Определение № 6027 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4811/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3819/15.10.2024 г., подадена от М. Х. Р. и В. М. Н., чрез адвокат Я. С., срещу определение № 586 от 18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 420/2024 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено определение № 273 от 30.08.2024 г. по ч. гр. д. № 230/2024 г. на Районен съд – Тутракан за оставяне без уважение на молбите на Р. и Н. за освобождаване от такси и разноски в производството по ч. гр. д. № 230/2024 г. и в това по изп. д. № 76/2024 г. на ДСИ при РС - Тутракан. Въззивният съд е съобразил, че за да отхвърли молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, районният съд е приел, че съгласно представената декларация за имущественото състояние на молителката Н. и приложените към нея доказателства за нейните и на съпруга й месечни и годишни доходи, както и за притежавано от тях имущество, семейството разполага с месечни доходи над 4500 лв. общо; никой от тях не страда от заболявания, които да налагат постоянни разходи; детето й е на 2 г. и 8 месеца; същата не е заявила задължения за заплащане на заем или наем; въпреки че не притежава собствено жилище, притежава идеални части от имотите, които са предмет на производството за приемане на наследство по опис, каквото е образуваното ч. гр. д. № 230/2024 г. на ТРС. Другият молител - М. Р., баща на В. Н., притежава собствено жилище, месечна пенсия в размер на 830 лв. и макар че е приложил ТЕЛК решение, според което има карцином, няма данни към настоящия момент лечението му да изисква разходи, които да прави от собствените си средства или да е подпомаган от дъщеря си финансово. Молбите по чл. 83 ГПК са подадени във връзка с указание от съдебния изпълнител да заплатят 500 лв. възнаграждение за вещо лице, което да направи оценка на активите на наследството, оставено им от съпругата на молителя и майка на молителката - Н. Д., починала на 30.03.2024 г. и оставила в наследство идеални части от значителен брой недвижими имоти от различен характер и в различни населени места. PC е преценил, че сумата от 500 лв. не би затруднила страни с месечни доходи като на молителката и нейния съпруг, дори и молителят да не разполага със средства да плати цялата или част от нея, поради невисоката си пенсия. По повод доводите относно наличието на солидарност или не на задължението за двамата молители, както и възможността от държавна такса да бъде освободен поне единият, становището на съда е, че въпреки че е вярно, че солидарността не е законово регламентирана по отношение на таксите и разноските за съда, възнаграждението на вещото лице е дължимо и от двамата молители. В случая няма пречка цялата сума да бъде платена от единия или в различни съотношения от двамата; как ще разпределят тежестта по заплащането му е въпрос на техни вътрешни отношения, а не работа на съда. Окръжен съд – Силистра е заключил, че районният съд е направил правилна и задълбочена преценка на материалните възможности на молителите. Посочил е, че в жалбата до него се изтъква, че разходите по отглеждането на дете на 2.8-годишна възраст са значителни, като честите му заболявания и излизане в отпуск по болест, както и разходите за лекарства допълнително затрудняват бюджета на семейството, разполагащо с месечен доход под минимума за второто тримесечие на 2024 г. от 5626.32 лв., посочен от НСИ, поради което няма спестявания. Окръжен съд – Силистра е приел, че сумата от 500 лв., предвид размера й, не налага наличие на спестявания. Доходите на семейството на молителката, макар и под 5000 лв. месечно, са над средните за страната, и ако се освобождават от разноски в размер на 500 лв. хора с такива доходи, то на практика ще бъдат освободени почти всички граждани, които имат съдебни производства. Статистическите данни на НСИ сочат сумата, необходима за един оптимално обезпечен от материална гледна точка живот в България. Разпоредбата на чл. 83 ГПК има предвид лица, които живеят на ръба на екзистенц минимума и едва покриват или не успяват да покриват най-елементарните си нужди за оцеляване. Затова, след като множество хора с минимална работна заплата или пенсия под 1000 лв. успяват да покриват най-належащите си нужди, то лица с месечни възнаграждения около средните за страната би следвало да заплатят разноски по делото в размер на 500 лв. Според въззивното определение посочената от PC възможност молителите да поискат разрешение от съда по реда на чл. 59, ал. 2, изр. трето, пр. последно ЗН да продадат някаква, конкретно посочена от тях част от наследеното имущество, за да покрият разноските за експертизата, като това им действие няма да се счита за приемане на наследството направо (т.е. без опис) и няма да загубят преимуществото на приемането по опис, стига за продажбата на конкретното имущество да бъде дадено разрешение на съда по настоящото дело, е твърде тромава и неподходяща процедура, макар и хипотетично възможна. Независимо от това, обаче, доходите на молителката са достатъчни да заплати сумата от 500 лв. Относно наведения довод, че в производството може да има и последващи разноски, съдът е посочил, че това е едно предположение, което на този етап не може да бъде взето предвид, дори и да се наложат и допълнителни експертизи. Молбата по чл. 83 ГПК е една отворена възможност на всеки етап от производството. Жалбоподателите считат атакуваното от тях пред ВКС определение за неправилно и несправедливо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърдят, че въззивният съд е дал отговор на въпросите: 1. Как се разпределят разноските за производството по приемане на наследство по опис между молителите-наследници; 2. Може ли един от няколкото молители в производството по приемане на наследство по опис да бъде освободен от разноски за това производство и 3. Кои обстоятелства следва да се вземат под внимание при произнасяне по молбата за освобождаване от такси и разноски на страната по делото. Намират, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Относно третия въпрос сочат противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II г. о. и определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежни страни и е процесуално допустима. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съд намира, че въззивното определение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. Налице са законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първите два въпроса от изложението към жалбата. Във връзка с тях съдът съобразява, че пред първоинстанционния съд М. Х. Р. и В. М. Н. са депозирали молба, с която искат да приемат по опис наследството, оставено от Н. Й. Д.-Р., починала на 30.03.2024 г. По молбата е образувано ч. гр. д. № 230/2024 г. по описа на РС – Тутракан. С определение № 206/24.06.2024 г. първоинстанционният съд е възложил на държавния съдебен изпълнител при РС – Тутракан да извърши опис и оценка на движими и недвижими вещи, включени в наследството на Н. Д.-Р.. От своя страна, държавният съдебен изпълнител е задължил Р. и Н. да заплатят сумата от 500 лв. за вещо лице по възложена от него ценова експертиза, при условията на солидарна отговорност, което е провокирало страните да поискат, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, освобождаване от такси и разноски както в производството пред РС – Тутракан, така и в това пред съдебния изпълнител. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че всеки от наследниците разполага със самостоятелно субективно право да приеме наследството по опис. Това следва от разпоредбите на чл. 60, ал. 2 ЗН и чл. 62 ЗН; въпреки че законът допуска приемането на наследството по опис от един от наследниците да ползва и останалите, последните могат и да решат да приемат наследството направо или да се откажат от него. Когато двама или повече наследници сезират районния съд с една обща молба по чл. 61, ал. 1 ЗН, тъй като исканията им са самостоятелни и независими едно от друго, всеки наследник отговаря на самостоятелно основание за разноските по делото, дължими по отправената от него молба. Не е налице основание за солидарна отговорност на наследниците. Когато е назначена експертиза, ползваща едновременно всички молители, съдът може за улеснение да укаже същите да внесат разноските за нея поравно; въпрос обаче на вътрешни отношения между тях е дали разноските ще се поемат от един от тях изцяло или ще бъдат поделени, както и в какво съотношение. Когато някой от молителите отговаря на условията по чл. 83, ал. 2 ГПК, той може да бъде освободен от заплащане на такси и разноски по делото. Определението на Окръжен съд – Силистра не влиза в противоречие с така дадения отговор на въпросите. Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по последния въпрос от изложението. Относно въпроса за обстоятелствата, които следва да се вземат под внимание при произнасяне по молбата за освобождаване от такси и разноски на страната по делото, утвърдената практика на ВКС, вкл. визираната от жалбоподателите, приема, че в чл. 83, ал. 2 ГПК законодателят е осигурил достъп до правосъдие и на физическите лица, чието материално положение изключва или затруднява тяхната възможност да заплатят такси и разноски по делото. Обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при извършването на преценка дали са налице предпоставки за освобождаване на едно лице от задължението за заплащане на държавна такса и разноски, са изброени в чл. 83, ал. 2 ГПК (доходите на лицето и неговото семейство, имуществено състояние, удостоверено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, констатирани по делото), като съдът следва да извърши преценката си с оглед на всички тези обстоятелства, взети в тяхната съвкупност. Преценката, която извършва съдът, е строго конкретна с оглед дължимия размер и с оглед конкретните обстоятелства, препятстващи възможността на страната да изпълни това свое задължение. В случая въззивният съд не се отклонил от посочената съдебна практика, като след преценка на релевантните факти, е направил извод, че страните разполагат с достатъчно средства да заплатят сумите за държавна такса и вещо лице, общо в размер на 525 лв. Предвид изложеното, въвзивното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. В. Н. и М. Р. следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на ВКС сумата от 15 лв. – държавна такса по частната касационна жалба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,