Определение № 1590 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3416/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 195 от 16.02.2023 г. по в. гр. д. № 3226/2022 г. на Софийски апелативен съд, след частична отмяна на решение № 262416 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 2224/2018 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен за разликата над 5426 лв. до пртендираните 25685 лв. предявеният Н. Г. Д. против А. В. К. и Н. В. К.-Н., правоприемници на починалия в хода на процеса В. Д. К., иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен имот в [населено място], [улица], целият с площ 384.50 кв. м., обозначен по скица като УПИ №..., кв. 135 по плана на София, местност „Зона Б-3“, за периода от 31.05.2015 г до 31.12.2015 г. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която искът по чл.31, ал.2 ЗС е бил уважен за сумата от 5426 лв. Въззивният съд е приел, че процесният имот е съсобствен между страните, като ищецът Н. Д. притежава 5/8 ид. части от имота, а ответниците А. К. и Н. К.-Д., като наследници на първоначалния ответник В. К., са собственици на 3/8 ид. части. С нотариална покана, връчена на 30.04.2015 г., ищецът е поискал заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на имота. След обсъждане на писмените и гласните доказателства и трите експертизи по делото въззивният съд е приел, че през процесния период общият имот се е ползвал от първоначалния ответник лично по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, вр. ТР № 7/01.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, като с това поведение той е възпрепятствал ищеца да ползва имота според своите права. Прието е, че според свидетелите В. и П. през 2014 - 2015 г. в процесния имот е бил допуснат зетят на първоначалния ответник, който е излагал в него стоки за продажба или наемане - стълби и други подобни съоръжения. Достъпът до имота бил ограничен, имотът бил охраняван, в това число и с кучета. Показанията на тези свидетели се подкрепят и от констативен протокол от 27.05.2015 г., в който служители на СО, извършили проверка в процесния имот, са констатирали, че същият се използва за изложбена търговска площ от дружество, което не представя договор. Тези изводи не се опровергават от разпита на свидетеля П., като неговите показания, освен че са в противоречие с обсъдените по-горе доказателства, са и вътрешно противоречиви. Свидетелят не установява категорично дали процесният имот е празен, дали се ползва от някого, от кого и откога. Прието е, че по делото е представен договор за наем от 01.05.2015 г., от който се установява, че достъп на дружеството-наемател до имота е предоставен от първоначалния ответник. Този факт се установява и от разпита на свидетелката В.. Договорът за наем обаче не доказва действително наемно правоотношение, съществувало към процесния период. Той няма достоверна дата по отношение на ищеца. Този договор не е представен на общинските служители при извършената от тях проверка на 27.05.2015 г., като вписаната в него дата предхожда тази проверка. Този факт според съда навежда на извод, че към момента на проверката договорът за наем не е съществувал. Освен това - въпреки че носи подписите на страните по сделката, тя не е породила действие поради недовършения си състав - не се доказва, като тежестта е върху ответника, страните да са постигнали съгласие за конкретния предмет на сделката - не е индивидуализиран имотът, който се предоставя за временно и възмездно ползване. Сочи се, че се предоставя под наем идеална част от имота срещу заплащане на договорена наемна цена, но не е посочено каква. Липсата на индивидуализиран имот, който да е обект на наемно правоотношение, е пречка договорът за наем да породи действие. Независимо от това този договор доказва, че ответникът е този който е дал достъп на търговеца до процесния имот, за да представя и продава своята стока - стълби и скелета. Недоказването на действителна сделка, пораждаща наемно правоотношение между ответника и третото лице, ползващо имота, както и на сделка с достоверна дата, е пречка да се приеме, че за ползването на имота ответникът е реализирал доход и съответно дължи на своя съсобственик плащане по чл.30, ал.3 ЗС, а не по процесния ред по чл.31, ал.2 ЗС. Като обобщение е прието, че първоначалният ответник е предоставил съсобствения имот на трето лице, срещу което не се установява да е получаван добив или граждански плодове. Предоставянето на имота се установява като безвъзмездно, което е основание да се приеме, че това предоставяне представлява вид лично ползване на имота от съсобственик, съобразно тълкуването на закона, дадено с ТР № 7/2012 г. Ползването на имота от ответника възпрепятства ищеца, тъй като имотът е изцяло зает като изложбена площ и охраняван, като ищецът няма достъп до него. Прието е за неоснователно възражението, че новоконституираните ответници не са ползвали имота, поради което спрямо тях предявеният иск е неоснователен. След смъртта на първоначалния ответник неговите дъщери А. и Н. К. са конституирани като негови правоприемници и отговорят като наследници за неговото задължение да заплати обезщетение на съсобственика в общия имот за упражняваното лично ползване. Новоконституираните ответници не отговарят за това, че са ползвали имота, а за това, че техният праводател го е ползвал лично и е пречил на своя съсобственик да го ползва в процесния период. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът е кредитирал заключението на вещото лице Д.. Прието е, че за ползването на процесния имот ответниците дължат на ищеца обезщетение, определено като наемна цена на незастроен имот, ползван за търговски нужди. По делото не следва да намерят приложение правилата на СО за сделки с общински имоти, доколкото процесният имот е частен, на физически лица. Заключението на вещото лице Д. е кредитирано, тъй като при обосноваване на своя отговор тя е съобразявала относими към оценявания имот методи за оценка. Както е посочило вещото лице, имотът е незастроен, поради което приходният метод не е относим към неговата оценка. Вещото лице е съобразило сходни оферти по време и по обект, от които е направило извод за средната пазарна цена на имот, сходен с процесния, така и на процесния имот. Вещото лице е изяснило и обосновало избора си на подбраните оферти и защо не следва да се прилага корекционен коефициент. Според това заключение месечната наемна цена за процесния имот възлиза на 1240 лв., за целия период наемната цена възлиза е 8682 лв., а съобразно идеалните части на ищеца обезщетението възлиза на 5426 лв. Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби. Ответниците А. В. К. и Н. В. К.-Н. обжалват решението в частта, с която искът по чл.31, ал.2 ЗС е бил уважен. Считат, че съдът не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото, а част от тях били тълкувани превратно. Изцяло игнорирани били договорът за наем от 01.05.2015 г. и двата констативни протокола от 27.05.2015 г. и от 06.08.2015 г. на СО-район В.. Първият констативен протокол сочел, че процесният имот се е ползвал за показване на различни битови и промишлени елементи като изложбена площ от „Техноевропа“ Е., представлявано от Н. Т. Н.. Обстоятелството, че имотът се е ползвал от дружеството под наем се доказвало от договора от 01.05.2015 г. Двата протокола опровергавали извода на съда, че през процесния период общият имот е бил използван за представяне и продажба или наемане на стълби и др. подобни съоръжения, както и че ищецът бил лишен от възможността да ползва имота чрез поставяне на врата с катинар и че в имота имало изграден склад и търговски обект, в който се продават метални домакински и промишлени стълби. Според жалбоподателките не е имало пречка ищецът да посещава и ползва имота, тъй като той не бил ограден и до него имало свободен достъп. Доказателствата сочели, че за част от имота има сключен договор за наем и че в него няма изграден склад или друг търговски обект, както и че в имота се е извършвала търговска дейност. От цялостния анализ на доказателствата следвало, че ищецът не е бил възпрепятстван да посещава и ползва имота, напротив, той не се интересувал от него. От доказателствата не се установявало реално ползване на имота от първоначалния ответник В. К., а състоянието на имота било такова, че в него не можела да се извършва търговска дейност. Отделно от това ответницата А. К. не е ползвала имота нито лично, нито чрез трето лице и тя не следвало да носи отговорност по предявения иск. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 7/01.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, което дефинирало понятието „лично ползване“ по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, както и с решение № 269 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1282/2012 г., IV г. о., решение № 104 от 8.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5821/2013 г., I г. о. и решение № 241 от 10.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 928/2014 г., I г. о. Не са формулирани правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Повторени са оплакванията в касационната жалба. Ищецът Н. Г. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която искът е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Жалбоподателят счита, че съдът не е следвало да определя размера на обезщетението според заключението на вещото лице Д.. Неправилно било прието, че в имота няма преместваеми обекти, които се ползват за търговска дейност; че констативният протокол на СО не се ползва с доказателствена сила, както и че няма данни караваните, които са подпомагали търговската дейност, да са поставени от съсобственика или ползвателя. Немотивиран бил изводът на вещото лице, че липсвала информация за реални договори за наем на аналогични имоти в района на оценявания. Позовава се на практика на ВКС, според която при определяне на размера на обезщетението има значение не само видът на съсобствената вещ и нейното предназначение, но и реално за какви нужди и цели тя се използва - решение № 66 от 23.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4179/2019 г., II г. о., решение № 402 от 20.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 156/2012 г., I г. о., решение № 108 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2011 г., III г. о. Сочи също, че въззивното решение било очевидно неправилно, тъй като обезщетението по заключението на вещото лице Д. било четири пъти по-високо от това, което е определено от вещото лице Д.. Съдът не положил усилия да изясни въпроса за размера на обезщетението, въпреки оспорването на заключението на вещото лице Д.. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК поради противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по въпроса за размера на обезщетението за ползване при уважаване на иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС в случаите, когато съсобствен имот се ползва от единия съсобственик за търговска дейност, която се извършва в него. Сочат се решение № 66 от 23.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4179/2019 г., II г. о. и решение № 108 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2011 г., III г. о. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По жалбата на А. В. К. и Н. В. К.-Н.: В изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно основание за да се откаже допускането й до разглеждане по същество на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това посочените две основания не са налице. Твърдението за противоречие между въззивното решение и ТР № 7/01.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС се свързва от жалбоподателките с онази част на тълкувателното решение, според която правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял; че това право не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва; че размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността. В действителност въззивното решение не противоречи на посочените мотиви на тълкувателното решение. Данните по делото сочат, а и въз основа на тях въззивният съд е приел, че цялата използваема площ от процесния имот е била използвана за търговски нужди от първоначалния ответник чрез допуснатото от него търговско дружество в имота. При това положение няма как да се приеме, че ищецът също е имал възможност да ползва имота според правата си и че тази възможност изключва отговорността на ответниците по чл.31, ал.2 ЗС. Напротив, от другите решения на ВКС, които се сочат в изложението към касационната жалба следва, че лично ползване е налице и когато съсобственик отправи покана до другия съсобственик да ползват заедно общия имот, но такава възможност обективно не съществува. С оглед данните по настоящото дело, обжалваното въззивно решение изцяло съответства на тази практика на ВКС. Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. От друга страна, при липсата на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, и при наличие на практика на ВКС по чл.31, ал.2 ЗС, не може да се приеме, че разглеждането на настоящото дело е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т. е. не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е и очевидно неправилно в осъдителната част, тъй като от неговия прочит не личи грубо нарушение на закона или на правилата на формалната логика. По жалбата на Н. Г. Д.: Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали при определяне размера на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС има значение не само видът на съсобствената вещ и нейното предназначение, но и реално за какви нужди и цели тя се използва. В настоящия случай въззивният съд е определил размера на обезщетението на базата на експертиза, която е отчела обстоятелството, че имотът се използва за търговски нужди. Вещото лице изрично е направило уговорката, че при използване на сравнителния метод за определяне на средната месечна пазарна цена на имота никоя от отчетените оферти не съдържа данни за начина на ползването на имотите, но се счита, че ползването е за търговски нужди, още повече, че според практиката незастроени недвижими имоти не се предоставят под наем за нетърговски нужди. Отделно от това вещото лице е използвало и приходния метод, отчитайки оферти за съпоставими празни площи, използвани за паркинги, като средната пазарна наемна цена по този метод кореспондира със средната пазарна цена по сравнителния метод, използван от същото вещо лице. При тези данни въззивното решение изцяло съответства на посочената в изложението към касационната жалба практика на ВКС, тъй като при определяне на размера на обезщетението съдът е отчел обстоятелството, че процесният имот се ползва реално за търговска дейност, независимо от това дали е само за предлагане на стока, или за предлагане и продажба. Не е налице и основанието чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част. От прочита на решението не се установява грубо нарушение на закона или на правилата на формалната логика. Съдът е изложил подробни съображения защо кредитира заключението на вещото лице Д. и това негово действие е в съответствие с чл.202 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му, когато са налице противоречиви заключения на вещи лица. При този изход на делото не следва да се присъждат разноски за касационното производство. Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение