Определение № 50280 от 01.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 458/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД срещу въззивно решение № 139 от 18. 10. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав по в.т.д. № 514 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260030 от 15. 03. 2021 г., постановено от Хасковски окръжен съд по т.д. № 118 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на Г. М. Г., ЕГН: [ЕГН] сумата 53000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на ПТП, реализирано на 06. 04. 2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05. 07. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че от въззивния съд е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, тъй като в отлика от първоинстанционния съд, който е намерил сумата от 80000 лв. за справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като изрично се изключват от обема на отговорността болките и страданията на ищеца, претърпени вследствие инсулт и захарен диабет, въззивният съд е приел за справедлив същият размер на обезщетението, но като изрично включващ същите вреди. По отношение на нарушенията на съдопроизводствените правила се твърди нарушение на чл. 236, ал. 2 и чл. 272 от ГПК, като се излага, че въззивният съд не е извършил собствена преценка на доказателствата поотделно и в тяхната цялост, съобразно съдържанието на въззивната жалба, лаконично е изложил констатациите си относно здравословното състояние на ищеца, без да изложи ясни и убедителни собствени мотиви по спора, с което е нарушил императивно условие за процесуалната законосъобразност на постановеното от него решение. В този смисъл се твърди, че въззивният съд въобще не е разгледал въведеното с въззивната жалба оплакване за безспорната липса на пряка причинно-следствена връзка между процесното ПТП и получените от ищеца два исхемични инсулта и двигателни разстройства, довели до почти пълно обездвижване и доминиращи изцяло над затрудненията, предизвикани от ПТП. По отношение нарушението на чл. 272 се твърди, че възможността за препращане към мотивите на първоинстанционното решение не освобождава въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви, които ясно и недвусмислено да отразяват изводите му по спорните по делото обстоятелства, което в случая не е изпълнено. Като причина за необоснованост на решението се изтъква необсъждането при формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд, на посочени във въззивната жалба доказателства – заключение на ВЛ д-р Е., свидетелски показания, данни за хоспитализация на пострадалия и експертно решение на ТЕЛК. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поставя въпроси с твърдение, че са от значение за изхода на делото във въззивната инстанция, както и че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва: 1. Дължи ли застрахователят обезщетение за неимуществени вреди на пострадалото лице, които са резултат от хронични заболявания с установен произход преди датата на настъпването на ПТП, но с патологични проявления в здравословното състояние няколко месеца след застрахователното събитие и доказано „доминират“ над получените от ПТП травматични увреждания? По същия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г.; 2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 53 ЗЗД и при прилагане принципа за справедливост длъжен ли е въззивният съд да съобрази създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, към датата на увреждането? Твърди се противоречие на въззивното решение с т. 11 и р. II към мотивите към нея от ППВС № 4/68 г., и основаната на него практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 210 от 15. 01. 2019 г. на ВКС по гр.д. № 174/2018 г. на Трето г.о., ГК, решение № 100 от 08. 07. 2019 г. по гр.д. № 2682/2018 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 270 от 16. 02. 2018 г. по гр.д. № 284/2017 г. на Четвърто г.о., ГК на ВКС и други; 3. Предвидената в чл. 272 от ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение? За този въпрос се твърди, че е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в т. 19 от ТРОСГТКВКС № 1/2001 г., както и постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС – решение № 157/08. 11. 2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г. на Второ т.о., ТК, решение № 324/22. 04. 2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС, ГК и решение № 237/24. 06. 2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС, ГК; 4. Когато въззивният потвърждава първоинстанционното решение при съвпадение само на фактическите му констатации и крайния резултат от решаващата му дейност, но се отклонява от правните констатации на първоинстанционния съд, длъжен ли е да формира собствени решаващи мотиви по същество на спора или може да мотивира решението си, като препрати към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК? Сочи се противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 346/25. 11. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 1387/2010 г., Трето г.о., ГК, решение 643/12. 10. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 1246/2009 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 443/10. 07. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 596/2010 г. на Първо г.о., ГК; 5. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 409/28. 02. 2013 г. на ВКС по гр.д. № 59/2011 г. на Първо г.о., ГК, решение № 36/07. 08. 2015 г. на ВКС по т.д. № 465/2014 г. на Второ т.о., ТК, решение № 88/06. 07. 2017 г. на ВКС по т.д. № 3114/2015 г. на Първо т.о., ТК, решение № 296/05. 04. 2017 г. на ВКС по гр.д. № 1776/2016 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 63/17. 07. 2015 г. на ВКС по т.д. № 674/2014 г. на Второ т.о., ТК, и други. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното решение, че единственият спорен въпрос по делото във въззивната инстанция, е за размера на дължимото на ищеца застрахователно обезщетение по предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ; Според жалбоподателя „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, платената преди процеса сума от 27 000 лева е била достатъчна; Заключението по назначената в процеса медицинска експертиза на вещото лице д-р Х. Е. (л. 188 и сл.) е установило, че като пряко следствие на катастрофата със застрахования при ответника автомобил, са следните причинени на ищеца увреждания: Контузия на главата - хематом и чуждо тяло (парче стъкло) под кожата в теменната област; сътресение на мозъка без загуба на съзнанието; Радикулопатия на ниво първи сакрален прешлен на гръбнака; Компресионно счупване на телата на 8 и 11 гръдни прешлени; Контузията на главата е била свързана с понасяне на болки и страдания, а срокът за възстановяване от нея е бил около 20 дни; Уврежданията на гръбнака обаче, са причинили трайно (за повече от 30 дни) затруднение в движението на снагата, което основно се е дължало на счупването на двата гръдни прешлена; Според д-р Е., травмата е била съпроводена с болки и страдания от развилата се радикулопатия - увреда на коренчетата на гръбначно мозъчните нерви, като срокът за възстановяване от тази травма, при това хипотетично и то при нормално протекъл оздравителен процес, би трябвало да е 7-8 месеца за нефизически труд и 8-12 месеца за физически труд, като лечението на счупването на прешлените се състои в „принудително обездвижване и провеждане на рехабилитационни процедури“; Експертизата е била категорична, че когато ищецът (тогава на 67 години) е претърпял причинените му при катастрофата травми, той вече е страдал от: Артериална хипертония; Хипертонично сърце; Хронична сърдечна болест III клиничен стадий; Д. (нарушена мастна обмяна); Мозъчносъдова болест като проява на генерализирана атеросклероза и склероза на мозъчните артерии; Неинсулинозависим захарен диабет с неврологични и съдови усложнения; За да направи това свое заключение, д-р Е. е взел предвид и факта, че само три месеца след получените при катастрофата увреждания, ищецът е претърпял мозъчен инсулт, а след него още един, а те не е можело да бъдат резултат на друго, освен на недиагностицирани дотогава хронични и свързани с вече съществуващия диабет неврологични и съдови усложнения, вж. и подробните обяснения на вещото лице д-р Е., дадени в съдебното заседание от 15. 06. 2020 г. (л. 209 и сл.); В този смисъл е и заключението на невролога д-р З. В. (л. 294 и сл.), вж. и разясненията на д-р В., дадени в съдебното заседание от 15.02.2021 г. (л. 324 и сл.); Разпитаният в съдебното заседание от 17.02.2020 г. (л. 182 и сл.) свидетел С. К. И. е установил колко тежко е протекло възстановяването на ищеца след катастрофата, впечатленията му са били, че той „вече не беше същия човек“, без чужда помощ не можел да прави нищо, а сега, след инсултите, вече изобщо не може да се грижи за себе си; При тези събрани в процеса доказателства, размерът на паричното обезщетение от 80000 лева, като предвидена и допустима от закона компенсация на подлежащите на репариране и доказани от ищеца негови неимуществени вреди, е бил определен по справедливост (чл. 52 ЗЗД); Съдът съответно е приспаднал вече платената сума от 27 000 лева, затова е присъдил разликата от 53 000 лева; В случая не става въпрос за обезщетяване на вреди, които не са очевиден резултат и/или не са в пряка причинна връзка с конкретните увреждания, които ищецът е получил при катастрофата от 06. 04. 2018 г., а за обезщетяване на вреди, нанесени на един вече болен човек; Не е възможно, уврежданията да се разглеждат и преценяват сами по себе си, изолирано от здравословното състояние на увредения: хората са различни, затова тежестта на уврежданията винаги е не само конкретна, но и относително различна; Заключението е, че в обжалваната му част решението на Хасковския окръжен съд е правилен и законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК ще следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към подробните мотиви на съда. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, според точния смисъл на разпоредбата, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Предпоставяното от въпроса и обосноваването му в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, видни от мотивите към решението му, и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Независимо от това, че мотивите на въззивния съд са действително лаконични и немногословни, изводите в същите, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, са ясни в насока на това, че съдът противно на твърденията на касатора /включително в касационната му жалба в частта ѝ, съдържащи оплакванията на касатора, относими към този въпрос/, не е оценявал предшестващите ПТП хронични заболявания на ищеца, като намиращи се в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, съответно – не ги е взел предвид и