на свидетели като в мотивите на постановените решения се посочва, че задължението за заплащане на продажната цена е уговорено с писмен договор между страните, поради което за погасяването му не са допустими гласни доказателства с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, без значение размера на отделните суми. Посочва се още, че оплакването за очевидна неправилност на обжалваното решение е бланкетно и формално при липса на изложени доводи в негова подкрепа. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявени от „Елан ЛТД 2“ ЕООД срещу „Елан ЛТД 12“ ЕООД искове с правно основание чл. 327 ТЗ и чл.309а, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 26 050 лв. - неплатена част от цена на продадени движими вещи по договор за продажба на активи от 16.12.2020 г., както и сума в размер на 5 368, 34 лв. - обезщетение за забавеното плащане на същата цена за период на забава от 15.06.2022 г. до 08.03.2024 г. включително. Въззивната инстанция е посочила, че оплакванията във въззивната жалба са свързани с твърдението, че не били кредитирани доводите на въззивника за това, че търсената главница била платена в брой и на части под пет хиляди лева всяка, като същите не били осчетоводени, вкл. и за това, че неправилно СГС не допуснал свидетелски показания, които щели да установят, че дължимата сума била предадена на части на счетоводителя на ищеца – К. И.. Съдът е приел тези оплаквания за неоснователни, като е посочил, че продажната цена е уговорена с писмен договор между страните, поради което и за плащането й не са допустими гласни доказателства с оглед изричната разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК без значение размера на сумите. Акцентирал е на това, че в приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, съдът следва да приеме за недоказани твърденията на ответника за погасяване на задълженията му за заплащане на пълният размер на продажната цена. По отношение на останалите доводи във въззивната жалба, които са свързани с това на кое дружество е била служител лицето К. И. и твърдението, че същата не е осчетоводила плащанията, съдът е приел, че същите нямат правно значение за решаването на процесния спор, поради което и не следва да се обсъждат от въззивната инстанция. Не са налице основанията за достъп до касационно обжалване. Соченото директно основание за касационен контрол, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е надлежно обосновано от касатора, като са повторени заявените в касационната жалба оплаквания за необоснованост – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което може да бъде съобразено единствено след преценка за допустимост на касационния контрол. Настоящата инстанция не е служебно задължена да извежда наличието на основания, водещи до очевидна неправилност на въззивния акт – прилагане на правило, което не представлява част от обективния правов ред на Република България, прилагане на законово правило в неговия обратен смисъл, драстично нарушение на правни принципи, или на правилата на логиката. Формалното посочване на нормата не обоснова обратен извод. Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор. Посоченият от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос е общо и хипотетично зададен и не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, въпросът да е от значение за формиране крайната волята на въззивната инстанция. Същият не кореспондира с мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, в това число и по своевременно заявените доказателствени искания в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая съставът на Апелативен съд – София е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба на касатора, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, като е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, включително и относно спорния въпрос за възможността в процесния случай да се използват свидетелски показания за доказване на твърдените плащания. Съдът е приел това оплакване за неоснователно, като е посочил, че продажната цена е уговорено с писмен договор между страните, поради което и за погасяването му не са допустими гласни доказателства по изричната разпоредба на чл.164, ал.1, т.4 ГПК без значение размера на сумите. Следва да се отбележи още, че цитираната от касатора практика е неприложима в настоящия случай и не кореспондира с мотивите на въззивния съд, тъй като касае разпоредбата на чл. 164, ал.1, т. 3 ГПК, която регламентира невъзможността със свидетелски показания да се установява съществуването на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., а не ограничението за допускане на свидетелски показания, на което се е позовал съдът. При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан. При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна, на която следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер от 700 евро – адвокатско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС