Определение № 2233 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2588/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. Х., чрез адвокат М. Г., срещу решение № 131 от 12.03.2024 г. по в.гр.д.№ 644/2023 г. на Окръжен съд-Враца, с което е потвърдено решение № 607 от 01.11.2023 г. по гр.д.№ 3605/2022 г. на Районен съд-Враца, с което е признато за установено, по предявения от И. И. В. против Д. И. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че И. И. В. е собственик, на основание завещателно разпореждане от Д. Ц. И., на недвижим имот – апартамент № *, с площ от 58, 43 кв.м., находящ се на етаж 4, във вход В на жилищната сграда блок № *, построена в [населено място],[жк], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КККР на [населено място], ведно с прилежащото към апартамента избено помещение № * с площ 2.59 кв. м. и 0.98 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху апартамента. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Подаден е отговор на касационната жалба от И. И. В., чрез адв. М. М., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е основан на саморъчно завещание от 19. 11. 2010 г., оставено от Д. Ц. И. в полза на ищеца И. И. В., с предмет процесния апартамент, и договор за покупко-продажба, сключен от завещателката.

Ответникът е заявил, че ползва апартамента на правно основание, тъй като е бил допуснат да живее в същия от другия син и наследник по закон на завещателката – Х. И. В..

Съдът е приел за установено, че Д. Ц. И. е била собственик на процесния апартамент на основание договор за продажба на недвижим имот по реда на НДИ от 06.01.1987 г. Същата е починала на 30.10.2021 г. и оставила за наследници по закон синовете си Х. И. В. и И. И. В.. Ответникът Д. И. Х. е син на ищеца И. И. В.. Със саморъчно завещание от 19.11.2010 г., вписано в Служба по вписванията-Враца на 22.12.2021 г., Д. И. завещала на сина си И. И. В. процесния апартамент. Завещанието е било оставено за съхранение при нотариус Снежана Петкова, рег. № 006 НК, и обявено с протокол от 04.11.2021г. Ищецът е поканил ответника да освободи процесното жилище с писмена покана, връчена на 10. 02. 2022 г., в срок от 10 календарни дни от получаване на поканата. Подал е и жалба до РП-Враца, по която е образувана пр.пр. № 3511/2022 г., с оплакване, че синът му не желае да освободи жилището. Регистрираните постоянен и настоящ адрес на ответника съвпадат с адреса на процесния недвижим имот. Въз основа на събраните гласни доказателства е прието за установено, че ответникът Д. Х. е живял в процесния апартамент с баба си Д. И., а след нейната смърт е продължил да го обитава, заедно с приятелката си и детето им.

Пред Районен съд-Враца е образувано гр. д. № 4636/2021 г. - по искова молба на Х. И. В. срещу И. И. В., за делба на процесния недвижим имот, както и гр. д. № 953/2022 г. - по иск с правно основание чл. 30 ЗН, предявен от Х. И. В. против И. И. В. за възстановяване запазената част от наследството на Д. И..

С определение, постановено в закрито заседание на 07.03.2023 г., първоинстанционният съд е спрял производството по настоящето дело, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производствата по гр. д. № 4636/2021 г. и гр. д. № 953/2022 г. по описа на РС-Враца. Този съдебен акт е отменен с о пределение № 217/26.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 175/2023 г. по описа на ОС-Враца и делото е върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В отменителното въззивно определение са изложени мотиви, че сочената от първоинстанционния съд преюдициалност не е налице поради липсата на субективен идентитет между двете дела – ответникът по настоящия ревандикационен иск Д. И. Х. не е страна по иска с правно основание чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част на Х. И. В. от наследството, оставено от Д. И.), а страни по този иск са само Х. И. В. и И. И. В., поради което решението по този иск не могат да му бъдат противопоставени.

От правна страна въззивния съд е приел, че ищецът И. И. В. е собственик на процесния имот на основание направено в негова полза завещателно разпореждане от майка му, която към смъртта си е била собственик на жилището на основание договор за покупко-продажба, сключен по реда на НДИ.

Ответникът обитава процесния апартамент със своята партньорка и детето им на непротивопоставимо на ищеца основание – с изричното съгласие на Х. В., брат на ищеца и син на завещателката, който не притежава идеални чести от правото на собственост. Прието е, че при липсата на влязло в сила съдебно решение по чл. 30, ал. 1 ЗН, с което да е възстановена запазената част на Х. В. от завещаното имущество с идеална част от процесния имот, ищецът И. В. е изключителен собственик на този имот и съгласието, дадено от Х. В., ответникът да ползва жилището, не представлява противопоставимо на ищеца правно основание за упражнявана фактическа власт върху същото. Такова не представлява и обстоятелството, че преди смъртта си Д. И. е допуснала ответника да ползва, заедно с нея, собствения й апартамент, тъй като след смъртта й, по силата на завета, собствеността върху жилището е преминала върху ищеца. Ответникът не твърди да е допуснат в имота от ищеца, нито да има намерение за своене на същия.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди в решението си всички искания и възражения на страните, да извърши преценка на доказателствата и да направи фактически констатации, както и да посочи кои доказателства приема за безспорни и кои не.

2. Конститутивният иск по чл. 30 ЗН, предявен срещу ищеца по иска по чл. 108 ЗС, предпоставя ли спиране, на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, на производството по иска с правно основание чл. 108 ЗС, ако при уважаването на конститутивния иск за ответника по иска по чл. 108 ЗС ще възникне право, на което се основава заявено от него възражение срещу ревандикационния иск.

3. Правото на собственост, установено в диспозитива на решението по чл. 108 ЗС, противопоставимо ли е на бъдещите правоприемници на страните, в случай на уважаване на иска с предмет чл. 30 от ЗН при приложението на чл. 298, ал.2 ГПК.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, вторият въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014г. на ВКС, ОСГТК, а разглеждането на третия ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. В съответствие с практиката на ВКС, въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора.

Не е налице е основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса, свързан с приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Въпросът е поставен във връзка с тезата на жалбоподателя, че е налице връзка на преюдициалност между спора по чл. 108 ЗС, предмет на настоящото дело, и спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, предмет на предявения срещу ищеца по иска по чл. 108 ЗС от другия наследник по закон на завещателката, като липсата на субективен идентитет между настоящото дело и делото с предмет иска по чл. 30, ал. 1 ЗН иск е без значение с оглед действието на решението по конститутивния иск.

Вярно е, че според практиката на ВКС, при наличие на висящо дело с предмет конститутивен иск, при уважаването на който за ищеца по този иск ще възникне право, на което се основава довод или възражение на ответника по друго дело, от значение при извършването на преценка за наличие или липса на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е не наличието или липсата на пълен субективен идентитет между двете дела, а дали е налице връзка на обусловеност между двете дела. Това е така, защото решенията по конститутивните искове се ползват не само със сила на пресъдено нещо, но и с конститутивно действие, което следва да бъде зачетено от всички - всички са длъжни да приемат, че правната промяна е настъпила с влизане в сила на решението по конститутивния иск.

В случая обаче от решаващо значение е липсата на връзка на преюдициалност между двете дела. На първо място, връзка на обусловеност липсва с оглед момента на възникване на съсобственост между наследника, в чиято полза има направено завещателно разпореждане, и наследника, който е възстановил запазената си част със съдебно решение по чл.30, ал.1 ЗН. Този въпрос е обсъждан в множество решения на ВКС, служебно известни на съдебния състав: решение № 92 от 9. 12. 2020 г. по гр. д. № 4760/2019 г. на ВКС, 1 г.о. и цитираните в него решения на ВКС - решение № 34 от 26.02.2015г. по гр.д.№ 6256/2014г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 150 от 25.11.2016г. по гр.д.№ 1818/2016г. на ВКС, ІІ г.о., решение 1154 от 16.12.2008г. по гр.д.№ 4331/2007г. на ВКС, ІV г.о., решение № 582 от 20.07.2004г. по гр.д.№ 168/2004г. на ВКС, І г.о., решение № 166 от 11.07.2014г. по гр.д.№ 7030/2013г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 187 от 20. 07. 2012 г. по гр. д. № 112/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 455 от 21. 12. 2010 г. по гр. д. № 474/2010 г. на ВКС, II г.о. и др. Приема се, че правната промяна настъпват за в бъдеще, с влизане в сила на решението. Възстановяването на запазената част няма обратно действие, поради което между наследника, в чиято полза има направено завещателно разпореждане, и наследника по закон, който е възстановил запазената си част със съдебно решение по чл. 30, ал. 1 ЗН, с идеална част от наследствения имот, възниква съсобственост от влизане в сила на решението по чл. 30, ал. 1 ЗН. До този момент собственик на оставеното в наследство имущество е лицето, в чиято полза е оставено завещателното разпореждане. На следващо място, връзка на обусловеност липсва и поради обстоятелството, че дори предявеният от Х. И. срещу И. И. иск по чл. 30, ал. 1 ЗН да бъде уважен до размера на запазената му 1/3 част от наследството и същият придобие в бъдеще, от влизане в сила на решението по конститутивния иск, собствеността върху 1/3 идеална част от процесния апартамент, то това не би повлияло на изхода на настоящото дело, защото основанието, на което Д. Х. е в имота (договор за заем за послужване, сключен с Х. И.) не би било противопоставимо на И. И., който би се оказал собственик на другите 2/3 идеални части от жилището.

С оглед на изложеното, отговорът на въпроса, касаещ приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, не би повлиял на изхода на делото и не би могъл да обоснове допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Третият въпрос от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ищецът И. И. В. не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни да е направил такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,