при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Това е ясно видно, както от пресъздаването в мотивите на съда относно приетото от него за установено по делото от фактическа страна, на също ясните заключения на двете, изслушани по делото вещи лица в частта им, в която същата причинно-следствена връзка на хроничните заболявания на ищеца и техните последващи проявления с ПТП, е категорично отречена, така и от препращането към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част, с която тези заболявания и проявленията им, са също ясно и еднозначно изключени, при очертаване обхвата на претърпените от ПТП вреди, съответно – и при определяне справедливия размер на обезщетението за репарирането им. Въззивният състав изрично е посочил в мотивите си, че не става въпрос за обезщетяване на вреди, които не са очевиден резултат и/или не са в пряка причинна връзка с конкретните увреждания, които ищецът е получил при ПТП, а за вреди, нанесени на един вече болен човек и това изречение следва да се схваща в смисъл, че от обема на увредите, установените от ВЛ хронични заболявания на ищеца са именно изключени, а не обратно. По отношение на втория въпрос не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Задължението на съда да съобрази и съдебната практика по аналогични случаи, като ориентир за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, които се определят от съда по справедливост /срв. чл. 52 от ЗЗД/, не следва да се абсолютизира, защото отделните случаи са именно аналогични, но не идентични, може да са сходни по определени обективни показатели /време на причиняване на вредите, обществено-икономическа обстановка и др./, но при определянето на конкретните, претърпени вреди и справедливият размер за обезщетяването им, има и поредица от релевантни за размера на същото, и други елементи, които следва да бъдат отчетени с оглед спазване принципа на справедливостта, но не подлежат на предварително унифициране и просто, механично оценяване. Оценката на съда при определяне на справедлив размер на обезщетението следва да е конкретна и съответна на установените по делото обстоятелства във всеки отделен случай, за да бъде спазен принципът на справедливостта, установен в чл. 52 от ЗЗД. Третият въпрос е правен и релевантен по отношение на всяко въззивно решение, в което въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния при условията на чл. 272 от ГПК, поради което и е годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него също не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - както се посочи, макар и да не са многословни, но въззивният съд е изложил и собствени мотиви по спорните по делото, както и по релевантните за определяне на размера на процесното обезщетение обстоятелства, поради което решението му е постановено в съответствие, а не в противоречие с цитираната от касатора практика на касационната инстанция. Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, според точния смисъл на разпоредбата, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Както се посочи по-горе по отношение на първия въпрос, въззивният съд е споделил не само фактическите констатации на първоинстанционния съд, но и правните му такива, като ги е споделил изцяло, поради което и въпросът не съответства на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Петият въпрос е правен и, както и третият - релевантен по отношение на всяко въззивно решение, в което въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния при условията на чл. 272 от ГПК, поради което и е годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче отново не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Разглеждан във връзка с конкретното му обосноваване от страна на касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване /необсъждане на произхода на полученото почти пълно обездвижване от централен произход, което доминира над затруднението, породено от травмата на гръбнака и на свидетелските показания, дадени в същата насока/, и съобразно изложеното, че въззивният съд, както и първоинстанционният, е изключил от обхвата на приетите да са претърпени от ПТП, подлежащи на обезщетяване вреди всички, за които е приел, че нямат пряка причинно-следствена връзка с ПТП, разрешаването на същия въпрос от страна на въззивния съд в решението му, не разкрива противоречие с цитираната от касатора практика на касационната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, включително и със задължителната такава. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ищецът - ответник по касация има право на претендираното от него адвокатско възнаграждение. В случая такова обаче не му се следва, поради обстоятелството, че в документът, който установява заплащането на възнаграждение в полза на адвокатското дружество, адвокати от състава на което са осъществили защитата на ищеца в производството – получател на превода /преводното нареждане за кредитен превод на л. 73 от касационното дело/, ясно е вписано, че освен получател, но и наредител на сумата по възнаграждението, е самото адвокатско дружество. При положение, че правната помощ не е оказвана по реда на чл. 38 от ЗА и не се установява насрещната на касатора страна в производството – ищец и ответник по касация да е заплатил претендираното възнаграждение, то не следва да се ангажира и имуществената отговорност на касатора за репарирането му. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение