Определение № 1476 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 717/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. В. Г. срещу решение № 306/05.11.2025 г. по в.т.д. № 381/2025 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е потвърдено решение № 144/02.04.2025 г. на Окръжен съд –гр.Пловдив по т.д. № 386/2024 г. за отхвърляне на предявените от касатора срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД искове по чл.432 КЗ за разликата от 120 000 лв. до пълния размер от 200 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, както и за отхвърляне на иска за разликата от 1 778,95 лв. до сумата от 2692,40 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Излагат се съображения, че не е налице принос от страна увредения, защото поради извършването на ремонт на процесния участък той е бил поставен в невъзможност да се придвижва по тротоара. Поддържа се, че от дадените в съдебното заседание на 06.12.2024 г. обяснения на в.лице се установява, че пострадалият е бил ударен в гръб от автомобила, а от тази фактическа констатация следва изводът, че той не е могъл да възприеме движението на автомобила, защото не е имал видимост. Наведен е довод, че произшествието се дължи единствено на поведението на водача на автомобила, а пострадалият не е извършил противоправно действие, доколкото нормата на чл.113 ал.2 ЗДвП не забранява да се пресичат улици в градски условия, дори и на необозначени места. Повдигнато е възражението, че в писмения отговор на ответника не е било наведено твърдението за извършено от ищеца нарушение по чл.113 ал.1, т.1 ЗДвП, поради което въззивният съд недопустимо е намалил обезщетението поради принос. При произнасяне по възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД решаващият съд не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и установимите от тях факти. Иска се от касатора да се отмени въззивно решение в обжалваната част и предявеният иск да се уважи за разликата от 120 000 лв. до пълния размер от 200 000 лв.

Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за неимуществени вреди, който е отхвърлен за разликата от 120 000 лв. до размера от 200 000 лв., е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Касационната жалба е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за имуществени вреди, който е отхвърлен за разликата от 1 778,95 лв. до сумата от 2692,40 лв., поради което следва да се остави без разглеждане в тази част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че атакуваното с въззивната жалба решение на окръжния съд е влязло в сила в частта, с която е присъдено в полза на ищеца застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размера от 30 000 лв., поради което е формирана сила на пресъдено нещо относно елементите от фактическия състав на чл.432 ал.1 КЗ. Като спорни във въззивното производство са отграничени въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД.

По размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди решаващият съд е обсъдил заключението на СМЕ и показанията на разпитания свидетел и въз основа на установените от тези доказателствени средства факти е достигнал до извода, че справедливият размер възлиза на 200 000 лв.

По повод на възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД, което въззивният съд е приел, че е релевирано в писмения отговор на ответника, в мотивите на обжалваното решение са обсъдени в съвкупност показанията на свидетеля Джорапов /водач на автомобила/ и заключението на КСМАТЕ, както и дадените от в.лице обяснения пред съда. Решаващият съд е намерил, че свидетелските показания следва да се ценят като достоверни относно фактите, че свидетелят около 21.00 часа е управлявал с включени къси светлини л.а.“Волво“ в [населено място] по посока [населено място], както и че не е имало улично осветление на процесния участък от пътя. Водачът е усетил удар в дясната страна до тротоара, след което е видял непосредствено пред автомобила - на платното за движение, паднал човек. От удара е имало и друг пострадал, който се е намирал в близост до тротоара. И двамата пострадали са били облечени в тъмни дрехи, а ударът е настъпил в лентата, в която се е движел водачът на автомобила. Към момента на настъпване на събитието тротоарите са били циментирани, но не е било монтирано уличното осветление. На участъка от тротоара е имало контейнери за смет, които не са ограничавали видимостта на пешеходците.

Решаващият съд е възприел, че механизмът на произшествието е установен от заключението на КСМАТЕ, според което водачът е управлявал л.а. "Волво" по северната /дясна/ лента на пътното платно на [улица]в [населено място] в посока от изток на запад, а през това време ищецът и другият пешеходец са били на или южно от платното за движение. Когато автомобилът е достигнал на около 27 - 28 м. от двамата пешеходци, те са предприели пресичане на платното за движение в посока от юг на север - от ляво надясно пред водача, който е задействал спирачната система на автомобила, но въпреки това след около 1.8 - 1.9 секунди е настъпил неизбежният удар с ищеца - в предната част на автомобила. В мотивите на въззивното решение са обсъдени и обясненията на в.лице, изнесени в съдебното заседание на 06.12.2024 г., относно фактическия извод, че с оглед настъпилите травми, мястото, на което се е намирал автомобилът след удара, и мястото, на което се е намирал ищецът след удара, последният е пресичал пътното платно в момента на настъпване на произшествието. Въз основа на тези приети за доказани факти решаващият съд е формирал правния извод, че ищецът несъмнено е нарушил нормата на чл. 113 ал. 2 ЗДвП, която предвижда, че по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като спазват правилата по чл. 113, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5.

Прието е, че ищецът е могъл да възприеме идващия автомобил и да го пропусне, за да избегне настъпването на произшествието. Не е съществувала пречка ищецът да възприеме приближаващия с включени светлини автомобил, макар и на мястото на настъпване на ПТП да не е било осветено. Въззивната инстанция е намерила, че поведението на ищеца, който не се е съобразил с приближаващия към него автомобил, също е причина за настъпване на произшествието, защото ако ищецът не бе предприел пресичане на платното за движение на непозволено място, не би настъпило произшествието. Поради установения факт, че увреденият е пресичал пътното платно, и то на неразрешено място, въззивният съд е достигнал до извода, че той несъмнено със своето поведение е допринесъл за настъпване на уврежданията.

За определяне на степента на съпричиняването решаващият съд е съпоставил тежестта на нарушението на водача на автомобила и тежестта на извършеното от увредения нарушение, като е приел, че поведението на двамата следва да се оценява с оглед правилата, които всеки от тях длъжен да спазва. Съразмерността на действията и бездействията на увредения с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, определят приноса му за настъпването на вредите. Отчетени са в мотивите на въззивното решение обстоятелствата, че водачът на автомобила е нарушил правилата за движение, но и пешеходецът в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е предприел неадекватно с оглед обективните обстоятелства пресичане на пътното платно, с което е допринесъл от фактическа страна за настъпване на вредите. Водачът и пешеходецът са извършили нарушения, като и двамата са могли да предотвратят настъпването на инцидента, но въззивният съд при определяне на степента на участие е дал превес на поведението на водача на автомобила, защото е бил длъжен да прояви по - висока степен на внимание съобразно правилата на чл. 116 и следващите от ЗДвП, а по отношение на приноса на пешеходеца е отчетено, че е уязвим участник в движението. Разяснено е от въззивната инстанция, че законът не третира по еднакъв начин пешеходците и водачите на МПС в качеството на участници в движението, от което принципно положение е изведен изводът, че водачът има по-висока степен на принос за настъпване на увреждането, а степента на приноса на пешеходеца е в по-нисък размер. С оглед на тези разяснения въззивният съд е определил, че приносът на пострадалия възлиза на 30 %, поради което е потвърдил решението

на окръжния съд в частта, с която е уважен искът за сумата от 120 000 лв., която се получава след намаляване на обезщетението от 200 000 лв. поради принос по чл.51 ал.2 ЗЗД и отчитане на платената от ответника преди завеждане на делото сума от 20 000 лв.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Трябва ли възражението за съпричиняване да се заяви от страната в по изричен начин като такова с оглед надлежното му релевиране в процеса?“

2. „Може ли въззивният съд да разгледа възражение за съпричиняване, без същото да е изрично релевирано от страната?“

3. „Може ли въззивният съд да намали застрахователните обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, ако не са доказани по категоричен начин конкретни действия на увреденото лице?“

4. „Може ли въззивният съд да намали застрахователните обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, ако приносът на пострадалото лице е хипотетичен и предполагаем?“

5. „Следвали ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“

6. „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение, и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото, да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и науните правила?“

7. „Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно доказателствата, събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да игнорира?“

8. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с посочените в изложението множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в които са дадени разрешения по въпроса за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, както и за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства в съвкупност и да изложи мотиви при оценката на доказателствата.

Касационният съд намира, че първите четири поставени въпроса, свързани с прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, отговарят на изискването да са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай те не могат да обосноват допускане на касационен контрол, защото не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Относно необходимостта ответникът да релевира възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД - първите два въпроса, касационният съд констатира, че въззивният съд в мотивите си е приел, че ответникът е повдигнал в писмения отговор възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, изразяващо се в това, че не се е движел по тротоара, а на пътното платно по посока на движението, без светлоотразитрелни елементи в облеклото, в тъмната част на денонощието. Фактическият въпрос, свързан с поведението на пострадалия, и по точно къде се е намирал той към настъпване на произшествието, е станал предмет на извършената във въззивното производство проверка и е разгледан от решаващия съд в контекста на уредената в нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД хипотеза. В правомощията на въззивния съд е да квалифицира фактическите твърдения на ответника като възражение за принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, което е сторено в пълно съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 66/01.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 134/18.11.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на II т. о., решение № 18/24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на II т. о. В тези съдебни актове е прието, че приносът на пострадалия за причиняване на вреда от деликт по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да е релевиран надлежно от застрахователя чрез възражение пред първоинстанционния съд, в което трябва да се съдържа посочване на конкретните фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, допринесли за увреждането.

В гражданския процес нито ищецът, нито ответникът, са длъжни да дават правна квалификация на своите твърдения за факти, с които се обосновава искът или възражението срещу него, а в случая въззивният съд е квалифицирал фактическите твърдения на ответника като възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД. По същество на спора е дали твърдените в писмения отговор факти са били осъществени и дали стоят в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат, т.е. дали възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД е доказано и основателно.

По останалите два въпроса – относно доказването на приноса, касационният съд намира, че при произнасяне по наведеното от ответника възражение за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД решаващият съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства, като установените от тях факти, сочещи в какви точно фактически действия се проявява поведението на пострадалия, са били преценени в съвкупност. В мотивите на въззивното решение е направена фактическата констатация, че при настъпване на произшествието пострадалият е пресичал пътното платно, но на неразрешено място, като са посочени и доказателствата, от които въззивната инстанция е намерила за установени тези факти - заключението на КСМАТЕ и изнесените в съдебното заседание на 06.12.2024 г. от в.лице обяснения, от които въззивният съд е формирал доказателствения извод за извършено от ищеца нарушение на правилата по чл. 113, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 ЗДвП. Правният извод, че обезщетението следва да се намали на основание чл.51 ал.2 ЗЗД, е изведен от решаващия съд въз основа на приетите за доказани от събраните по делото доказателства факти – противоправно поведение на ищеца, пресичал пътното платно на неразрешено място, което се явява от фактическа страна причина за настъпване на произшествието, наред с поведението на водача на автомобила.

Решаващият съд не се е задоволил да констатира противоправното поведение на пострадалия, но е извършил и преценка дали то стои в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Прието е за доказано, че поведението на ищеца в качеството на пешеходец също е причина за настъпване на произшествието, защото ако ищецът не бе предприел пресичане на платното за движение на непозволено място, не би настъпило произшествието на пътното платно. Противоправното поведение на пострадалия и неговата връзка от фактическа страна с настъпването на вредоносния резултат са приети за установени факти, защото в мотивите изрично е посочено, че „пешеходецът несъмнено е нарушил правилата, визирани в чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП“, както и че „пострадалият несъмнено със своето поведение е допринесъл за настъпване на уврежданията“.

Касационният съд намира, че преценката на събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти, относими при проверката за наличието или липсата на принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, е въпрос на обоснованост на въззивното решение, т.е. касае неговата правилност, която е извън предмет на дължимата проверка в настоящата фаза по селекция. Несъгласието на касатора с доказателствените изводи относно приетите от въззивния съд за установени факти и връзките между тях не може да е основание за допускане на касационен контрол. Според указанията в т. 1 от ТР № 1 по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обосноваността на изградените доказателствени изводи има значение за правилността на въззивното решение, а такава проверка не попада в предмета на производството по чл. 288 ГПК.

