Определение № 615 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1365/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. В. Р., чрез адвокати П. И. и С. Ц., срещу въззивно решение № 7747/14.11.2019 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 109/2019 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира разноски за инстанцията. Насрещната страна “Юробанк България“ АД, представлявано от изпълнителния директор Д. Ш. и прокуриста М. В., чрез юрисконсулт Н. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявеният от С. В. Р. срещу “Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД за предаване държането на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], блок “Л.“, представляващ магазин № 5 на първи етаж, с площ от 26.95 кв. м., с идентификатор № ... Осъдил С. В. Р. да заплати на “Юробанк България“ АД сумата от 100 лева съдебноделоводни разноски за въззивната инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 17.01.2007 г. З. Т. Д., заедно с други собственици на недвижими имоти – магазини, описани в споразумението, са ги отдали под наем на "Алфа Банк“ - клон София. Съгласно изрична уговорка в договора, наемодателите са заявили, че са съгласни с извършването на архитектурно, ако се наложи и юридическо, обединение на притежаваните от тях в индивидуалност магазините в един обект, с цел смяна на предназначението им, а именно ползването им като един банков офис. Насрещните страни се договорили в случай, че имотът не може да се използва за банков офис, поради това, че не е възможно да се получат необходимите документи и разрешения за банков офис, договорът за наем да се счита за автоматично развален и наемодателите да върнат на наемателя всички платени наеми и гаранционни вноски. Няма спор, а и от данните по делото съдът установил, че в резултат на законно извършено преустройство наетите магазини са били обединени в един обект, който е бил въведен в експлоатация като банков офис. С Постановление за възлагане от 16.09.2014 г., влязло в сила на 14.10.2014 г., издадено по изп. дело № .... на ЧСИ В. М., с район на действие ОС- Р., след проведена публична продан, отдаденият от З. Т. под наем имот, представляващ магазин, приобщен към банков офис, е възложен на С. Р.. Между нея и наемателя “Алфа Банк – клон България“ АД, с анекс № 4 от 29.10.2014 г. към договора за наем от 17.07.2007 г., е постигнато съгласие ищцата Р. да замести З. Т. като страна по договора за наем от 17.07.2007 г. Ответникът по иска “Юробанк България“ АД е правоприемник на "Алфа Банк- клон България". След взето решение за закриване на клона на банката в [населено място] и премахване на наличното оборудване през месец юни 2016 г., представител на банката се е свързал с наемодателите по телефон и по имейл, във връзка с преустановяване на облигационните отношения и предаване на помещението. Договорът е прекратен преди подаване на исковата молба. С писмо от 10.06.2016 г., изпратено по електронна поща до всички наемодатели, включително и до касатора С. Р., банката-наемател ги е поканила на 13.06.2016 г. в 13.00 ч., на адреса на обекта – [улица], да подпишат приемо-предавателен протокол за предаване на помещението поради прекратяване на договора. Съдът изложил съображения, че Р. е била точно и своевременно уведомена – съобщение до нея е изпратено на имейл адрес, на който е водена между страните кореспонденция, което е установено и от свидетелски показания. Нотариус Падалска съставила констативен протокол на 13.06.2016 г., в който е отразено явяването, респективно неявяването на поканените наематели, както и явяване на представител на банката – наемодател. Съставен е и приемо-предавателен протокол, с подробно описание на състоянието, в което се предава помещението и с констатация, че има съгласие ключовете за помещението да се оставят на съхранение на лицето К. А., представител на един от собствениците Г. А., със задължение за предаването им. В заключение, съдът изложил много подробни и задълбочени правни съображения, че при подаване на исковата молба наемателят не е в държане на обекта, както и, че е изпълнил задължението си да го върне на наемодателите, вкл. на ищцата С. Р., поради което и искът ѝ по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса; налице ли е пълно и точно изпълнение на задължението за предаване на наетата вещ по договор за наем с нотариална заверка на подписите, само с опразване на помещението и предаване на ключа на лице, различно от наемодателите и което не е изрично писмено упълномощено да приеме държането на имота от никой от наемодателите; предаване държането на имот преди прекратяването на договор за наем, представлява ли изпълнение на задължението по чл. 233 ЗЗД, респективно налице ли е основание за предаване държането на имот, ако договорът за наем не е валидно прекратен и длъжен ли е наемодателят в този случай да приеме държането на имота, както и длъжен ли е съдът да изследва въпроса налице ли е прекратяване на договора за наем, на какво основание и от кога е прекратен в производството по иск за реално предаване държането на имота; налице ли е валидно изявление за прекратяване на договор за наем, ако същото не е изрично и писмено/както е предвидено в сключения между страните договор за наем/, а следва да се изведе от друг документ, изпратен от едната от страните като проект по електронна поща, без този документ да е подписан с КЕП и без този способ за комуникация между страните да е предвиден в договора и налице ли е валидна покана за предаване на държането на имот, изпратена само по електронна поща, без да е налице доказателство за получаването й или достигането й до адресата. Поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения противоречи на практиката на Върховния касационен съд: решение № 248/07.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4193/2018 г., решение № 214/23.01.2017 г. на ВКС по т.д. № 1642/2015 г., решение № 42/07.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 453/2008 г. и решение № 68/20.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5827/2014 г.; решение № 113/28.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 753/2008 г.; решение № 121/15.10.2009 г. на ВКС по т.д. № 312/2009 г.; решение № 214/23.01.2017 г. на ВКС по т.д. № 1642/2015 г.; № 325/28.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 498/2009 г. Счита, също така, че по поставените въпроси следва да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се обосновава. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и на чл. 236, ал. 2 ГПК, е от значение по всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното от касатора противоречие, както с цитираното съдебно решение в изложението, така и с многобройната съдебна практика на ВС на РБ и на ВКС по въпроса. Въззивният съд е взел отношение към всеки един довод и възражение на С. Р., направени по делото, както в първа, така и във въззивна инстанция. За някои от тях е посочил, че са неотносими и подробно е изложил съображения, което не съставлява нарушение на задължението да обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните. Доказателствата, които са релевантни за спора също са анализирани поотделно и в съвкупност и въз основа на това съдът е изложил логични и правно обосновани изводи относно фактите и правото. Въззивното решение е ясно и пълно мотивирано, като съдът е изложил собствени съображения, като инстанция по съществото на спора, по правилата на чл. 236 ГПК. Несъгласието на страната, че част от нейните доводи нямат правно значение за решаване на спора по иска, който е предявила, не прави съдебният акт немотивиран. Въпросът, свързан с това, че ключът на наетият обект е предаден на лице, което не притежава представителна власт, е неотносим, защото съдът е приел обратното. От друг страна, самата ищца не твърди, че няма достъп до имота, или има друго препятствие да го ползва, именно поради това, че наемодателят предал ключа от общо образуваното помещение на трето лице. И накрая, ако има спор с представителя или упълномощилия го съсобственик (след обособяването на общо помещение от индивидуалните всички наемодатели са станали съсобственици), спорът трябва да се разреши между тях, като той няма отношение искането наемателят да върне наетият от всички собственици – наемодатели имот. Банката не държи лично или чрез трети лица вещта, а това е достатъчно искът по чл. 233 ЗЗД да се отхвърли. Ако ищецът – касатор има претенция за вреди, причинени ѝ от начина на предаване на държането, то каквито и да са те, начинът за защита не е този, който е избрала. В тази връзка, без значение е прекратен ли е наемният договор (и да не е прекратен – резултатът ще е същият – отхвърляне на иска), по какъв начин е станало това, уведомена ли е и как ищцата, включително за предаване на ключа. Цитираната в изложението практика на Върховния касационен съд няма отношение към обстоятелствата, установени по делото, нито въззивният съд се е произнесъл в противоречие по някой от въпросите, разгледани в посочените съдебни актове. Няма основания за допускане на касационно обжалване и поради хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен това цитирана бланкетно, без обосновка, от касатора. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, съдът