Определение № 2015 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3354/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Дом за пълнолетни лица с деменция - [населено място], общ. Берковица, представлявано от директора И. К., чрез адв. Р. С., против въззивно решение № 108 от 24.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 65/2023 г. по описа на Окръжен съд - Монтана в частта му, с която след частична отмяна на решение от 02.02.2023 г., постановено по гр. д. № 286/2021 г. по описа на Районен съд - Берковица е уважен предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и ответникът Дом за пълнолетни лица с деменция е осъден да заплати на А. Г. И. сумата 6793,20 лева обезщетение за времето от 01.03.2021 г. до 01.09.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата 2264,40 лева, считано от 28.04.2021 г. и върху сумата 4528.80 лева, считано от 01.09.2021 г. до окончателното изплащане. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна А. Г. И. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. В обжалваното решение е прието, че ищцата А. Г. И. е уволнена със заповед 24/26.02.2021 г. на директора на Дом за пълнолетни лица с деменция - [населено място], общ. Берковица, поради наложено й наказание „ дисциплинарно уволнение“, считано от 01.03.2021 г. Това уволнение е признато за незаконно с влязлото в сила решение по делото, поради което и е отменено. За установяване, че след уволнението е останала без работа ищцата е представила в проведеното в първоинстанционното производство първо съдебно заседание декларация, като е поискала от съда да извърши констатация от трудовата й книжа за факта за оставане без работа. Във въззивното производство са приети заверено копие на продължение на трудова книжка № 30 на А. Г. И. и декларация, представени с въззивната жалба, неоспорени от насрещната страна. Основание за приемането им от въззивния съд е допуснато от първостепенният съд нарушение на процесуалните правила с отказа да извърши исканата от ищцата констатация от трудова книжка поради настъпила преклузия. От доказателствата е установено, че след прекратяване трудовото й правоотношение с Дом за пълнолетни лица с деменция за периода 01.03.2021 г. – 22.03.2022 г. ищцата не е работила по трудово правоотношение. Съгласно заключението на вещото лице, допълнено в съдебно заседание от 19.01.2023 г., за месец февруари 2021 г., прехождащ уволнението А. Г. И. е отработила 12 дни, като 8 дни е била в отпуск поради временна нетрудоспособност, за който месец й е изплатено трудово възнаграждение в размер на 703,32 лева. Видно от приложения фиш за заплата за месец февруари сумата е формирана от 555 лева основано възнаграждение, 124,32 лева допълнително възнаграждение за прослужено време 124,32 лева и 24 лева възнаграждение за нощен труд. При тези данни вещото лице е посочило в съдебно заседание среднодневно възнаграждение 58,61 лева или сумата 1172,20 лева месечно за пълен работен месец. Видно от приложеното по делото трудово досие на ищцата последното й договорено с допълнително споразумение № 11/18.01.2021 г. основно трудово възнаграждение 925 лева, както и 207,20 лева допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит или общо сумата 1132,20 лева. Този размер е приел съда при определяне на обезщетението за оставане без работа поради незаконното уволнение, без да се включва получената през месец февруари сума от 24 лева за положен нощен труд. Ето защо, искът е основателен за период от шест месеца и размерът на дължимото от работодателя на основание чл. 225, ал.1 КТ обезщетение е 6793,20 лева. Касателно лихвата за забава в решението е прието, че към датата на предявяване на иска изискуемостта на пълния размер на обезщетението по чл. 225 КТ не е настъпила, поради което и законната лихва от датата на исковата молба се дължи върху сумата 2264,40 лева. Върху останалия размер на дължимото обезщетение изискуемостта е настъпила в хода на делото, който факт е взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като е посочено, че за разликата до пълния размер следва да се присъди обезщетение ведно със законната лихва, считано от 01.09.2021 г., когато е изтекъл шестмесечния срок. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуално-правен въпрос, които е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение – въззивният съд е допуснал доказателства в нарушение на правилото на чл. 266 ГПК и е отменил обжалваното решение при липса на оплакване във въззивната жалба за необоснованост на решението, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Както се посочи, в производството по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, а преценява дали формулираните въпроси отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дали са налице претендираните специални предпоставки по т. 1 - 3. Дали са правилни конкретни разрешения на въззивната инстанция се преценява при произнасяне по същество на спора, едва в случай, че делото бъде допуснато до касационно обжалване. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествя очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение