Определение № 3459 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1398/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. К. Г., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. М. Б. срещу решение № 188/05.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 400/2024 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 234/20.02.2024 г. по гр. дело № 2238/2021 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „Астра З.“ АБ – Ш., частичен иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв. (при заявен общ размер от 100 000 лв.), претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие прилагане на 22.02.2021 г. на ваксина против ковид-19, производство на ответника, ведно със законната лихва, считано от 22.02.2021 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В съдържанието на касационната жалба е инкорпорирана и процесуално допустима частна касационна жалба срещу имащата характер на определение, част от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 1955/14.07.2024 г. на ПОС в частта, с която е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответника – за разликата над 1 310 лв. до присъдените с определението на ПОС, 4 500 лв. Жалбоподателката излага оплаквания за неправилност и на тази част от решението на ПАС, имаща характер на въззивно определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Г., също чрез адв. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора на жалбата доводи и възражения на страните; длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните, доказателства във връзка с техните доводи; задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните; 2) допустимо ли е вещото лице по делото да има убеждение и мнение или предварително изразено становище по въпроса, който предстои да бъде разрешен; допустимо ли е по делото да се назначава вещо лице, което е получавало възнаграждение и/или компенсация на разходи от страна по делото и е участвала в събития организирани от страна по делото; допустимо ли е съдът да основава актовете си на държавна политика или стратегия; 3) длъжен ли е съдът да назначи допълнително или повторно заключение, при оспорване и при дадени вероятни, а не категорични отговори; и 4) допустимо ли е при оспорване на съдебна експертиза да се представят доказателства във връзка с опровергаване на изводите на вещото лице; допустимо ли е да се предоставят научни статии с цел опровергаване на изводите на вещото лице; допустимо ли е представяне като писмено доказателство на научни статии, на които се позовава вещото лице в експертизата, с цел да се установи, че същите не са правилно цитирани. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – в противоречие с решение № 60102/13.10.2021 г. по гр. д. № 965/2021 г. на I-во гр. отд., решение № 141/21.09.2021 г. по търг. д. № 2586/2019 г. на І-во търг. отд., решение № 198/11.10.2018 г. по търг. д. № 570/2016 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 354/30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ІV-то гр. отд., решение № 101/03.06.2015 г. по търг. д. № 1740/2014 г. на І-во гр. отд., решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на IV-то гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 7212/15.06.2016 г. по адм. д. № 5740/2016 г. на ВАС, решение № 174/13.01.2016 г. по търг. д. № 3122/2014 г. на І-во търг. отд. и решение № 6779/22.06.2023 г. по адм. д. № 6877/2022 г. на ВАС; по третия въпрос – в противоречие с решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на I-во гр. отд.; и по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 520/05.08.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на IV-то гр. отд., решение № 55/13.05.2024 г. по търг. д. № 355/2023 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 32/29.02.2024 г. по търг. д. № 2461/2022 г. на І-во търг. отд. По отношение на втората и третата част от втория и от четвъртия въпрос (които части съставляват и самостоятелни въпроси) жалбоподателката навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че същите са от значение за развитието на правото. Насрещната страна – ответното „Астра З.“ АБ – Ш., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. И. К. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. По наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: По първия поставен процесуалноправен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК, на която се позовава жалбоподателката във вързка с този въпрос. В тази константна практика се приема, че въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди допустимите и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция – непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната й жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция. В случая в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е изтъкнал, че се касае за имунологичен лекарствен продукт и е приел, че твърдяните от ищцата вреди (изразяващи се в сериозно влошаване на здравословното й състояние, като съдът е възпроизвел и подробните й твърдения за това в исковата молба) следва да произтичат от контакта на състава на този медикамент с човешко тяло. Приел е също, че очевидно става дума за специфичен медицински въпрос, за решаването на който се изискват специални знания по смисъла на чл. 195 от ГПК. С оглед това съдът е посочил, че по делото са назначени пет медицински експертизи – три основни, една допълнителна към първата и една допълнителна към втората, които са изготвени от трима експерти – лекари с различни специалности (вирусология, епидемиология на инфекциозните болести, вътрешни болести и клинична хематология), едни от най-добрите, чиято професионална квалификация, опит и безпристрастност, въззивният съд е приел, че е извън всякакво съмнение; в тази връзка е посочил и че специалността на всеки от един от двамата експерти, назначени във въззивното производство (изготвили две основни и едно допълнително заключение), е посочена от ищцата. Апелативният съд подробно е обсъдил всяко едно от експертните заключения: основно и допълнително, изготвени от вещото лице проф., д.м.н. Р. А. – вирусолог; основно и допълнително, изготвени от вещото лице доц. д-р Х. Б. – специалист по епидемиология на инфекциозните болести; и заключението по третата експертиза, изготвено от вещото лице проф. д-р В. Г.-М. – специалист по вътрешни болести и клинична хематология; които от своя страна подробно са обсъдили представената по делото многобройна медицинска и фармакологична документация. Въззивният съд е извършил и съвкупна преценка на експертните заключения, които не си противоречат, като при цялостния им анализ е приел, че не са налице медицински показатели или данни, от които да бъде направен категоричен извод, че в своята съвкупност проявилите се и констатирани при ищцата медицински увреждания след 22.02.2021 г. са пряка и непосредствена последица от приложението на първата доза от процесната ваксината против ковид-19, произведена от ответника; че не може да се обоснове наличието на постваксинален синдром (VITT); както и че медицинските проблеми на ищцата са в резултат от инфектиране с дивия sars-CoV2, който е довел до ковид-19 и неговите последствия. Въз основа на тези фактически изводи, направени при съвкупната преценка на експертните заключения, въззивният съд е достигнал и до решаващите си правни изводи по спора, – че не е осъществено пълно главно доказване на твърденията в исковата молба – поставянето на 22.02.2021 г. на ищцата Г. на първа доза от процесната ваксината против ковид-19, произведена от ответника, да е довело до появата на нови или усложнението на вече съществуващите нейни медицински проблеми; както и че не е налице причинно-следствена връзка между действието на ваксината и твърдяните болки и страдания, поради което не е осъществен един от елементите на хипотезата на чл. 50, във вр. с чл. 45 от ЗЗД; респ. – достигнал е и до крайния си извод за отвърлянето на предявения иск. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от цитираната по-горе практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, предвид и спецификата на случая, че за установяването и изясняването на спорните между страните правно-релевантни обстоятелства по делото са необходими специални експертни знания и опит в областта на медицината. В изложението си жалбоподателката свързва първия поставен от нея въпрос с касационните си оплаквания, че въззивният съд не се произнесъл по възраженията й за неправилност и да не се кредитира експертното заключение на вещото лице проф. д-р Г.-М., както и че не обсъдил представените по делото писмени доказателства – медицинска и фармакологична документация. Както стана ясно, тези писмени доказателства са подробно обсъждани в петте експертни заключения на трите вещи лица по делото, а от своя страна въззивният съд, за достигне до решаващите си правни изводи по спора, е обсъдил техните заключения както поотдено, така и в тяхната съвкупност, изложил е и съображенията си защо няма никакви съмнения относно компетентността и безпристрастността на експертите, като по този начин е дал и отговор на възраженията и доводите на жалбоподателката-ищца. Следователно, не е налице соченото от нея основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия процесуалноправен въпрос. В изложението към касационната жалба последната част от втория процесуалноправен въпрос (допустимо ли е съдът да основава актовете си на държавна политика или стратегия) жалбоподателката свързва с доводите си, че при преценката си за наличие на основание за отвод на вещото лице проф. А., първоинстанционният съд се е позовал на държавната политика и политиката на Световната здравна организация относно ваксинирането срещу ковид-19. Касационната проверка не обхваща процесуалните действия на първоинстанционния съд, а само тези на въззивната инстанция, поради което тази последна част от втория въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Останалата част от втория въпрос (допустимо ли е вещото лице по делото да има убеждение и мнение или предварително изразено становище по въпроса, който предстои да бъде разрешен; допустимо ли е по делото да се назначава вещо лице, което е получавало възнаграждение и/или компенсация на разходи от страна по делото и е участвала в събития организирани от страна по делото) е по тълкуването и приложението на чл. 196 от ГПК, установяващ основанията и процедурата за отвод на вещото лице. Сочените от жалбоподателката във връзка с този въпрос, две решения на ВАС не следва да бъдат обсъждани, тъй като те не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В соченото в изложението решение № 174/13.01.2016 г. по търг. д. № 3122/2014 г. на І-во търг. отд. на ВКС е разяснено следното: Както съда, вещото лице трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото и за да бъде преценката му правилна, вещото лице трябва да бъде безпристрастно като съда. По тази причина разпоредбата на чл. 196 ал. 1 от ГПК препраща към чл. 22, ал. 1 от ГПК, гарантираща безпристрастността на вещото лице чрез възможността за неговия отвод, както и обещанието му за безпристрастие. Всяка от страните може да иска отстраняване на вещото лице, ако са налице основания за съмнение относно безпристрастието му, а от своя страна вещото лице е длъжно да съобщи на съда съществуването на обстоятелства, поставящи под съмнение неговата безпристрастност. Законът не посочва краен срок, в който може да бъде направен отвод на вещото лице, но разрешението на този въпрос е свързано с момента на узнаване на обстоятелствата, които представляват основание за отвод и тяхното релевиране. Процесуалните правила, установяващи основания за отвод на състава на съда и на вещите лица, се съществени, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав, респ. на вещите лица. Предвид разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието още, че когато във въззивната жалба липсват оплаквания, свързани с основания за отвод на вещото лице, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правно-релевантен факт. По конкретния казус ВКС е установил, че такива основателни оплаквания са направени с въззивната жалба, предвид което е приел, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е допуснал нова експертиза, която да бъде извършена от друго вещо лице. В случая жалбоподателката свързва първата част от втория въпрос (допустимо ли е вещото лице по делото да има убеждение и мнение или предварително изразено становище по въпроса, който предстои да бъде разрешен) с направените пред първата инстанция изявления на вещото лице проф. А.: „Аз само това съм правила – да препоръчвам ваксините, разбира се, и съм напълно убедена. Моето семейство цялото е ваксинирано с Астразенека“. При поддържаните във въззизната жалба оплаквания на ищцата, че първоинстанционният съд не е отвел вещото лице проф. А. и въпреки оспорването на заключенията й от страна на ищцата, не е допуснал друга експертиза, въззивният съд – в пълно съотвествие с горецитираното решение на ВКС, е приел, че първата инстанция е допуснала процесуално нарушение, поради което апелативният съд е назначил нова СМЕ, извършена от вещото лице доц. д-р Б., а след оспорването и на нейните заключения от страна на ищцата, въззивният съд е допуснал и експертизата, извършена от вещото лице проф. д-р Г.-М., като самата ищца е посочвала специалността на експертите, а конкретното вещо лице е било посочвано от ръководителя на съответното здравно заведение. Както стана ясно от изложеното по-горе, при преценката им поотделно и в тяхната съвкупност в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е установил съществени противоречия между петте заключения на тримата експерти, поради което ги е възприел, излагайки и съображенията си защо ги кредитира, като компетентно изготвени и безпристрастни. Следователно, по отношение на първата част от втория въпрос не е налице твърдяното от страна на жалбоподателката, противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Втората част от втория въпрос (допустимо ли е по делото да се назначава вещо лице, което е получавало възнаграждение и/или компенсация на разходи от страна по делото и е участвала в събития организирани от страна по делото) жалбоподателката свързва с обстоятелствата по делото, че в две свои молби процесуалният пълномощник на ответника е заявил, че вещите лица доц. д-р Б. и проф. д-р Г.-М. са участвали като презентатори в научни събития с медицинска и/или фармацевтична тематика, организирани от българското представителство на ответника – „Астра З. България“ ЕООД, за което са получили възнаграждения или възстановяване на разходи. В молбите е изтъкнато, че тези научни събития нямат връзка с предмета на делото, поради което от страна на ответника не е искан отвод на тези две вещи лица. Самата жалбоподателка, чрез процесуалния си пълномощник, първоначално е поискала отвод на вещото лице доц. д-р Б., но в съдебно заседание изрично е оттеглила това свое процесуално действие, а на вещото лице проф. д-р Г.-М. жалбоподателката също не е искала отвод, поради което на вещите лица не са били поставяни въпроси във връзка с твърдяните в молбите на ответника обстоятелства, за да могат те да ги товърдят или да ги отрекат. При тези обстоятелства по делото и предвид цитираните по-горе разяснения, дадени с посоченото от страна на жалбоподателката решение № 174/13.01.2016 г. по търг. д. № 3122/2014 г. на І-во търг. отд. на ВКС, втората част от втория въпрос не осъществява както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като по делото обективно не са установени сочените в тази част на въпроса обстоятелства и въззивният съд не е имал основания да се съмнява в безпристрастността на експертите, което е и изразил в мотивите към решението си. Тъй като посочената от страна на самата жалбоподателка практика на ВКС, макар и косвено, дава отговор на втория процесуалноправен въпрос (първата и втората му част) по тълкуването и приложението на чл. 196 от ГПК, то по отношение на него не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, още повече, че на хипотезите, визирани в двете части от въпроса, не може да бъде даден общоважим за всички случаи отговор, а конкретните обстоятелства, съставляващи основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6, във вр. с чл. 196 от ГПК – както на съда, така и на вещото лице, следва да се преценяват при всеки отделен случай (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към ТР № 1/2023 г. от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС). По съображения, аналогични на изложените по-горе, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на третия поставен процесуалноправен въпрос – по тълкуването и приложението на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 от ГПК – длъжен ли е съдът да назначи допълнително или повторно заключение, при оспорване и при дадени вероятни, а не категорични отговори. По този въпрос също е налице трайно установена практиката на ВКС, израз на която е и посоченото от жалбоподателката, решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на I-во гр. отд. Тази константна съдебна практика приема, че съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от ГПК, при оспорване на заключението, съдът може да назначи друго или повече вещи лица; когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, съдът възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност – повторно заключение, съгласно чл. 201 от ГПК. При дадени от вещото лице вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси, се касае за заключение, за чиято правилност възникват съмнения. Поради това, когато приетото от съда заключение не е категорично и една от страните по делото оспорва това заключение и иска назначаването на нова експертиза, съдът, на основание чл. 200, ал. 3 и чл. 201 от ГПК, е длъжен да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил и с тази практика на ВКС, като по направените от страна на жалбоподателката-ищца оспорвания на първите четири експертни заключения по делото (две основни и две допълнителни), е допускал нова СМЕ, включително и от друго вещо лице, със специалност, посочена от страна на жалбоподателката. Действително, при оспорването и на петото експертно заключение по делото от страна на ищцата, апелативният съд не е допуснал още една експертиза, но това не означава, че е разрешил въпроса в противоречие с практиката на ВКС. Дадения с нея отговор на този въпрос, не е абсолютен и не означава, че при всяко поредно оспорване на последващо заключение по делото, съдът винаги е длъжен да допуска нова експертиза. В тези случаи – при дадени няколко експертни заключения по сходни задачи (и то от различни специалисти в медицинската наука, и без съществени противоречия между заключенията, както в случая), включително когато някои или всички заключения не дават категорични отговори на някои от поставените задачи, съдът следва да прецени заключенията съгласно чл. 202 от ГПК – в тяхната съвкупност и заедно с останалите доказателства по делото, каквато преценка е извършена и в мотивите към обжалваното решение в случая, като предвид спецификата на казуса, останалите доказателства по делото са медицинската документация, която също е обсъдена в петте експерти заключения, тъй като и нейната преценка изисква използването на специалните знания на експертите-медици. Последният поставен процесуалноправен въпрос (допустимо ли е при оспорване на експертно заключение да се представят и приемат като писмени доказателства научни статии, с цел опровергаване и проверка на изводите на вещото лице в заключението – каквато е същността на въпроса, уточнен от съда) е без значение за крайния изход на делото и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото жалбоподателката свързва този въпрос с касационните си оплаквания, че апелативният съд е отказал да приеме като доказателство, научна статия, представена с въззивната й жалба във връзка с оспорването на приетите в първоинстанционното производство заключения на вещото лице проф. А.. Както стана ясно обаче, по повод това оспорване въззивният е допуснал нова експертиза, извършена от друго вещо лице, а след оспорването и на неговите заключения – и трета СМЕ, извършена от трето вещо лице. Следователно, спорните по делото конкретни релевентни обстоятелства, изискващи специализирани медицински познания, са изяснени с приетите експертни заключения, които съдът е преценявал поотделно и в тяхната съвкупност. При извършването на тази преценка по чл. 202 от ГПК, научната статия, дори и да беше прието по делото, не би могла да спомогне дейността на съда за изясняването на конкретните спорни факти по делото, тъй като, без да притежава специални медицински познания, съдът не би могъл да прецени обосноваността на самата статия и на тезите на автора й от гледна точка на медицинската наука, както и доколко изложеното в статията би могло да намери приложение именно в конкретния случай – в тази насока съдът е ценил заключенията на вещите лица, които са и регламентираните в процесуалния закон доказателствени средства за изясняването на въпроси/обстоятелства, за които са необходими специални знания в областта на науката, (чл. 195 от ГПК и т. 3 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В обобщение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по отношение на обжалваната с частната касационна жалба, част от въззивното решение с характер на въззивно определение по чл. 248 от ГПК относно разноските за първоинстанционното производство, тъй като изложението на жалбоподателката не съдържа правен въпрос по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, който да е свързан с тази част на въззивния акт и мотивите към нея. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 5 291 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение