Определение № 3582 от 17.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1020/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. Б. и М. И. М. против решение № 1506 от 30.11.2022 г. по гр.д.№ 2061/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 260254/12.04.2022г., постановено по гр.д.№ 10839/2017 РС- Пловдив, в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен по отношение на двете касаторки предявен от тях иск за делба и е допусната делба на същия имот - дворно място, цялото застроено и незастроено, с площ от 1170 кв.м., представляващо УПИ *** от кв. ***по регулационния план на [населено място], [община], област П., одобрен със Заповед № 232/1988 г., ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 68 кв.м. и паянтова стопанска дървена постройка, с предназначение за склад, със застроена площ от 24 кв.м. между останалите съделители И. Б. З. с квота 2/4 ид.ч., И. С. Х. и Ц. С. Г., последните две с квота по 1/4 ид.ч. Искът за делба е отхвърлен и по отношение на Е. Р. К. и Д. Р. Б., които не обжалват решението. Решението на РС е потвърдено в частта, с която на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 165, том І, рег. № 5269, дело № 123/29.06.2015 г. на нотариус С. К.–Н., издаден по обстоятелствена проверка за признаване, че касаторките и праводателката им са собственици на общо 7/8 ид.ч. от допуснатия до делба имот. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението в частта, с която е допусната делба поради това, че съдът е допуснал извършване на съдебна делба между трима съделители, които изрично са заявили, че не желаят делба. Недопустимост на решението се твърди и в частта по чл. 537, ал.2 ГПК, тъй като съделителите с признати собственически права по този акт /касаторките/ не са предявявали иск за собственост, а искът по чл.537 от ГПК не може да съществува самостоятелно. Касаторките са навели оплакване за неправилност и необоснованост, защото съдът не е възприел доводът им, че процесният имот е останал в наследство от И. Г. К., че след прехвърлянето на имота през 1984 г., договорът е развален и той и съпругата му са останали във владение на имота. Считат, че И. З. не притежава право на собственост тъй като не наследява бившия си съпруг С. К., с когото са се развели. Оспорват извода на въззивният съд, че не са доказали придобиване по давност предвид доказаното записванията в разписни книги, декларации пред общинските служби. Подържат и довод, че договорът за издръжка и гледане в полза на брат им С. К. е бил с различен предмет от този, предмет на иска за делба, че правото на ползване е било запазено върху друг имот,различен от процесния, поради което няма пречка за придобиването му по давност. Не е подадено отделно изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, а в част от касационната жалба се подържа противоречие с решения на ВКС - основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като в края са формулирани пет въпроса, по които явно се твърди основанието по чл. 280, ал-.1 т.3 ГПК, както следва: 1.допустимо ли е да се учреди, респективно запази право на ползване по чл. 56 ЗС върх, сграда, за която няма титул за собственост, няма издадено разрешение за строеж и не е отразена в ПУП? 2. Допустимо ли е вещен ползвател да придобие по давностно владение имота, който ползва, като манифестира владението си пред собственика на имота, да го придобие, да свои за себе си и какви действия обективират подобно намерение? 3.Достатъчно ли е само с гласни доказателства да се установи изтекла в полза на владелеца придобивна давност спрямо имот, или същите следва да кореспондират и с писмените такива, като бъде извършена съвкупна преценка и се следват правилата на логиката относно това дали е упражнена фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене пред собственика и трети лица? Кои действия са израз и обективират намерение да се свои и владее имота - манифестиране пред трети лица на действия като поддържане, ползване, деклариране, плащане на данъци и други разноски, обработка и строителство представляват ли такива действия, показващи намерение да се владее и придобие имот? 4. Допустимо ли е лице да придобие собственост върху сграда по давностно владение, която е построило в част от дворно място /парцел/ придадена по регулация към имота, но не са уредени сметките по регулация и собственикъ на имота, към който се придава не се е снабдило с нот. акт за собственост по регулация или за така построената сграда следва да се считат приложима презумпцията на чл. 92 ЗС в случай, че на лицето, което е построило сградата не е учредено право на строеж? 5.Следва ли да се допусне делба на недвижим имот между лица, които са били конституирани като ответници по иск за делба, предявен от други лица, които с отговора на исковата молба са заявили, че не искат да бъде извършена делба на имота и не са предявили иск по чл. 34 ЗС? Ответниците по касация И. Б. З., И. С. Х. и Ц. С. Г. оспорват касационната жалба и допускането до касация, тъй като решението не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика, а формулираните въпроси са неотносими. По същество считат решението правилно, защото процесният имот е бил продаден на техния наследодател възмездно докато е бил в брак с И., станал е СИО и след развода имота е станал съсобствен между бившите съпрузи. Оспорват възражението за придобивна давност. Ответниците Е. Р. К. и Д. Р. Б. вземат становище да се допусне касационно обжалване и да се уважи касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да потвърди решението на РС, въззивната инстанция е приела за установено от фактическа и правна страна следното: С н.а. №13, т.ІІІ/1957г. И. Г. К. е признат за собственик на дворно място от 900 кв.м., [населено място], съставляващо имот пл.№ ***, парцел ***, кв. ***по плана на селото, който е идентичен с УПИ *** от кв. ***по действащият регулационния план на селото, одобрен 1988 г., по който не са отразени придаваеми по регулация места. В имота е заснета двуетажна масивна жилищна сграда, за която в общината няма открити книжа и стопанска постройка. От показанията на свидетелите И. М. се установява, че къщата е строена от И. К. около 1958-1959 г., а св.К. К. дава показания, че С. е построил къщата. Възивният съд е приел, че показанията на свидетелите относно това кой е строил къщата са противоречиви, взаимно изключващи се и не могат да бъдат кредитирани, поради което е прието, че сградата, като построена без учредено право на строеж, се явява приращение към земята и следва собствеността й. И. Г. К. е починал 02.02.1999г. и е оставил за свои наследници съпруга С. С. К., починала на 08.10.2015г. дъщерите си Й. Б. и М. М. и сина си С. И. К., починал на 25.06.2003г., наследен от ответниците И. Х. и Ц. Г./. С н.а.№185, т.I, от 03.02.1984 г. И. и С. К. продават на сина си С. К. недвижим имот, съставляващ дворно място от 900 кв.м., парцел ***, имот пл.№***, кв.***, по плана на [населено място] трап, ведно с построената в дворното място масивна едноетажна жилищна сграда на около 70 кв.м., срещу задължение за издръжка и гледане, като продавачите си запазват правото на ползване до края на живота. Купувачът се е намирал в брак с И. З., сключен на 30.04.1972 г., прекратен с развод на 16.04.1990 г., поради което имота е станал СИО, прекратена с развода при равни права. Има данни за образувано гр.д.№801/1988г. пред Пловдивски РС по чл. 87, ал.3 ЗЗД, по което касаторките са твърдели, че е развален алеаторния договор от 1984 г., но не са представили съдебно решение в този смисъл. От изпратените справки от архива на съда и Службата за вписване се установява, че делото е унищожено поради изтичане на срока за съхраняване, няма данни за постановено решение и за вписване или отбелязване на такова в Службата за вписване. Затова въззивният съд е приел, че не е доказано твърдението за разваляне на договора за издръжка и гледане. Поради липса на влязъл в сила съдебен акт, с която да е уважен иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, е прието, че договора не е развален и от него са възникнали и не са прекратени вещни права за преобретателите. Действията Обсъдено е възражението на касаторките, че предмет на прехвърляне през 1984 г. е бил имот, който е различен от процесния – с по-малка площ и сградата с едноетажна. Предвид установеното, че по плана от 1957г. имотът е бил заснет с по-малка площ от площта на имота по плана от 1988г. и това, че не е установено допълнително придобиване на някакво основание, съдът е приел, че последващите промени в имота са станали в полза и за сметка на собственика към момента на извършването им, т.е. тъй като имота е с по-голяма площ към 1988 г., когато собственик е бил С. К., то той е собственик на целия имот във вида му, заснет по този план, а сградата е приращение към земята и следва собствеността върху нея, доколкото не се установява друго - да е издавано строително разрешение на името на конкретен собственик или да е учредявано право на строеж или кой точно и на какво основание е строил втори етаж. Съдът е обобщил, че с прехвърлянето на дворното място се приема, че продавачът прехвърля и приращенията върху терена, респ. и всичко построено върху него. Затова е прието за недоказано твърдението на касаторите-ищци, че наследодателите им И. и С. са си запазили собствеността върху етаж от къщата и реална част от дворното място. С н.а. № № 165, т.I, д.123/2015 на нотариус Ст. К.-Н. са признати за собственици на основание наследство и давност С. К. на 5/8 ид.ч., Й. Б. и М. М. – на по 1/8 ид.ч. от процесния имот – дворно място, двуетажна сграда и стопанска сграда. Й. Б. е била в брак с Р. Б., починал в хода на производството, заместен освен от съпругата си и от наследниците си Е. К. и Д. Б.. М. М. е била вдовица към момента на издаване на този констативния нот. акт. С н.а. № 166, т.I, д.124/2015г., С. К. дарява Й. Б. и М. М. 5/8 ид.ч. ид.ч. от процесния имот. Съдът е приел, че не е доказано възражението на ищците-касаторки за придобивна давност за периода след 1989 г. и изводите на нотариуса са неправилни. По делото е установено, че в разписната книга към обезсиления план от 1957г., имот ***е записан И. К. с посочен нот. акт от 1957г. На негово име е записан имот пл. № ***и по плана от 1988 г. В подадена от С. К. данъчна декларация 26.02.1998г., действала като пълномощник и на съпруга си, имота е деклариран на името на нея и съпруга й и е записан н.а. от 1957 г. През 2001 г., след смъртта на съпруга си, С. К. декларира същия имот като съсобствен между нея и трите й деца – С., Й. и М., при квоти 5/8 за нея и по 1/8 за децата й. През 2013г. ответницата Ц. Г. подава декларация за процесния имот, описвайки го като съсобствен между нея, И. С., М. М., Й. Б. и С. К., при квоти – 1/16 за нея и сестра й И., по 1/8 за лелите й Й. и М. и 5/8 за баба й С.. След смъртта на С. К. на 08.10.2015 г., в декларация от същата година, Й. Б. описва като собственици на процесния имот себе си, сестра си М. и племенниците й И. и Ц.. При квоти по 7/16 за нея и сестра й и по 1/16 за племенниците й. Според показанията на св.И. М., съсед на имота къщата на родителите на Й. е строена по времето, когато и неговите родители са строили своята къща – около 1958-59г., строена е от родителите на Й.. Не знае на кого е имота. В момента живяла внучката, не уточнява коя, но от много време не я е виждал. Свидетелят не знае дали И. и С. са прехвърляли къщата на някого. Докато били живи, те си живеели в нея. Свидетелят К., кум на С. и И. и съсед дава показания, че в имота имало стара къща, а новата практически я построил С.. Уточнява обаче, че от 10 години бил в Гърция и не знае какво е ставало в имота. При така установеното, въззивният съд е приел, че когато едно лице държи имота като ползвател при запазено право на ползване, за да придобие правото на собственост следва да е изменило основанието на което държи имота и да е манифестирало пред действителния собственик намерението си да държи имота като свой с цел да го придобие. При прехвърлянето през 1984 г. И. и С. К. са си запазили правото на ползване върху прехвърляния имот и са живули в имота до смъртта си. Съдът е отчел, че в случая и двете страни се позовават на нот. актове /ищците от н.а. № 165, т.I, д.123/2015, а ответниците – на нот. акт от 1984 г. за покупко-продажба срещу издръжка и гледане. Позовал се е на разясненията в ТР № 11/2013, по т.д.№11/2012, ОСГК и Решение №128/12.01.2018, по гр.д.№412/2017 г. на ВКС, II г.о., и е посочил, че в този случай всяка страна следва да докаже придобивното си основание. Приел е, че ищците /сега касатори/ не са доказали придобиване по давност, защото от събраните доказателства не се установява да са установили владение за себе си, респ. наследодателят им И. К. да е установявал такова след прехвърлянето на имота срещу задължение за издръжка и гледане. Съдът се е мотивирал с това, че гласни доказателства не съдържат данни за това кой е владял имота, а писмените доказателства – подадените данъчни декларации съставляват косвено доказателство за намеренията на страните, но само те не могат да докажат при условията на пълно и главно доказване придобиване на имот на основание давностно владение, включително и при условията на присъединяване на своето владение към владение, упражнявано от баща им. Поради това, че С. К., не се е легитимирала като собственик, не е могла и да дари на дъщерите си 5/8 ид.ч., а издаденият констативен нот. акт по обстоятелствена проверка е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК като последица от решението по чл. 344 ГПК за допускане на делбата. Прието е, че ответниците се легитимират като собственици предвид извършеното прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане и липсата на писмени доказателства този договор да е развален. Затова е допусната делба между бившата съпруга на С. К. и децата му, като е отчетено при определяне на квотите, че първата придобива само квотата от прекратената с развод СИО, а децата му разпределят по равно другата половина на осн. чл. 5 ЗН. Настоящата инстанция не констатира вероятна недопустимост на въззивното решение. Видно от отговора на исковата молба, подаден от допълнително конституираната И. Б. З. /на л. 329 от делото на РС/, тя е взела становище да се допусне делба, но само между ответниците, като е оспорила иска за делба, предявен от ищците. Така не кореспондира на данните по делото твърдението на касаторките, че никой от ответниците не е взел становище да се допусне делба. В особеното исково производство за делба страните имат двойно качество на ищци и ответници, поради което при взето становище от някой от ответниците да се дели имота дори ищците да не доказват, че са съсобственици се допуска делба между ответниците при установените от съда за тях квоти в съсобствеността. С решението, с което се допуска делба приключва първата фаза на делбеното производство. То има установително действие относно това между кои лица и при какви квоти е съсобствен допуснатият до делба имот и формира сила на пресъдено нещо по тези въпроси. Като последица от формираната сила на пресъдено нещо е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК издаденият нот. акт по обстоятелствена проверка, с който са признати права в полза на ищците и наследодателката им, каквито по делото е установено, че нямат. В частта, с която е отменен констативният нот. акт, произнасянето е последица от решението по допускане на делбата. Решението в тази част е постановено в съответствие с ТР № 178/30.06.1986 г. по гр.д.№ 150/1985 г. на ОСГК на ВС, ТР № 3/2011 г. на ОСГК на ВС и Решение № 172/1107.2012 г. по гр.д.№ 1157/2011 г. на ІІ гр.о. Затова и на второто наведено основание обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо. Поради това на основание чл. 280, ал.2, пр.2 не се допуска касационно обжалване. На наведеното основание противоречие със съдебната практика /чл. 280, ал.1 т.1 ГПК/ не са формулирани въпроси, а са посочени решения, на които се твърди, че въззивното противоречи. Това е достатъчно, съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да не се допуска касационно обжалване, защото тази задължителна съдебна практика изисква ясно и точно формулиране на относимите към спора и определящи изхода от него правни въпроси от касатора, като съдът няма право да ги извлича от съдържанието на жалрбата. Въпреки това съдът отбелязва следното: Въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е приел, че наследниците на починалите наследодатели не могат да заявят възражение за придобивна давност. Напротив, съдът е приел това възражение и го е разгледал, но по същество го е преценил за неоснователно по изложените по-горе аргументи. Съдебната практика по приложението на чл. 92 ЗС / решение № 109 от 14.06.2010 г. по гр. д. № 446/2009 г. и в решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г. на I г. о. на ВКС / никога не е отричала, че приращението може да бъде изключено, ако е предвидено друго – учредено право на строеж, правна сделка само за сградата, придобиване по давност на постройка отделно от земята, разпоредба на закона като чл. 19 СК /отм/, сега чл. 20 СК за придобиване от съпруг на изграденото по време на брака в имот индивидуална собственост на другия съпруг /ПП-5-72/. Същевременно обаче преобладаващо в съдебната практиката се приема, че ако изрично не е изключен прехвърлителния ефект за сградата, тя по силата на приращението е прехвърлена заедно с прехвърленото дворно место, в което е построена. Земята и сградите върху нея са единно цяло, а чл. 92 ЗС има постоянно, а не еднократно действие /Решение № 58 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2014/2020 г., I г. о., Решение № 120 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ІІ г. о. В същия смисъл са Решение № 370 от 06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на I г. о., Решение № 292 от 8.07.2010 г. по по гр. д. № 931/2009 г. на I г. о., Решение № 125 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 616/2019 г. на II г. о., Решение № 96 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на І г. о./, Подчертава се че следва да тълкуване волята на страните, когато е неяясно изразена. / Решение № 37 от 04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на І г. о./ Приетото от съда, че с прехвърлянето на дворното место е прехвърлена цялата жилищна сграда, а не само първия етаж от нея е съобразено с тази съдебна практика и съдържанието на сделката, обективирано в нот. акт от 1984 г.. Свидетелите установяват, че първия етаж от къщата бил по-нисък от втория, поради което в нот. акт от 1984 г. сградата е записана като едноетажна. Никакви доказателства не установяват надстрояване на къщата по-късно или изграждане на изцяло нова жилищна сграда отделно от съществуваща друга едноетажна. В сделката от 1984 г. не е изразена воля за запазване правото на собственост върху някаква част от имота – дворно место или къща. Прехвърлителите са си запазили само правото на ползване върху целия имот и реално са упражнявали това право. Така твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 277/17.08.2011г. по гр.д.№ 1067/2010 г. на ВКС, с което е прието съществуването на отделна собственост върху постройката от земята не се подкрепя от събраните доказателства по делото, поради което това решение е неотносимо. Кадсаторите се позовават и на Решение № 97/19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І гр.о. Това решение е неотносимо към настоящия спор, тъй като по делото не е установено всеки от съделителите по спора или страните да е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект на собственост със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която да е упражнявал в продължение на повече от десет години, без да реализира правата си на съсобственик, но извършващ действия, покриващи съдържанието на правото на индивидуален собственик върху целия имот. Родителите на касаторките са установили фактическа власт върху имота след прехвърлянето от 1984 г. като ползватели и не са демонстрирали действия, които да сочат на промяна на намерението им и манефистиране на действия, сочещи на своене на имота за себе си като собственици. По формулираните пет въпроса отделно не е посочена съдебна практика и макар ксаторите изрично да не сочат основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, съдът приема, че те се позовават на това основание. То е налице когато за разрешаването на правен спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и за прилагането им е необходимо да се установи чрез тълкуване точният им смисъл или когато е налице съдебна практика, но тя е противоречива или остаряла и неактуална към новите обществено икономически условия. По първия въпрос съдебната и нотариална практика никога не е изисквала правото на ползване /за разлика от правото на собственост/ да се учредява само на реално обособен обект, а относно обектите, за които няма строителни книжа, същата практика никога не е отричала възможността те да бъдат предмет на сделки. / виж решение № 280 от 6.12.2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., IV г.о. разясненията в мотивите на решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г. ІІ гр.о./ Наличието на съдебна практика изключва допускането до касационно обжалване по този въпрос. Относно придобиването по давност на правото на собственост от държател, какъвто е и ползвателя, разяснения са дадени в т.1 от ПП-6-74, т.1/ За да придобие по давност недвижим имот, дължател следва първо да преобърне държането си във владение с недвусмислени действия, които да покриват съдържанието на правото на собственост и тези действия да са така изявени, че да могат да стигнат до знанието на собственика. Относно доказателствените средства, чрез които се установява владението, съдебната практика никога не ги е ограничавала. По настоящото дело са събрани както писмени така и гласни доказателства, но съдът е приел, че те не установяват упражняване на владение от прехвърлилите правото на собственост родители по отношение на сина им и в последствие в отношенията между преживялата съпруга и останалите съсобственици и сънаследници. Гласните доказателства са приети за недостатъчни, защото те не са установили упражняване на фактическа власт върху имота и действия, изразяващи намерение за своене, а писмените – декларациите пред данъчните – за недостатъчни да докажат намерение за своене, в какъвто смисъл е съдебната практика. Тя приема, че действията по деклариране на имота са насочени към общинската администрация и не стават достояние на съсобствениците, поради което не могат да се третират самостоятелно като изява на завладяването на техните идеални части. Владението се демонстрира с публичните действия, едно от които е декларирането, но съчетано с други фактически и правни действия като подобряване на имота, снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, подлежащ и на вписване в Службата по вписване и др. / Решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 637/09 г. на I г. о., Решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр. д. № 4321/08 г. на I г. о./. Относно статута на придаваемо по регулация место, съдебната практика приема, че то не е самостоятелен обект. Ако е приложена регулацията, собствеността върху придаваемото место следва собствеността на парцела, към който се присъединява на осн. чл. 97 ЗС, а ако не е приложена регулацията, на осн. пар.8 ЗУТ то остава собственост на собственика, от който се е предвиждало да се отнеме. / Решение № 143/16.03.2012г. по гр.д.№ 913/2011 г. на ВКС, І гр.о./ В този смисъл извод е направил въззивният създ. Процесната двуетажна сграда е изградена в имот, за който по плана от 1988 г. не се установява да има придаваеми по регулация места. Ако други лица /съседи/ имат претенции към части от процесния имот, то това не е предмет на този спор. В този смисъл четвъртия въпрос не определя изхода от настоящия спор, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Относно становището на ответницата И. Б. З., заявено в отговора на исковата молба, съдът вече изложи мотиви. Тя е поискала да се допусне делба само между ответниците. Тъй като пети въпрос не кореспондира на данните по делото, по него не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответниците по касация претендират разноски за настоящото производство, но не доказват такива. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение