Определение № 739 от 04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 111/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №І-133 от 15.10.2013г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1554/2013г., в частта, с която е потвърдено решение №645 от 12.04.2013г. на БРС по гр.д.№2389/12г. в частта, с която са уважени предявените от Х. И. К. и Ж. Д. К. искове по чл.61 ал.2 вр. с ал.1 и чл.86 ЗЗД и [община] като евентуален ответник е осъдена да им заплати сумата от 14993,40 лева или по 7496,97 лева за всеки от тях, представляваща средната пазарна стойност на направени разходи по изпълнението на процедура по проектиране, изграждане, приемане и издаване на разрешение за ползване и въвеждане в експлоатация на уличен водопровод – дъждовен и битов канал до УПИ VII-695, кв.39а, по плана на к-с Лазур в [населено място], ведно с мораторната лихва в общ размер на 1048,78 лева или по 524,39лв. за всеки от тях за периода от 16.07.2011г. до 18.03.2012г., както и законната лихва върху главницата от 19.03.2012г. до окончателното изплащане и направени разноски в размер на 2185,91 лева. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцяло. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1/ “Следва ли общината да заплати обезщетение за изградена част от водопровод и канал, вместо ВиК оператора, на когото нормативно е възложена тази дейност - предоставяне на В и К услуги по Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги”; 2. “Може ли да възникне вземане за обезщетяване от водене на чужда работа, по отношение на общината, тогава когато изграждането на уличен тръбопровод, дъждовен и битов канал е извършено въз основа на разрешение за строеж с възложител на обекта ВиК оператор, както и по искане от Възложителя - ВиК оператора, е издадено Разрешение за ползване на обекта”; и 3. “Следва ли общината да заплати обезщетение за изградена част от водопровод и канал, след като действията по изграждането са предприети от ищците по тяхна инициатива и в техен интерес, общината не е възложител и не е изпълнител на процесния обект, не е установено предвиждане в капиталовата програма на общината за неговото изграждане”. Според касатора във връзка с тези въпроси въззивното решение противоречи на приложените към изложението решения - Решение №1160от 16.10.2008г. по гр. д. 5187/2007г., T.K.V Г.О. на ВКС; Решение № 613 от 12.04.2011 г. на PC - Б. по гр. д. № 1889/2010 г.; Решение № 691 от 20.07.2011 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1056/2011 г.; Решение № V-172 от 21.12.2010 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1687/2010 г., 5-ти възз. гр. с-в, докладчик съдията Н. П.. Наличието на противоречие е обосновано от касатора с твърдението, че решението е неправилно, тъй като съдът е формирал грешни правни изводи. Въззивния съд е приел, че съоръжението, изградено от ищците, предмет на спора, представлява публична общинска собственост по смисъла на чл. 19, т. 4 б. „а” и „б” от Закона за водите (редакция към 30.07.2002 г.). Общината е била длъжна да ги изгради, съгласно чл. 66, ал. 3 от ЗУТ. Доколкото това е сторено от ищците с техни средства, те имат вземане срещу общината по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Приел е също, че когато изработените СМР са разположени в държавна собственост или касаят държавни обекти, съоръженията на техническата инфраструктура трябва да бъдат изградени от държавата и са нейна собственост; когато се намират в общинска собственост или касаят общински обекти, тези съоръжения трябва да бъдат изградени от общината и остават нейна собственост; експлоатационните дружества трябва да изградят тези обекти, които са необходими за изпълнение на нормативно възложените им функции и които впоследствие ще останат в тяхна собственост. Според касатора до тези изводи съдът е стигнал следствие на неправилно тълкуване на нормата на чл. 1, ал.2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги. Според него тази норма е регламентирала, че водоснабдителните и канализационните услуги са услугите по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения или в задължението на "В и К операторите", попада и изграждането на водоснабдителните и канализационните системи. Счита, че в този смисъл са и разрешенията в приложените към изложението съдебни решения. Наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът обосновава с твърдението, че липсва установена практика на гражданските съдилища и на ВКС по поставените въпроси, обусловили изхода на делото, поради което и с произнасянето на касационната инстанция ще се преодолее противоречие в нормативните актове, което безспорно ще доведе до развитие на правото. Ответните страни Х. И. К. и Ж. Д. К. в представен писмен отговор чрез адв. К. вземат становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът [фирма] [населено място] в представен писмен отговор чрез адв. П. взема становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството пред БРС е образувано по исковата молба на Х. И. К. и Ж. Д. К. срещу [фирма] – [населено място], а в условията на евентуалност – срещу [община], с която се претендира сумата от 17 787. 53 лв. или по 8 893. 77 лв. за всеки от ищците, представляваща стойността на направените разходи по изпълнението на процедура по проектиране, изграждане, приемане и издаване на разрешение на ползване и въвеждане в експлоатация на „уличен водопровод, дъждовен и битов канал” до УПИ VІІ-695 в кв. 39а, по плана на к-с Лазур, [населено място], ведно с мораторна лихва в общ размер от 1 198. 94 лв. или по 599. 47 лв. за всеки от ищците за периода от 26.07.2011 г. до 18.03.2012 г. включително и законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на исковата молба – 19.03.2012 г. до окончателното й изплащане. Районният съд е квалифицирал претенцията като такава с правно основание чл.61 ал.2 от ЗЗД, като след анализ на доказателствата е приел главната претенция за неоснователна, а евентуалната за частично основателна. [община] е подала въззивна жалба против това решение в осъдителната му част. Въззивният съд е потвърдил решението на районния съд в обжалваната част. За да постанови този резултат е приел, че обезщетение за разходите, направени в изпълнение на едно чуждо задължение, може да бъде претендирано от този, чието задължение е изпълнено. В зависимост от това, дали предприелият чуждата работа е бил лично заинтересован от нея или не е имал интерес, той се обезщетява по правилата за неоснователното обогатяване или за воденето на чужда работа без натоварване. Във всеки случай обаче обезщетението дължи този, чиято работа е изпълнена. Когато става въпрос за съоръжения на техническата инфраструктура в урбанизирани територии, чл. 66 ал. 3 от ЗУТ предвижда, че те се изграждат от и за сметка на държавата, общините или съответните експлоатационни дружества, освен ако в специален закон е предвидено друго. Законодателят е предвидил различни субекти, задължени за изграждане на съоръженията, но това не означава, че всеки от тези субекти е отговорен за изграждането на всички съоръжения. Когато изработените СМР са разположени в държавна собственост или касаят държавни обекти, съоръженията на техническата инфраструктура трябва да бъдат изградени от държавата и са нейна собственост; когато се намират в общинска собственост или касаят общински обекти, тези съоръжения трябва да бъдат изградени от общината и остават нейна собственост; експлоатационните дружества трябва да изградят тези обекти, които са необходими за изпълнение на нормативно възложените им функции и които впоследствие ще останат в тяхна собственост. Когато трето лице финансира изграждането на съоръжения на техническата инфраструктура в свой интерес, то предприема чужда работа и трябва да бъде обезщетено по правилата на чл. 61, ал. 2 или ал.3 от ЗЗД или по чл. 62 от ЗЗД. Задължено да плати обезщетението лице е това, чиято работа е изпълнена. Ако третото лице е изградило елементи на техническа инфраструктура, които по силата на закона стават държавна собственост, то може да претендира обезщетение от държавата, но не и от общините или експлоатационните дружества. Съответно това важи и ако третото лице е извършило строителство на общински съоръжения - именно общината трябва да го обезщети за разходите по извършване на работата; претенцията не може да бъде насочена към другите визирани в чл. 66, ал. 3 от ЗУТ субекти. Приел е също, че водопроводното и канализационното отклонение под улично платно представляват елемент от мрежите по чл. 83 от ЗУТ и трябва да бъдат изградени от общината, защото тя се явява техен собственик. Счел е, че в редакцията си от 30.07.2002г. Законът за водите постановява, че са публична общинска собственост водностопанските системи и съоръжения (за водоснабдяване и за отвеждане и пречистване на отпадъчните води) на територията на общината с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговски дружества или на сдружения за напояване и които се изграждат със средства или с кредити на търговските дружества или на сдруженията за напояване. Нормата на чл.19 от Закона за водите дефинира като публична общинска собственост водностопанските системи и съоръжения на територията на общината, а именно: водоснабдителните системи или части от тях, включващи мрежи и съоръжения за отнемане, пречистване, обеззаразяване, съхраняване и транспортиране на водите, чрез които се доставя вода за потребителите на територията на общината, както и уличните разпределителни водоснабдителни мрежи в урбанизираните територии и водопроводните отклонения до измервателните уреди в имотите на потребителите. Въз основа на това е обосновал извод, че цялото съоръжение, изградено от ищците, предмет на настоящия спор, представлява публична общинска собственост. Процесното съоръжение не е включено в имуществото на ВиК дружеството или на сдружение за напояване, т. е. то се явява публична общинска собственост по смисъла на чл. 19, т. 4 б. а) и б) от Закона за водите (редакция към 30.07.2002 г.). Общината е била длъжна да ги изгради, съгласно чл. 66, ал. 3 от ЗУТ. Доколкото това е сторено от ищците с техни средства, те имат вземане срещу общината по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Досежно размера на претенцията, въззивният съд изцяло е кредитирал приетите заключения на вещото лице. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият поставен от касатора въпрос по същество представлява неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпроса си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставен въпросът е свързан с фактите, подлежащи на доказване, и с анализа на доказателствата и не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставлява оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Останалите два поставени от касатора въпроси също не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело доколкото въззивният съд не е давал правно разрешение по тях. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. При липсата на обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване ВКС не дължи произнасяне по наличието или не на специфичните такива, поддържани от касатора. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че позоваването на цитираните в изложението и приложени от касатора съдебни актове не обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК. Това е така защото наличието на противоречива практика по правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Когато по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. Такъв е процесния случай / пр. Р- № 356 от 7.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 853/2010 г., IV г. о., ГК,постановено по реда на чл.290 ГПК/. На следващо място основание за допускане на касационно обжалване на основание т.3 на чл.280 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,