Определение № 1012 от 03.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4894/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Е. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. Д., против въззивното решение № 2437 от 1 април 2013 г., постановено по гр.д. № 12004 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено решение № 5740 от 31 май 2012 г., постановено по гр.д. № 39403 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за отхвърляне на предявените от П. против [фирма] искове за признаване за установено, че П. не дължи на банката суми, предмет на принудително изпълнение: главница от 5062,96 лева, 296,69 лева законна лихва върху главницата за периода 25 януари – 19 август 2011 г., 3528 лева договорна лихва, 236 лева държавна такса, 591,70 лева обикновена такса и 905,87 лева пропорционална такса към 19 август 2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от 14 декември 2004 г. до окончателното й изплащане. С определение № 377 от 19 декември 2013 г. по настоящото дело производството по делото беше спряно до постановяване на решение по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Тъй като е постановено тълкувателното решение по делото, се налага производството по делото да бъде възобновено. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Оспорва се изводът на въззивния съд, че при прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./ поради неизвършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по силата на закона с изтичането на двугодишен срок от извършването на последното изпълнително действие и от момента на прекратяването на принудителното изпълнение започва да тече нова пет годишна давност за вземането, като се поддържа, че новата погасителна давност с оглед на връзката на цитираната разпоредба с чл. 116, б. „в” ЗЗД и чл. 117, ал. 1 ЗЗД, следва да тече от датата на последното валидно извършено изпълнително действие. Твърди се, че с образуването на първото изпълнително дело на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД давността за вземането се счита за прекъсната с предприемането на действия за принудително изпълнение и именно от последното изпълнително действие ще започне да тече новата петгодишна давност за вземането с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 1 ГПК. Сочи се, че по този въпрос е налице противоречива практика на ВКС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитирани две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от изпълнителните директори С. В. и Р. Т., чрез процесуалния му представител адв. Владимир П., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, и съображения за правилността на обжалваното решение. В. съд е споделил изводите на първата инстанция и е препратил към приетите за установени фактически положения и решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно началния момент, от който започва да тече новата погасителна давност при бездействие на взискателя повече от две години. Независимо от препращането, изрично съдът сочи, че прекратяването на изпълнителното производство по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, респ. чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./ настъпва по силата на закона, а с постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му е необходимо не само с оглед прогласяване на прекратяването, а и за да се приложат някои от последиците му, например тези по чл. 433, ал. 2 ГПК, като по силата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане действия за принудително изпълнение и независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Висящият изпълнителен процес е основание за спиране на погасителната давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, и доколкото преди изтичане на срока на бездействие, има висящ изпълнителен процес по време на който давност не тече, а от друга страна последиците от прекъснатата давност не се заличават, новата погасителна давност ще започне да тече след прекратяването на изпълнителното производство. При тези съображения, и предвид датите, на които взискателят е подал молбите за образуване на първото и на второто изпълнителни дела, е заключено, че не е изтекъл към втората дата общият давностен срок от пет години, приложим към главното задължение на ищеца. К. съд съобрази даденото от ОСГТК в т. 10 на ТР № 2/2013 г. разрешение на въпроса откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./), с което съществувалата до този момент противоречива практика на състави на ВКС по чл. 290 ГПК е преодоляна, и тъй като този въпрос е обусловил изхода на спора и е изрично поставен от касатора, то касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 212,42 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение