Определение № 1082 от 22.10.2014 г. на ВКС по н. д. № 4189/2014 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. на РБ, чрез прокурор в А. п. София срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №120/14 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен до размер от 10 000 лв. предявеният от И. В. срещу касатора частичен иск по чл.2,т.2 от ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.195, ал.1,т.4, вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл.18, ал.1 НК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Намира, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/68 г. и ТР №3/05 г., процесуалният въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства на случая. Не са изложени и мотиви за пряката причинна връзка на вредите с незаконното обвинение, както изисква ТР №1/2001 г., т.19. Според касатора, материално – правният въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди се решава противоречиво в практиката на съдилищата, като в сходни случаи се присъждат обезщетения с големи разлики. Сочените основания за допускане на обжалването не са налице: за да присъди обезщетение за неимуществени вреди в посочения размер, въззивният съд е приел, че е осъществено основанието за обезвреда по чл.2,т.2 от ЗОДОВ – ищецът е оправдан по предявеното срещу него обвинение. Наказателното преследване е продължило около 12 години- период, който не може да бъде приет за разумен срок по см. на чл.6 ЕКЗПЧОС. Ищецът е бил на 19 години в началото на наказателното производство, то се е развивало във важен за него житейски период, когато човек взема сериозни решения – да учи или да работи, да създаде семейство и т.н. Наказателното преследване за тежко престъпление е оказало негативно влияние върху самочувствието на ищеца и преценката му по тези важни въпроси – той е имал неприятни преживявания във връзка с обвинението за посочения дълъг период от време, изпитал е психически тормоз и стрес, неудобство и злепоставяне пред близки и познати. От друга страна, според АС, не се твърди срещу ищеца да е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” и не се установява здравето му да е увредено в причинна връзка с наказателното преследване. Затова претърпените имуществени вреди не са особено интензивни и са довели до обичайните за подобни случаи напрегнатост, неспокойствие, раздразнителност на ищеца от воденото срещу него наказателно дело. От изложеното е видно, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди са преценени конкретните обстоятелства на случая, както е указано и ППВС №4/68 г. и са изложени мотиви за причинната връзка на вредите с незаконното обвинение – ТР №1/2001 г. и ТР №3/05 г. Така не се установява основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1,т.2 ГПК също не се установява: с двете цитирани и приложени окончателни решения на ВКС са присъдени обезщетения, по –високи от процесното, за различни по обем и интензивност вреди – друга тежест на обвинението и продължителност на наказателното преследване, заболяване на ищеца от неизлечима болест във връзка с наказателното преследване / р. по гр.д. №396/10 г., трето г.о./, сходна продължителност на наказателното преследване, но при взета във връзка с незаконното обвинение мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 1 година и 2 месеца / р. по гр.д. №489/11 г. на четвърто г.о./. Или в разгледаните с посочените две решения на ВКС и в обжалваното сега въззивно решение спорове, обезщетението по чл.52 от ЗЗД е определено след преценка на конкретните обстоятелства на случая, както е указано в ППВС №4/68 г. Разликата в тези обстоятелства обуславя различна тежест и интензитет на претърпените вреди и оттук – различен размер на обезщетението, без това да съставлява противоречиво решаване на въпроса за определянето му по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Противоречието по тази точка може да се обоснове само с влезли в сила съдебни решения – ТР №1/19.02.10 г., а за посоченото решение на АС София няма данни да е окончателно. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