По четвърти, пети, шести и седми въпрос /осми въпрос е идентичен с пети/, които имат процесуалноправен характер, защото са свързани с дължимите от въззивния съд действия по събиране, обсъждане и оценка на доказателствата и установените от тях факти в съвкупност, както и излагането на мотиви. Касаторът единствено по осми въпрос, съвпадащ с пети, е уточнил, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност свидетелските показания и заключението на СТЕ, а такава конкретика липсва по останалите въпроси, по които се е задоволил да цитира дадените в решенията на ВКС разяснения. В този смисъл касационният съд намира, че само пети въпрос, съвпадащ с осми, изпълнява изискванията на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК.

Настоящият състав на касационния съд намира, че решаващият съд изцяло се е съобразил с разясненията, дадени в цитираните от касатора решения на ВКС. При произнасяне по релевираното от ответника възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД е обсъдил поотделно и в съвкупност показанията на св.Джорапов /водач на л.а.“Волво“/, заключението на КСМАТЕ, както и дадените от в.лице обяснения пред съда. В мотивите на въззивното решение е посочено кои факти въззивният съд е намерил за установени от тези доказателствени средства. В изложението към касационната жалба се сочи, че от показанията на св.Т. се установявало извършването на ремонт на процесния участък, поради което пострадалият е бил поставен в невъзможност да се придвижи по тротоара.

Касационният съд констатира, че фактическото състояние на тротоара е било обсъдено от въззивния съд, който въз основа на показанията на св.Джорапов е намерил, че тротоарът е бил циментиран. Въззивният съд е констатирал, че не са налице фактически обстоятелства, които да са попречили на ищеца да се съобрази с правилото на чл.113 ал.1, т.1 ЗДвП. Намерил е, че ищецът е имал възможността да се съобрази с движещия се с включени светлини автомобил, който е имал възможност да възприеме, както и да не предприема пресичане на неразрешено място. Показанията на св.Т. са обсъдени в мотивите на въззивното решение, в които липсва фактически извод от тях да се установява извършването на ремонт, който да създава пречки на пешеходците да се придвижват по тротоара. Извън предмета на настоящото производство за проверка на основанията за достъп до касационен контрол е извършването на проверка за това какви точно факти се установяват от показанията на св.Т., както и обосноваността на фактическия извод на въззивния съд, че ищецът е имал възможността да не навлиза в платното за движение.

Въззивната инстанция се е съобразила с т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВКС, в която изрично в подчертано, че в случаите на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина. В този смисъл касационният съд намира, че вината на пострадалия, респ. наличието на оневиняващи го обстоятелства, заради които е пресичал платното за движение, както и невъзможността пешеходецът да възприеме движещия се с включени къси светлини автомобил, освен че са обсъдени от въззивния съд факти, не са релевантни за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД съгласно практиката на ВКС.

По останалите въпроси следва да се спомене, че въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, защото е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, а в мотивите към въззивното решение ясно са отразени решаващите изводи относно хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД, изградени след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – показанията на св.Джорапов, който е бил водач на автомобила, заключението на КСМАТЕ и дадените от в.лице обяснения в съдебното заседание на 06.12.2024 г. Извършена е дължимата във въззивното производство проверка по установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма - чл.51 ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценени са в мотивите на въззивното решение всички релевантни факти, от които произтича спорното право, и са обсъдени събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като е посочено въз основа на кои доказателства въззивният съд е намерил определени факти за установени, а други за неустановени - чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

По очевидната неправилност на обжалваното решение, произтичаща по твърдения на касатора от необосноваността на извода на въззивния съд при определяне на принос в размер на 30 %. Касационният съд намира, че проверката на основателността на този довод изисква да се изследват и да се подложат на преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на материален или процесуален /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, или явна необоснованост, вследствие допуснати нарушения на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска за неимуществени вреди, не следва да се допуска до касационно обжалване, а в останалата част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд