Определение № 226 от 06.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 211/2012 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Денка В. И., чрез пълномощника й адвокат В. Д., против определение № 181 от 7.03.2012 г. по ч.гр.д. № 46/2012 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 3506/12.12.2011 г. по гр.д. № 936/2011 г. на Окръжен съд-Варна за прекратяване производството по делото. Ответникът по частната жалба [община] не е изразила становище в настоящото производство. Първоинстанционният съд е прекратил съдебното производство по предявения от Д. В. И. против [община] отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, поради липса на правен интерес. В. съд е потвърдил прекратителното определение, приемайки, че ищцата е твърдяла, че е собственик на имота, а ответната община го е актувала като общински без основание; че по делото е установено, че ищцата е инициирала реституционно производство по отношение на отчужден имот, за който е получила в обезщетение спорния апартамент, като изрично е заявила желанието си да възстанови полученото в обезщетение жилище и е проведена и приключила реституционна процедура по З., при което ищцата е станала държател на процесния недвижим имот, който е бил върнат в патримониума на държавата, а като държател същата няма защитимо чрез отрицателен установителен иск право, което да противопостави на претендиращите собственост лица. По повод наведените в жалбата доводи, че съдът е следвало да даде указания за установяване на правния интерес, са изложени съображения, че съдът може да прецени правния интерес служебно във всеки момент от процеса, но не е длъжен да посочва какви следва да са твърденията, за да има правен интерес от водене на делото. Д. В. И. се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: „за наличието на правен интерес от водене на отрицателен установителе иск за собственост” и „по приложението на чл.7 ГПК и по специално длъжен ли е съдът, когато не е повдигнат въпрос за допустимост на предявения иск от насрещната страна и в рамките на разглеждане на делото, да даде възможност на страната да обоснове интереса си, преди постановяване на акта за прекратяване на производството, включително и чрез даване на указания за излагане на допълнителни обстоятелства с оглед преценката за допустимост”. Приложените определение № 935/15.12.2010 г. по ч.т.д. № 640/2010 г., ВКС, І т.о., определение № 288/16.06.2010 г. по ч.гр.д. № 108/2010 г., ВКС, І г.о., решение № 369/13.02.1980 г. по гр.д. № 2448/1979 г., І г.о. и решение № 885/12.06.2002 г. по гр.д. № 95/2001 г., ІV г.о. не удостоверяват противоречие на атакуваното определение с практиката на ВКС или противоречиво разрешаване на въпроса за правния интерес от отрицателен установителен иск, тъй като даденото тълкуване, което е в посока на по-широка преценка на изискванията за интерес при водене на установителен иск, е свързано с правнорелевантни факти, различни от тези по настоящото дело. Следва да се отбележи и, че по този въпрос е постановена задължителна практика на ВКС по реда на чл.290-293 ГПК - решение № 90 от 05.05.2011 г. по гр.д.№ 846/2010 г., решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 603/2010 г. на ВКС, ІІ, решение 66/24.04.2012 г. по гр.д. № 795/2011 г., ВКС, ІІ г.о., според която само при установено защитимо право, което е накърнено и се нуждае от защита, чрез отрицателния установителен иск ищецът има правен интерес да установи несъществуването на спорното право и докато това е въпрос по допустимостта на иска, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което основава претендираното от него и отричано от ищеца право, като преценката на съда дали са налице фактите, от които произтича претендираното от ответника право е въпрос по основателността на исковата претенция. Посочената практика съдържа отговор и на втория поставен в частната жалба въпрос, тъй като след като ищецът следва да докаже наличието на твърдяното защитимо право, то съдът следва само да прецени дали е осъществено доказване за наличието на правен интерес от отрицателен установителен иск, но не и да дава указания за различна от изложената в исковата молба обосновка на правния интерес. В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение