Определение № 3242 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4047/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. Т., К. Д. Т. и Д. Л. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 2483 от 24.04.2024 г. по в. гр. д. № 2040/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20032193 от 26.04.2022 г. по гр. д. № 22768/2020 г. на Софийския районен съд, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между В. Д. Т., К. Д. Т., Д. Л. Т. и С. Л. Т. на неурегулиран поземлен имот с площ от 657 кв. м, находящ се в землището на [населено място] - С., м. „Ч.“, район „П.”, съставляващ имот с пл. № * в кадастрален район DCCXX, при посочени граници, както и на построената в него двуетажна сграда със застроена площ от 46 кв. м, при квоти 1/2 ид. част за първия и по 1/6 ид. част за останалите трима съделители. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство В. Д. Т. и наследодателят на ответниците Л. Д. Т. са наследници по закон (синове) на С. В. Т., която е починала на 04.11.2001 г. На 03.06.1991 г. ищецът е упълномощил брат си да тегли суми от влоговете му, да получава пратки за него, да придобива и отчуждава имоти, да го представлява пред съд и други. На 30.01.1999 г. общата наследодателка на страните е подала до Столична община искане за закупуване на процесния недвижим имот по реда на § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. Имотът е закупен от нея с частен договор от 16.12.1977 г., след което в него през 1986 г. са построени двуетажна жилищна сграда с тавански помещения с площ от 48 кв. м и стопанска постройка с площ от 15 кв. м. На 26.05.2003 г. кметът на район „П.” е издал заповед № РД-46-252 (поправена със заповед № РД-46-22/14.05.2009 г.), с която е признато правото на наследниците на С. В. - ползвателка на процесния поземлен имот по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, да придобият собствеността върху него при изпълнение на условията на §§ 4а, 4д и 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, след заплащане на цената му съгласно изготвената оценка. На 15.12.2009 г. кметът на район „П.” е разрешил на наследниците на С. В. Т. издаването на нотариален акт по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК, във вр. с § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ за процесния поземлен имот и за построената в него сграда. На 22.12.2009 г. е издаден нот. акт № 74/2009 г., с който В. Д. Т. и Л. Д. Т. са признати за собственици на поземления имот. От свидетелските показания е установено, че Л. Т. е изградил сграда в мястото по времето, когато майка му е била негов ползвател. При липсата на доказателства в ползва на прекия наследодател на ответниците да е учредено право на строеж върху поземления имот, съдът е приел, че сградата е станала собственост на собственика на имота по силата на чл. 92 ЗС. С придобиване на собствеността върху имота през 2009 г. наследниците на С. Т. са придобили и собствеността на сградата при равни квоти. След придобиването на собствеността върху имота и постройката в него, всеки от съсобствениците е могъл да полза дела си, както и останалата част от имота като държател за другия съсобственик. За придобиване на имота по давност не е било достатъчно прекият наследодател на ответниците да го ползва изцяло до изтичането на давностния срок, а е следвало с недвусмислени действия да манифестира пред ищеца намерението си занапред да ползва неговата част от имота като владелец, а не като държател, като в противен случай владението му не би било явно и несъмнено. Доколкото по делото не е установено ответниците, респ. прекият им наследодател да са демонстрирали пред ищеца намерение за своене на неговата част от имота, съдът е приел възражението на ответниците, че са собственици на цялата сграда по наследство и давностно владение за неоснователно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Въззивният съд длъжен ли е да се произнесе в мотивите на решението си по всички доводи и възражения на страните, направени във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и неизпълнението му представлява процесуално нарушение на съда, което, ако е съществено, да води до неправилност на решението; 2. Съдебното решение следва ли да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата В. Д. Т. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на поставените свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е налице задължителна практика на ВКС, с която, както и с посочената в изложението казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. В случая изводът на съда, че в полза на касаторите фактическият състав на чл. 79, ал.1 ЗС не е осъществен, е направен в съответствие с дадените в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения и многобройната казуална практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,