Определение № 435 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2919/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от М. М. С. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 116/26.01.2023 г. по гр.д. № 2195/2022 г., /чието изменение в частта на разноските е отказано с решение № 378/24.03.2023 г./, с което е потвърдено решение № 260025 от 17.05.2022 г. по гр.д. № 120/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което са предявените от М. М. С. искове по чл. 2в ЗОДОВ са отхвърлени. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се соч ат общо основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК и основанието по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК- очевидна неправилност, по следните въпроси: 1/. „Може ли Прокуратурата да внася втори път едно и също обвинение, ако при първото внасяне по него има окончателно съдебно решение?“; 2/. „Може ли съдът да приеме от Прокуратурата едно и също обвинение два пъти, когато по първото внасяне има окончателно съдебно решение?“; 3/. „Трябва ли да се доказва престъпление, ако делото е по чл. 89 НК (за принудителни медицински мерки) или престъплението се предполага да е извършено, въпреки че не е доказано?“; 4/. „Може ли да се започне дело по чл. 89 НК без да се докаже престъпление или престъплението се доказва в хода на делото, или въобще не се доказва?“; 5/. „Има ли значение дали обвиняемият по чл. 89 НК е извършил, или не вменяваните му от Прокуратурата деяния?“; 6/. „Има ли право обвиняемият по делото да оспори обвинението и да изиска представяне на доказателства по делото?“; 7/. „Има ли право обвиняемият по чл. 89 НК да оспори оправдателно съдебно определение, ако не е съгласен с мотивите и вменяването му на извършителство на престъпление?“, 8/. „Дължи ли Прокуратурата обезщетение на човек, когото е съдила в продължение на 2 години и не е осъдила?“; 9/. „Дължи ли СРС обезщетение на човек, когото е съдил незаконно (защото вече има окончателно съдебно решение по същото дело) в продължение на 2 години?“; 10/. „Дължи ли СГС обезщетение на човек, който е обявен в мотивите на първоинстанционния съд за престъпник, без каквито и да е доказателства, обжалва пред СГС като въззивна инстанция мотивите, но СГС отказва да обяви мотивите за незаконни, въпреки липсата на каквито и да е доказателства, върху които да “стъпят“ подобни мотиви?“, 11/. „Може ли да се приемат съдебно психиатрични експертизи, които не почиват на амбулаторен или стационарен преглед, а само и единствено върху недоказани твърдения (“писмени данни“)?“ и 12/. „Има ли право съд да присъжда юрисконсултско възнаграждение по ЗОДОВ при условие, че ответникът не е бил представляван от юрисконсулт? Това не е ли нарушение на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (цитирам): “в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ?“. С писмения си отговор ответникът по касацията Софийски градски съд изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. С писмения си отговор ответникът по касацията Софийски районен съд изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. С писмения си отговор ответникът по касацията Прокуратурата на Р.България изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският апелативен съд, излагайки подробни мотиви, е приел, че обжалваното решение е допустимо, като постановено по допустими обективно съединени искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани и правосубектни страни. По правилността на решението, въззивният съд е приел, че производството по прилагане на принудителни медицински мерки, предвидени в чл.89 от НК, се извършва по реда на чл.427 и сл. от НПК /в приложимата редакция на чл.427, ал.1 от НПК към датата на образуване на производството - 27.04.2015 г./, като предпоставките за иницииране на това производство се преценяват първоначално от районния прокурор, който следва да назначи изготвянето на съдебно-психиатрична експертиза, както и да възложи на разследващ орган изясняването на поведението на лицето. На базата на изготвената експертиза и сведенията за поведението на лицето, прокурорът следва да извърши преценка дали лицето, в състоянието, в което се намира, представлява опасност за обществото и ако тези предпоставки са налице да внасе искане за прилагане на ПММ от съда, който също извършва преценка на предпоставките за провеждане на производство за прилагане на ПММ по чл.89 от НК. Следователно, единствено районният прокурор /когато основанията за ПММ възникнат по време на изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода или пробация – окръжният прокурор/ е легитимиран да инициира производство по прилагане на ПММ, но крайното решение се взема от съда. Провеждането на съдебното производство по прилагане на ПММ предполага установеност в достатъчна степен както на извършеното общественоопасно деяние, така и на неговия извършител, а също и на установеност на душевна болест /или зависимост/ на извършителя, обуславящи състояние на невменяемост – т.е. неспособност на лицето да носи наказателна отговорност за действията си, обусловена от състоянието му. Относно степента на установеност на извършеното деяние и на неговия извършител въззивният съд е приел, че следва да бъде приложен стандарта, приложим за повдигане на обвинение на извършителя – т.е. визираният в чл.219, ал.1 от НПК, тъй като именно на този етап, и преди привличането на лицето като обвиняем, прокурорът следва да извърши преценка дали извършителят е наказателно отговорно лице и назначи психиатрична експертиза. В случай, че установи, че лицето е извършило деянието в състояние на невменяемост /чл.33, ал.1 от НК/, той не следва да привлича лицето в качеството на обвиняем, а следва да предприеме действия по иницииране на производство по прилагането на ПММ. Счел е,че на този етап наказателното производство протича без участието на извършителя /той може да е участвал само в качеството на свидетел/, стандарта за установеност на извършеното деяние, необходим за постановяване на осъдителна присъда, и дори този за внасяне на обвинителен акт в съда, е неприложим, поради което и оплакванията за нарушение на презумпцията за невиновност на ищеца, чрез внасяне на предложение за прилагане на ПММ, съдържащо твърдения за извършени от него обществено опасни деяния, са неоснователни. Изложил е, че определението на съда по чл.431, ал.1 от НПК и решението на въззивния съд по чл.431, ал.3 от НПК, когато с тях се оставя без уважение предложението на прокурора, не се ползват с непререшимост на въпроса относно прилагането на принудителни медицински мерки по отношение на определено лице. Предмет на производството за прилагане на принудителни медицински мерки е установяване наличието или не на душевна болест на лицето, дали актуалното състояние на болестта му обуславя необходимост от принудителното му лекуване, както и дали и доколко болестно обусловеното поведение на лицето е опасно за обществото или за близките на лицето. Всеки от тези въпроси може да има различен отговор в зависимост от моментното състояние на извършителя и да обуслови различно разрешение. Счел е, че пререшимостта на въпросите, включени в предмета на производството по прилагане на ПММ е изрично уредена в чл.432 от НПК, където е предвидено служебно задължение на съда след изтичането на шест месеца от настаняването на лицето на принудително лечение, да преразгледа въпроса за прилагането на принудителни медицински мерки, както и възможност да стори това и по-рано, по предложение на компетентния прокурор, като замени, прекрати или продължи предприетите принудителни медицински мерки. Ето защо, повторното внасяне на предложение от прокурора за прилагане на принудителни медицински мерки по отношение на същия извършител във връзка със същото досъдебно производство, както и образуваното ново съдебно производство за прилагане на принудителни медицински мерки, не е недопустимо. Чрез внасянето на ново предложение районния прокурор на СРП не е извършил процесуално нарушение, а е осъществил правомощията си с оглед на събраните в досъдебното производство достатъчно данни за извършено общественоопасно деяние, както и за наличие на продължително разстройство на съзнанието му, изключващо вменяемостта му. Въпреки резултата от чнд. № 13929/2015 г. на СРС - оставяне на предложението на районния прокурор на СРП без уважение, наличието на основания за прилагане на принудителни медицински мерки по отношение на ищеца не е отречено в проведеното съдебно производство, тъй като крайният съдебен акт е постановен с оглед възпрепятстване на възможността на съда да събере изискуемите от закона доказателствени средства /съдебно-психиатрична експертиза/, за извършване на преценка по същество на медицинския критерий за прилагането на принудителни медицински мерки. Ето защо, и въззивният съд е намерил, че не се установява наличието на елементите на фактическия състав за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от ищеца вреди във връзка с проведеното производство за прилагане по отношение на него на принудителни медицински мерки – не се установява да е налице противоправно действие или бездействие на органите на прокуратурата, във връзка с образуването на производството за прилагане на ПММ. Относно предявения иск срещу Софийски районен съд, Софийски апелативен съд е приел за неоснователни оплакванията на ищеца за осъществена по отношение на него незаконосъобразна процесуална принуда чрез постановяване на принудителното му довеждане и чрез обявяването му за общодържавно издирване с цел настаняването му за 7 дни в психиатрично лечебно заведение за изготвяне на съдебно-психиатрична експертиза. Позовал се е на практиката на ЕСПЧ, като е изложил, че в производството по чнд. № 13929/2015 г. на СРС, подробно описаните извършените процесуални действия от съда, насочени към обезпечаване на личното участие на предложеното лице в производството, и явяването му за изготвяне на назначената съдебно- психиатрична експертиза, са били законосъобразни, обосновани и необходими за обезпечаване на правата на лицето. Ескалацията на взетите от съда мерки за процесуална принуда е била изцяло в отговор на процесуалното поведение на лицето, по отношение на което е предложено прилагането на принудителни медицински мерки, които не са и приложени. Възпрепятстването на законосъобразното протичане на производството както от процесуалното поведение на предложеното лице, така и от процесуалното поведение на неговите родители, е поставило съда в невъзможност да изпълни по друг начин процесуалното си задължение да обезпечи събирането на доказателства за актуалното психическо състояние на предложения и извършването на преценка на необходимостта от прилагането на принудителни медицински мерки по отношение на това лице. Ето защо решаващият съд е намерил за неоснователни релевираните във въззивната жалба оплаквания за осъществени нарушения в производството по чнд. №13929/2015 г. на СРС на правата на ищеца, защитени от чл. 5, § 1, буква „е" КЗПЧОС, и чл.6 от ХОПЕС. Предприетите от съда мерки за процесуална принуда са били законосъобразни, предвидени в закона, обосновани от процесуалното поведение на предложения, който всячески е възпрепятствал законосъобразното провеждане на производството и необходими за обезпечаване на правата на предложеното лице. Ето защо, решаващият съд е намерил, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника СРС за претърпените от ищеца вреди. По предявения иск против ответника Софийски градски съд, Софийски апелативен съд е приел, че процесуалните действия на СГС са били обусловени от процесуалното поведение на ищеца. СГС, в качеството на въззивна инстанция по вчнд №5536/2017 г., не е осъществил нарушение на правото на ищеца на справедлив съдебен процес, а му е дал възможност да защити правата си, като е обезпечил с всички достъпни процесуални средства възможността на лицето да участва в производството и да защити правата си, поради което не е налице основание за ангажиране на отговорността му, в качеството на процесуален субституент на Държавата, за претърпените от ищеца вреди във връзка с проведеното въззивно производство по вчнд №5536/2017 г. Посочил е и че от събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че по време на висящността на производството по двете ч.н.д., ищецът е положил значителни усилия да избегне личното си участие в производството по делото, включително е възпрепятствал опитите да бъде редовно призован, когато е бил редовно призован не се е явявал, отсъствал е от адреса си при опитите за осъществяване на принудителното му довеждане, не е съдействал доброволно за изготвяне на съдебно-психиатрична експертиза, както и през целия период от 02.06.2016 г. до приключване на производството пред първостепенния съд на 17.08.2017 г. се е укривал, с цел да избегне постановеното изготвяне на съдебнопсихиатрична експертиза в стационарни условия. Това процесуално поведение несъмнено му е причинило стрес и безпокойство, и е ограничило възможностите му за свободно придвижване, но тези ограничения са в пряка причинна връзка със собственото му решение да не участва в производство, в което участието му е задължително, поради което не са налице предпоставките на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ. Относно постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №260099//08.09.2022 г., въззивният съд е изложил, че ответниците са били представлявани в производството от процесуални представители – техни служители с юридическо образование. Специалната разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК изисква по делото да е установено единствено, че страната – юридическо лице е била представлявана (защитавана) в съдебното производството от юрисконсулт (или друг неин служител с юридическо образование – чл. 32, т. 3 от ГПК), като не е необходимо, а и не би било възможно, да се представят доказателства за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение, което да е заплатено по конкретното дело. По основанията за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора 1, 2, 5, 6, 7, 8, 9, 10 и 11 въпроса на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора.“. Така формулираните въпроси не са обусловили решаващите правни изводи на съда, зададени са теоретично и са свързани с оплакване на страната за неправилност на акта, а не с правните изводи на съда. Освен това, доводите са и фактически неверни- в решението си в ъззивният съд не е приел, че Прокуратурата на Р.България е внесла едно и също обвинение два пъти, че е налице доказано извършено от ищеца престъпление, че ищецът е бил привлечен в качеството му на обвиняем и е съден, че могат да се приемат съдебно психиатрични експертизи, които не почиват на амбулаторен или стационарен преглед. Ето защо не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора 3 и 4 въпроса. Въпросите са обуславящи, но не са разрешен в противоречие, а в съответствие с практика на ВКС. Съгласно дадените с ТР № 3/2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 5/2013г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, принудителните медицински мерки по чл.89 и сл. НК се прилагат по отношение на лица извършили общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднали в такова състояние преди произнасяне на присъдата, или по време на изтърпяване на наложеното наказание, както и и когато престъплението е извършено от лице, което страда от алкохолизъм или друга наркомания. Те се прилагат по отношение на лицата, които вече са извършили престъпления или общественоопасни деяния; налагането на принудителните медицински мерки се извършва от съда, който е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2, ал.1, т. 5 ЗОДОВ, когато те бъдат отменени поради липсата на законово основание за това. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че провеждането на съдебното производство по прилагане на принудителни медицински мерки предполага установеност в достатъчна степен на извършеното общественоопасно деяние, на неговия извършител и на душевна болест на извършителя, обуславяща състояние на невменяемост. Счел е, че относно степента на установеност на извършеното деяние и на неговия извършител следва да бъде приложен стандарта, приложим за повдигане на обвинение на извършителя, но не и стандарта, необходим за постановяване на осъдителна присъда, поради което е намерил за неоснователни оплакванията за нарушение на презумпцията за невиновност на ищеца чрез внасяне на предложение за прилагане на принудителни медицински мерки, съдържащо твърдения за извършени от него общественоопасни деяния. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора 12 въпрос. Поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, с която трайно се приема, че независимо от това дали процесуалният представител на страната е на длъжност „юрисконсулт“ или на друга длъжност, след като той притежава юридическа правоспособност и е осъществил процесулано представителство въз основа на редовно упълномощване, упълномощилата го страна има право на юрисконсултско възнаграждение, което се определя от съда, без да е необходимо да представят доказателства за направеното юрисконсултско възнаграждение, което да е било заплатено по делото. В разглеждания случай по поставения въпрос не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 116/26.01.2023 г. по гр.д. № 2195/2022 г. на САС, ГК, 12 състав, чието изменение в частта на разноските е отказано с решение № 378/24.03.2023 г. С оглед изхода на спора М. С. следва да бъде осъден да заплати на СРС, СГС и Прокуратурата на Р.България юрисконсултско възнаграждение и за настоящата инстанция в размер на по 300 лв. за всеки от тях. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,