Определение № 4331 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2288/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. К. Г., против решение № 4930 от 22.08.2024 г. по в. гр. д. № 11536/2022 г. на Софийски градски съд в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение от 24.08.2022 г. по гр. д. № 30409/2019 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Частният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно решение, имащо характер на определение по чл. 248 ГПК, е неправилно поради несъответствие на приложените критерии за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение и несъответствие на присъдените от първоинстанционния съд суми на действително вложения труд от процесуалния му представител. Иска отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането за изменение на решението в частта за разноските.

Допускането на касационното обжалване жалбоподателят обосновава в изложението по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните въпроси:

1. Въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка за фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК;

2. Какви са критериите за оценка и остойностяване на полагания от адвоката труд пред първа инстанция, и

3. От значение ли са за определяне на по-висок размер на адвокатското възнаграждение множеството извършени процесуални действия по събиране на доказателства с цел установяване обективната истина в производството, както и проведените шест съдебни заседания.

По тези въпроси се твърди, че е налице противоречие с т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 359/2016 г. по ч. т. д. № 647/2016 г. на ВКС, I т. о.

Ответникът по частната жалба Ж. Я. К. в писмен отговор навежда възражения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е редовна и допустима.

Подадена е в срок от процесуално легитимирана страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното определение за оставяне без уважение на искането по чл. 248 ГПК на частния жалбоподател (ответник), въззивният съд е приел, че дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение са намалени до размера на минималния дължим по Наредба № 1 от 09.06.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, наричана Наредбата) и този на допълнително определеното адвокатско възнаграждение от 400 лева – по чл. 7, ал. 8 от Наредбата, за проведените четири открити съдебни заседания по делото, следващи второто съдебно заседание. Изложил е съображения, че съгласно решения на СЕС по дело С-438/22 и по съединени дела С-427/16 и С-428/16 решаващ критерий за определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение е фактическата и правна сложност на делото, като следва да бъде отчетен и обемът на предприетите и извършени от процесуалния представител в съответното производство действия. Съдът е посочил, че съобразно тези критерии – фактическа и правна сложност, изведена и от вида на иска за претендираните неимуществени вреди, и обема на извършената от адвоката работа по производството, не се обосновава присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева, а присъденият размер 1 530 лева е достатъчен.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора (частен жалбоподател) на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като едновременно с него е необходимо да обоснове някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване (ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост и при очевидна неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаната от частния жалбоподател специална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускането на касационното обжалване на въззивния съдебен акт.

Поставените от частния жалбоподател въпроси обобщено се свеждат до критериите, по които следва да се прецени размерът на адвокатското възнаграждение при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. В константната практика на ВКС, включително и посочената в изложението към частната жалба, е прието, че основателността на направено искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, се свежда до преценка за съотношението на договореното адвокатско възнаграждение и положените усилия от процесуалния представител на страната, предвид фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази фактите и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите въз основа на тях правни въпроси. Следователно съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелствата от значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото, като броя на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, включително свързаните с установяването на фактите по делото и доказателствения процес, правната сложност на въведения правен спор, и доколко по него има установена практика.

Обжалваният въззивен акт не е постановен в отклонение от тази практика. При преценката за съотношението на договореното адвокатско възнаграждение за защитата на ответника (понастоящем частен жалбоподател) по предявения срещу него деликтен иск по чл. 45 ЗЗД с обема на предоставената му в първоинстанционното производство защита въззивният съд е съобразил посочени критерии. Съобразил е фактическата и правна сложност на делото, обусловена от установяването на релевираните обстоятелства за обосноваване на претенцията за обезвреда при деликт, от доказателствения процес за тяхното установяване, което е осъществено в първоинстанционното производство в повече открити съдебни заседания, и от естеството на правния спор, свързан с преценка на предпоставките на деликтна отговорност. Въз основа на тази преценка за сложността на делото е съобразил и обема на предоставената на страната защита. Затова по така поставени въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване.

Не се констатира наличие и на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Няма вероятност същото да е нищожно или недопустимо. Не е налице вероятност и определението да е очевидно неправилно.

В заключение обжалваното въззивното решение в частта, имаща характер на определение, не следва да се допуска до касационно обжалване.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.