Определение № 2046 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4825/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. А. Т., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 252 от 28.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 226/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 33 от 02.03.2023 г., постановено по гр. д. № 598/2022 г. по описа на Районен съд – Оряхово. С първоинстанционното решение е уважен предявения от ищеца Н. А. Т. иск по чл. 59, ал. 9 СК и е определен нов режим на лични отношения между него и сина му С. Н. Т., както следва: бащата има право да взема и връща детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца – от 09.00 часа в събота до 19.00 часа в неделя с преспиване, като бащата взема и връща детето от адреса и до адреса на майката; да взема детето при себе си за по четиридесет дни през летните месеци всяка година, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката; да взема при себе си детето всяка нечетна календарна година през Коледните празници, включително Нова Година, всяка четна календарна година през Великденската ваканция и всяка четна календарна година на рождения ден на детето, както и по всяко друго време по споразумение между родителите, като взема детето от дома, в който живее майката и го връща там. С решението също така е постановено още: майката С. О. С. да осигури подходящи условия за осъществяване на отдалечена връзка на детето с баща му; родителите заедно или поотделно, но съвместно с детето, да ползват дългосрочна социална услуга в Център за обществена подкрепа с участието на психолог за подобряване и възстановяване на връзката баща – дете, за подобряване на комуникацията и родителското сътрудничество между майката и бащата, за спазване на режима на лични отношения на детето с бащата, и създаване на подходящ график за общуване по телефон, за консултиране на родителите за невъвличане на детето в конфликти и осигуряване на правото му да контактува свободно с всеки един от тях, както и за активно участие на страните в отглеждането му предвид споделените родителски права, във връзка с което е указано на ДСП – Оряхово да бъде издадено направление за използването на услугите им за посочените цели и да бъдат предприети мерки за закрила на семейната среда. Потвърдено е и отхвърлянето на предявения от бащата иск по чл. 127а СК за издаване на разрешение заместващо съгласието на майката за издаване на задграничен паспорт за пътуване в чужбина на детето, както и разрешение, заместващо съгласието на майката, за осъществяване на задгранични пътувания на детето в страни членки на ЕС, придружавано от баща му, за срок от пет години.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът не е преценил всички доказателства в съвкупност, вследствие на което постановеният режим на лични отношения между бащата и детето продължава да бъде прекалено стеснен и не в съответствие с посоченото в исковата молба. Изложени са доводи, че доколкото не се установявало бащата да е заплаха за сина си и с оглед неговия най-добър интерес следва да се уважи конкретното искане на бащата за режим на лични контакти, както е изложен в исковата молба.

Ответникът по касационната жалба - С. О. С. – не е взела становище по нея.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта ѝ, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл. 127а СК, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл. 127а СК. С оглед на това, в тази част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от Н. А. Т. са били предявени следните искове: иск по чл. 59, ал. 9 вр. ал. 3 СК за промяна на режима на личните отношения между него и сина му С. Н. Т.; иск по чл. 127а СК за издаване на разрешение заместващо съгласието на майката С. О. С. на детето да бъде издаден документ – задграничен паспорт за пътуване в чужбина, както и разрешение заместващо съгласието на майката за осъществяване на задгранични пътувания в страните членки на ЕС, като детето да има възможност да напуска РБ, да пребивава извън страната в страни членки на ЕС, придружавано от баща си за срок от пет години, без да е необходимо за това съгласието на майката и като се спазва режима на личните отношения, определен от съда.

По делото е установено, че детето е било отглеждано от двамата си родители до 3-4 месечна възраст, след което бащата е заминал да работи в чужбина, където пребивава и към момента. От решение № 775/06.11.2012 г., постановено по гр. д. № 3375/2012 г. по описа на Районен съд – Враца, е установено, че бракът между родителите е бил прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство, като във връзка с отглеждането на общото им дете съдът е утвърдил на основание чл. 51, ал. 1 СК постигнатото между родителите споразумение, че ще упражняват съвместно родителските права по отношение на общото им дете С. Н. Т., местоживеенето му е било определено при майката, а по отношение на бащата е бил определен режим на лични контакти - да взема детето при себе си всяка първа и трета събота на месеца с преспиване, както и един месец през лятото, който не съвпада с отпуската на майката; двадесет дни през зимата, около коледните и новогодишните празници, като на единия от празниците ще бъде с бащата, а на другия с майката; десет дни през пролетта и две седмици през септември. Установено е, че този режим е бил променен на основание чл. 59, ал. 9 СК с последващо решение № 63/10.06.2019 г., постановено по гр.д. № 236/2019 г. на Районен съд – Оряхово, с което е било утвърдено ново споразумение между родителите, по силата на което бащата има право да вижда и взема при себе си детето С. десет дни през месец януари /от 02.01. до 11.01./; десет дни по време на великденските празници /от 30.03. до 08.04./ и 40 дни през лятната ваканция на детето /от 01.08. до 09.09./, който да не съвпада с платения годишен отпуск на майката, а така също през коледната ваканция на детето /от 22.12. до 02.01./ през нечетните календарни години, както и да го взема при себе си на рождените дати на детето на четните години на детето, както и винаги извън договорения режим, когато има съгласие на родителите за това. Съдът е установил, че след прекратяване на брака майката С. О. С. е заживяла на семейни начала с друг мъж, който участвал активно в отглеждането на детето и оказвал подкрепа на майката в тази насока. От друга страна е посочил, че за бащата е представлявало затруднение да осъществява лични контакти с детето, тъй като живеел в чужбина, и му се е налагало да пътува специално за срещите с детето. От заключението на съдебно-психологическата експертиза е констатирал, че майката не е подготвяла детето за бъдеща среща с баща му, като отношението й спрямо това обстоятелство е било неглижиращо спрямо преживяванията на детето.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е изменен режима на лични отношения между бащата и детето, въззивният съд е приел, че фактическите и правните изводи на предходната инстанция са правилни, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите. На следващо място, съдът е взел становище по конкретно наведените от страните във въззивното производство оплаквания и възражения. Не е възприел доводите на жалбоподателя – Н. А. Т., че определеният режим на лични отношения не е достатъчно широк. Съдът е посочил, че исканият от бащата режим на лични отношения изключва възможността детето да прекарва Великден с майка си, докато приетият от първоинстанционния съд подход е по-балансиран и дава възможност на родителите да прекарват еднакво време с детето по празниците за период от 2 години. Приел е за правилен подхода на първоинстанционния съд да остави без уважение искането на бащата за осъществяване на личен контакт с детето всяка пета събота и неделя, доколкото това би довело до неясноти и необходимост от тълкуване при положение, че определени месеци нямат пета събота и неделя.

Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта му, с която е постановено прилагане на мерки по чл. 138а СК за ползване на задължителни социални услуги. Въззивният съд е взел отношение по спорния между страните въпрос за участието на психолог при ползването на услугите, като се е аргументирал, че това разрешение би повишило качеството на социалната услуга, тъй като участието на трето лице в отношенията би допринесло за мобилизиране на родителите и отговорно подхождане към проблемите, а уменията на психолога биха довели до по-бърз напредък във възстановяването на връзката между детето и бащата.

В представеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът да приложи критерии за преценка на синдром на „родителско отчуждение“, уреден в чл. 59, ал. 6 СК и как те се отнасят към критериите за преценка на интересите на децата по чл. 59, ал. 4 СК?

2. Необходимо ли е съдът да преценява всички факти и обстоятелства, включително и да определи критерии за наличие на синдром на „родителско отчуждение“ при постановяване на „мярка относно личните отношения“ за родителя, с който детето не живее като гарантира „субективното право на лични отношения“ на детето?

3. Съдът при преценка на фактите по делото следва ли да вземе предвид всички обстоятелства, имащи значение за преценката за наличие на синдром на „родителско отчуждение“?

4. Следва ли съдът да обсъди всички факти и обстоятелства по делото и да определи критерии за пътуване на дете в чужбина, съобразени с „мярка относно личните отношения“ за родителя, с който детето не живее?

5. Следва ли съдът да обсъди и прецени всички обстоятелства за наличие на синдром на „родителско отчуждение“ и да вземе под внимание желанията и чувствата на детето за пътуване в чужбина заедно с родителя, с който не живее?

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Първите три въпроса, свързани с установяването на наличието на синдром на родителско отчуждение, както и по-общо за задължението на съда за съблюдаване на висшия интерес на детето при определянето на режим на лични контакти с родителя, неупражняващ родителските права, както и отчитането на всички обстоятелства по делото в тази връзка, са относими към дейността по решаването на спора по същество между страните – тоест същите са от значение за изхода на конкретното дело. Не е налице обаче основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се е позовал бланкетно без да навежда конкретна аргументация. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС “точното прилагане на закона” според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правна разпоредба чрез тълкуването ѝ, а понятието „развитие на правото” касае усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. В конкретния случай по приложението на чл. 59, ал. 9 СК съществуват множество решение на ВКС, постановени в продължение на задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г. относно определянето на личните отношения между децата и родителите, неупражняващи родителските права – така решение № 222 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6894/2014 г., IV г. о., решение № 110 от 22.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 327/2018 г., IV г. о., решение № 102 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2018 г., III г. о., решение № 19 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2578/2018 г., IV г. о., ГК, и др. Съгласно тази практика във всеки случай на спор между родителите за упражняването на родителските права, съответно във връзка с определянето на режим на лични отношения между детето и неупражняващия родителските права родител, съдът е длъжен да изхожда от най-висшия интерес на детето. Преценката за него се извършва изключително с оглед защита интересите на детето, като тя е комплексна - съдът следва да вземе предвид всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за интересите на детето - в тяхната съвкупност, а не само някои от тях. Съдът следва да положи и максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето. Те са свързани с правото на лични отношения с всеки от родителите му и правото да бъде възпитавано и отглеждано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие. В последователната практика на ВКС се приема, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Съгласно чл. 59, ал. 6, изречение второ СК при данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице – психолог, което да предложи мерки за преодоляването му, ако такъв е констатиран. Съдът при определянето на адекватни мерки относно личните отношения на детето с родителя, спрямо когото е установен синдром на родителското отчуждение, следва да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото.

Доколкото нормите на чл. 59, ал. 9 вр. ал. 4 и ал. 6 СК са ясни и непротиворечиви, а по приложението им съществува трайна практика, която няма необходимост от коригиране или изоставяне, то по поставените въпроси не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За яснота на жалбоподателя следва да се посочи, че съдът също така не се е отклонил и от гореизложените разрешения относно съблюдаването на висшия интерес на детето при определянето на режима на лични контакти с бащата, включително и с оглед установения от приетата по делото експертиза синдром на родителско отчуждение.

В заключение - касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Предвид недопустимостта на касационното обжалване по отношение на иска по чл. 127а СК, то и въпросите, свързани с него – четвърти и пети – не следва да бъдат разглеждани.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение