Определение № 3836 от 06.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3983/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6581/07.07.2023 година, подадена от Ц. С. К., срещу решение № 205/07.06.2023 година на Окръжен съд Русе, втори състав, постановено по гр. д. № 253/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Русе е потвърдил първоинстанционното решение № 219/27.02.2023 година на Районен съд Русе, V-ти граждански състав постановено по гр. д. № 3747/2022 година, с което е отхвърлен предявеният от Ц. С. К. срещу А. А. А. иск с правно основание чл. 128, ал. 1 от СК за определяне на лични отношения с нейния внук К. К. А.. В подадената от Ц. С. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от К. срещу А. А. А. иск, с правно основание чл. 128, ал. 1 от СК да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба А. А. А. е подала отговор с вх. № 8277/07.09.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 205/07.06.2023 година на Окръжен съд Русе, втори състав, постановено по гр. д. № 253/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Русе е изложил съображения за това, че на основание чл. 272 от ГПК, споделял изцяло мотивите на първоинстанционния съд в постановеното от него решение, както относно установените фактически положения, така и относно развитите правни доводи и считал, че същото следвало да бъде потвърдено по изложените в него съображения. От ангажираните по делото доказателства се установявало, че Ц. С. К. е баба по бащина линия на малолетното дете К. К. А., родено на 27.01.2012 година. След смъртта на баща му през 2014 година, по силата на извънсъдебно споразумение от същата година постигнато между К. и майката на детето-А. А. А., бил уговорен режим на лични отношения между бабата и детето. През 2020 година била настъпила промяна в поведението на детето след срещи с баба му и след консултации с психолог било констатирано, че тези срещи му влияели като стресогенен фактор. Последното било станало повод детето да преустанови контактите с ищцата, въпреки настояването й. От социалния доклад, изготвен по делото, и показанията на свидетелката Д. се установявало, че отношенията между К. и А. били влошени, което, съгласно и заключението на приетата комплексна съдебна психиатрична и психологическа експертиза (КСППЕ), било довело до желанието на детето да се дистанцира от баба си, заради негативното и обидно отношение към майка му, като не се констатирало манипулативно поведение на майката спрямо детето. При преценката за неоснователност на предявената претенция по чл. 128 от СК първоинстанционният съд бил съобразил освен горепосочените факти и доказателствата, че Ц. С. К., въпреки възрастовите промени, имала голямо желание и била в състояние да полага адекватни грижи за детето при срещи с него, с оглед правилното му възпитание, емоционално и личностово развитие. Последните обаче сами по себе си не можели да обосноват извод за основателност на претенцията, тъй като в настоящото производство следвало да се защити интересът на детето. Заради заключението, че в случай на ескалация на конфликтните отношения между баба му и майка му и продължаване на комуникацията чрез институции, негативното емоционално въздействие върху детето щяло да бъде в по-силна степен от констатираната към момента тревожност, вещите лица от КСППЕ били препоръчали промяна на стресогения фактор, влияещ негативно върху детето-срещите с баба му. Доколкото съдът не можел да регламентира отношенията между К. и А., но при всички случаи следвало да прецени кое било в най-добър интерес на детето, решението на първоинстанционния съд да не определя режим на лични отношения между бабата и детето било правилно и законосъобразно. Ако детето не се чувствало притеснено и тревожно от отношението на баба си към майка му, щяло да може да осъществява срещи и контакти с нея, и без да е необходима изрична регламентация на отношенията им по съдебен ред. Същевременно в мотивите на първоинстанционното решение, към които въззивното препраща е прието, че от представеното удостоверение за родствени връзка, на [община] се установявало, че Ц. С. К. е баба по бащина линия на детето К. К. А., родено на 27.01.2012 година, а А. А. А. е негова майка. Бащата на детето и син на К.–К. И. А. бил починал на 22.06.2014 година. Приложена била нотариална покана, адресирана до А. и получена от нея на 22.10.2014 година, с която К. я канела да решат доброволно въпроса относно контактите й с внука си, като подпишат споразумение. Такова било постигнато между двете и изразено в констативен протокол на помощник-нотариус от 04.11.2014 година. Ново споразумение между страните относно режима на лични отношения на Ц. С. К. с детето К. К. А. било подписано и на 23.07.2020 година. Към отговора на исковата молба била приложена психологична оценка на детето от 13.09.2022 година на клиничния психолог П. Д.. Според същата, К. К. А. бил консултиран за пръв път през 2020 година по повод промяна в поведението му след срещите с баба си. След това били провеждани периодични консултации със сходна заявка. Според психолога, ако срещите с бабата били преустановени за продължителен период от време, тревожността на детето плавно спадала и достига нормалните за възрастта параметри. Изведен бил извод, че К. К. А. преживявал срещите с баба си като стресогенен фактор. От изготвения по делото социален доклад от ОЗД при Дирекция „ПС“ [населено място] се установявало, че К. К. А. бил ученик в четвърти клас на ОУ „Отец П.“ [населено място]. Според класния му ръководител, момчето било отличен ученик, имало добра обща култура, обичало да моделира и рисува, пъргав бил и играел футбол към ФК „Локомотив“ [населено място]. К. К. А. бил тих, мълчалив, плах, не споделял много, справял се с конфликти като се затварял, имало било случаи и да заплаче. При разговор със социалните работници детето споделяло, че не желае да ходи при баба си, защото било много мръсно и му било скучно. Когато били заедно, баба му не му обръщала внимание, а гледала телевизия. Същата обиждала майка му, а на него не му било приятно и се натъжавал. Когато бил по-малък, Ц. С. К. му била показвала пистолет и това много го уплашило. К. й бил обиден и се страхувал от нея. Мнението на ОЗД гр. било е, че е в интерес на детето майката и бабата да преодолеят различията си. В съдебно заседание били изслушани бабата и майката, К. К. А., както и свидетелите Й. А., Л. А. и К. Д.. Първата свидетелка-близка на К. от много години сочела, че К. К. А. бил идвал на гости с баба си в дома й, играел и на детската площадка зад Кукления театър. Баба му била организирала и рождени дни в апартамента си. К. се грижела сама за домакинството си, готвела си, а на вилата в П. садяла зеленчуци. Приемала хапчета за високо кръвно и диабет. Липсата на контакти с внука си приемала много тежко. Последно заедно свидетелката ги била виждала преди пандемията, сварвала ги била да рисуват, да гледат филмчета. Свидетелят А.-също внук на К. заявявал, че когато е бил в [населено място] преди пандемията се бил виждал с К. и баба им, както и 2-3 пъти само двамата с него. Тогава момчето било весело и усмихнато. Срещите им протичали нормално-разговаряли за играчки, анимационни герои, разхождали се, а веднъж ходил да го гледа на тренировка по футбол. Свидетелят само няколко пъти бил звънял на братовчед си. Последните пъти, в които бил присъствал на гостуването на К. К. А. при баба им, А. А. А. го била водила. Според него, баба му и А. не се разбират. Отношенията им се влошили след като починал чичо му. Свидетелката Д.-приятелка на А. А. А. от 20 години, била ходила 3-4 с нея да водят до входа на бабата детето за събота и неделя и да го посрещат. Според нея, детето отивало при баба си с видимо нежелание, страх и някакво притеснение, било потиснато преди и след срещите. Свидетелката била чувала обиди, разговори на много висок тон и знаела, че А. е в недобри отношения със свекърва си, която я обвинявала за кончината на сина й. Детето имало страх да не би бабата да причини нещо на майка му, знаейки, че двете не са в добри отношения. К. К. А. можел и сам да отиде при баба си до музикалното училище, защото улицата, на която той живеел, била пешеходна и никой не му пречел. В последно време детето съвсем категорично отказвало да се вижда с баба си, това го притеснявало и не се чувствало добре. Нежеланието си момчето споделяло на майка си пред свидетелката. По делото било прието и неоспорено от страните заключението по назначената комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Съобразно данните по делото и след проведените интервюта и психологични изследвания с детето К. К. А. и с неговата баба, експертите заключавали, че Ц. С. К. била с нормално нервнопсихическо, когнитивно и интелектуално развитие, което съответствало на възрастта й, без данни за дементен процес, а по-скоро възрастови промени, при които се занижавали вниманието и креативността, с леко изостряне на характеровите черти. Те обаче не били пречка за К. да полага адекватни грижи за детето при осъществяване на срещи с него, с оглед правилното му възпитание, както и за емоционалното му и личностно развитие. У К. К. А. били констатирани леко завишени нива на личностна и ситуативна тревожност, вглъбен бил, не обичал да споделя и разказва за преживявания и емоции. Момчето било силно привързано към майка си, тя била авторитетът и основната значима фигура за него. Зачитал като прародител и баба си, но демонстрирал нежелание за общуване с нея. Установените неразбирателство и конфликтни отношения между бабата и майката били повлияли върху желанието на детето да се дистанцира от баба си. То било поставено в позиция на конфликт на лоялност, при отчитане въздействието на обстоятелствата, а не негативна настройка от нечия страна. При К. К. А. не били констатирани поведенчески реакции, сочещи, че е бил обект на манипулация или че се намирал под емоционален и психически натиск от страна на майка си или баба си. Възрастовият период на К. К. А. (средно детство) се характеризирал с по-голяма нужда от самостоятелност, заявяване на собствената личност, разбиране на случващото се в близката заобикаляща среда и способност за контрол върху собствените поведение и емоции. С нежеланието си да общува с баба си детето заявявало позиция, която аргументирало с преценено от него като обидно отношение към майка му от страна на бабата, допълвайки, че му е скучно. Към настоящия момент при К. К. А. се констатирали завишени нива на личностна и ситуативна тревожност, но без данни за травматични последици от жизнени събития. В перспектива, при наличието на трайни или ескалиращи конфликтни отношения и продължаваща комуникация през институциите между майката и бабата на К. К. А. (в случай, че срещите му били наложена необходимост), това можело да окаже негативно емоционално въздействие върху детето в по-силна степен. Вещите лица препоръчвали промяна на така описаните отношения между страните по делото, тъй като те били стресогенен фактор, оказващ негативно влияние върху емоционалното състояние на детето. С оглед на това първоинстанционният съд преценявал, че по делото се установявало, че Ц. С. К. се намира в изискуемата от закона родствена връзка с детето на А. А. А.. Уреждането на въпроса за наличието, продължителността и интензивността на контактите между К. и детето до този момент бил разрешаван посредством извънсъдебни споразумения между страните по делото, но понастоящем той не можел да бъде разрешен по пътя на диалога. Налице било неразбирателство между бабата и майката, проявило се след смъртта на бащата на К. К. А., което рефлектирало и върху желанието на детето да поддържа контакт с баба си. Конкретните обстоятелства, които съдът съобразявал, за да се произнесе по предявения иск, били възрастта на момчето (средно детство, в която то изграждало себе си като личност и имало нужда от по-голяма самостоятелност), израстването в семейна среда с един родител и силната му привързаност към него, характерът му, вероятно повлиян от последния факт- К. К. А. бил тих, вглъбен, емоционално уравновесен, не споделял и не разказвал за преживявания, на моменти тревожен и много чувствителен. Следвало да се съобрази и поведението на бабата и майката както една спрямо друга, така и спрямо малолетното. В съдебно заседание Ц. С. К. заявявала, че с майката на детето са много различни и че до смъртта на сина си й е стигало да го вижда и един път в месеца. Макар да отричала, че била говорила на детето негативно спрямо майка му, това се опровергавало от останалите й изказвания спрямо А., от показанията на свидетелката Д. (която била чувала обиди спрямо майката и разговори на доста висок тон), от експертното заключение, както и от заявеното от внука й пред социалните работници и пред вещите лица. Нееднократно Ц. С. К. намесвала в спора лична кореспонденция на А., която покойният й син занесъл в дома й и във връзка с която твърдяла, включително и пред детето, че майка му била лъгала баща му преди да почине и че тя имала вина за неговата смърт. Неведнъж К. заявявала и неодобрението си от това, че внукът й бил оставян при сестрата на майката. Личното впечатление на съда от поведението и начина, по който Ц. С. К. говорела за снаха си, за съжаление било такова, че миналите събития и негативното й отношение към по-младата жена нямало да се преодолеят, а напротив. Спрямо детето, изтъквайки обичта си към него, факта, че му била кръстница, че трябвало да поддържа близки отношения и с останалите си роднини по бащина линия, че имали много общи интереси, още от 2014 година Ц. С. К. претендирала за активно участие в живота му, включително и за телефонни разговори с него всяка вечер. Майката от своя страна, преодолявайки всички обиди и обвинения спрямо себе си, се съгласявала и подписвала извънсъдебни споразумения с Ц. С. К. и сама водела сина си до дома на баба му. Последните няколко години това ставало въпреки нежеланието на момчето и след убеждаване от нейна страна. От 2020 година, обаче и с оглед постепенното израстване на К. К. А. у него се появявало не само нежелание, но и напрегнатост и тревожност преди и след срещите с баба му. Поведението му се променяло, момчето било разстроено и тъжно. Затова съвсем логично майката преставала да убеждава и настоява то да осъществява режим на свиждане с баба си. Това нямало да е така, ако детето не чувало лоши думи спрямо майка си, ако виждало и усещало разбирателство и нормална комуникация между двете жени. Без да било налице манипулативно поведение и внушение от страна на майката, К. К. А. от една година се дистанцирал от баба си и не желаел както да я вижда, така и да разговаря с нея по телефона. Усещал майка си-единственият му жив родител и негов авторитет застрашен от баба му, като и сам изпитвал страх от нея, страхувал се баба му да не разбере какво е казал за нея, като допълвал, че при нея било мръсно и му било скучно. Ако като по-малък на детето му е било приятно и забавно да рисува с баба си, да гледат филмчета и да се разхождат по детски площадки, това вече не било така, предвид възрастта му и неговите училищни и извънкласни занимания, необходимостта му да излиза и да се среща със свои връстници. Преценявайки установените по делото факти, съдът намирал, че интересите на К. К. А. към настоящия момент изисквали да не бъдел определян режим на лични отношения между него и баба му по бащина линия, с оглед запазване на незрязалата му психика и даване възможност да се изгради като самостоятелна и независима личност. Определянето на режим на лични отношения между бабата и детето имало за цел не само да бъде гарантирана такава възможност на К., но и да бъдел гарантиран и интересът на детето. Краткото разстояние между адреса на баба му и неговия, както и между училището, в което детето учило, позволявали на вече 11-годишния К. К. А. сам и когато пожелание да посещава баба си. Това можело да се случи занапред единствено доброволно, по негово желание, с промяна в отношенията между баба му и майка му и задължително без принудата на институциите (съд, съдебен изпълнител и полиция), до която би се стигнало при уважаване претенциите на Ц. С. К.. Неприемливо било за момче на тази възраст, а предстояло и навлизането му в същинския пубертет, да бъдело задължавано по съдебен ред да посещава 86-годишната си баба в точно определени дни, за определени часове, както и всеки ден за половин час да разговаря с нея по телефона. Ако К. К. А. престанел да изпитва страх от баба си, ако усещал само нейната обич и подкрепа и задължително нормално общуване между нея и майка му, сам щял да промени както отношението си спрямо нея, така и желанието си за виждане с нея. С оглед това съдът приемал, че към настоящия момент не било в интерес на К. К. А. да бъдел определен режим на лични отношения с неговата баба по бащина линия Ц. С. К.. Предявеният иск по чл. 128, ал. 1 от СК като неоснователен подлежал на отхвърляне. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. С. К. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно: (1.) за това следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи свои решаващи мотиви, като и може ли въззивният съд за основе решението си на несъбрани по реда на ГПК доказателство и въз основа на недоказано твърдение на ответната страна?; (2.) за това длъжен ли е въззивният съд, при произнасяне по съществото на спора да обсъди отново и изцяло установената фактическа обстановка, заедно с всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност в качеството си на втора инстанция по същество?; (3.) за това следва ли, при законоустановено право да се поиска от съда определяне на режим на лични отношения да бъде отречена възможността за съдебна намеса, когато се касае за оказване на съдействие относно начин на осъществяване на гарантирани от закона лични контакти между деца и техните близки?; (4.) за това имат ли значение за режима на лични отношения по чл. 128, ал. 1 от СК възрастта на детето, нарушената връзка и прекъснатия за продължително време контакт между баба и внук, и че вследствие на установен по делото конфликт на лоялност, формиран у детето, от ответното страна се твърди нежелание на същото да общува с баба си, като взема страната на майка си и негов единствен родител-авторитет, като в интерес ли е на детето, при установено по делото наличие на конфликт на лоялност да не бъде определен режим на лични отношения и да бъде дадена възможност този конфликт да бъде преодолян?; (5.) за това следва ли връзката на малолетното дете с роднините му по бащина линия да бъде прекъсната и като се вземе предвид, че бащата на детето и син на ищцата е починал и това в интерес на детето ли е?; (6.) за това по какви критерии следва да се ръководи съдът, при преценката за интереса на детето, като условие за определяне на режим на лични отношения между него и разширения семеен кръг по смисъла на чл. 128 от СК и кои са критериите от които съдът следва да се ръководи при определяне личните отношения между внуци и техните баба и дядо?; (7.) за това по какви критерии следва да се ръководи съдът при преценка за наличието на емоционална връзка между ищцата и нейния внук?; (8.) за това следва ли съдът да изведе на преден план отношенията между страните и да игнорира както установеното по делото, че ищцата има качествата да полага адекватни грижи за детето по време на срещите им с оглед на правилното му физическо и емоционално развитие, така и установеното по делото, че се грижи за самото дете добре по време на срещите им и въпреки това да не постанови режим на лични отношения, който би съхранил връзката между тях?, както и (9.) за това длъжен ли е съдът да обсъди не само изводите и текста на заключението на приетата по делото експертиза, но и изложеното в констативно-съобразителната част на експертизата и отговорите на вещото лице, дадени в откритото съдебно заседание за изясняване на заключението?. Първият и вторият от посочените по-горе въпроси се припокриват, като са включени в предмета на делото, но не обосновават допускането на въззивното решене до касационно обжалване. При постановяването му въззивният съд е съобразил задължението си, че трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство, като в решението си посочи какво е становището му по тях и въз основа на какви доказателства са изградени изводите му. Съгласно чл. 269 от ГПК в предмета на въззивното производство се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., постановено по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. В раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г. изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания относно съдържанието на мотивите са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 г. и в ППВС № 1/10.11.1985 г. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право и въз основа на тях приеме за установени или не спорните по делото факти. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях, а също така и не може да се преценява твърдения, доводи и възражения, които не са правени по делото и доказателства, които не са събрани по надлежния ред. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Наред с това и неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановеното по спора решение. Посочените правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. Деветият от поставените в изложението на Ц. С. К. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Русе до касационно обжалване, тъй като при постановяването му е взета предвид установената въз основа на чл. 202 от ГПК съдебна практика, постановяваща, че съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай, че същото е неясно съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно-допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви-защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Третият от поставените въпроси също не обосновава допускането на исканото касационно обжалване, тъй като разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от СК е ясна и не се нуждае от тълкуване в смисъл, че отправянето на искане до съда за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и техния внук не означава непременно, че такива мерки ще бъдат определени. В разпоредбата изрично е посочено, че това става само ако е в интерес на детето. В противен случай искането може да бъде оставено без уважение. Четвъртият от поставените от Ц. С. К. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдържа посочване на няколко конкретни обстоятелства, а именно установен конфликт на лоялност, възраст на детето, нарушена връзка между баба и внук и прекъснат за продължително време контакт между тях, като се иска да бъде даден отговор дали в тези случаи определянето на мерки за лични отношения между бабата и внука би било в интерес на последния. Сам по себе си такъв отговор не може да бъде даден, доколкото преценката за наличието на интерес се прави въз основа на цялостна преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, а не само въз основа на някои от тях. При това във всеки конкретен случай относителната тежест на тези факти и обстоятелства при общата преценка е различна. В едни случаи някои от тях обуславят интерес за детето за определяне на мерки за лични отношения с дядото и бабата, но други, такива които са с по-голяма тежест го изключват. Затова не може да се преценява дали интереса на детето се обуславя само от едно или от няколко факта и обстоятелства, без да се вземат предвид останалите. Това важи и за петият от поставените от Ц. С. К. въпроси. Наистина когато единият родител е починал в интерес на детето би било да запази връзката си в роднините на този родител, но само това не е достатъчно за да се приеме, че искането за определяне на мерките за лични отношения е в интерес на детето. Посоченото се отнася и до осмия от поставените въпроси, доколкото само това, че ищцата има качествата да полага адекватни грижи за детето по време на срещите им с оглед на правилното му физическо и емоционално развитие, както и установеното по делото, че се грижи за самото дете добре по време на срещите им (което не е отречено от въззивния съд) не е достатъчно да обоснове интереса на детето от определяне на мерки за лични отношения с бабата. От значение за спора са шестият и седмият от поставените в изложението на Ц. С. К. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, които се припокриват. Отговорът на тези въпроси се съдържа в решение № 92/27.03.2019 година, постановено по гр. д. № 4353/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което е прието, че при определяне на режима на лични контакти на баба и дядо с дете, съдът следва да изхожда от конкретно съществуващите отношения между поколенията в семейството, съобразявайки интереса на детето. Този интерес изисква да бъдат преценени всички обстоятелства, имащи отношение към възможността за правилното му отглеждане и възпитание, за създаване на трудови навици и изграждането му като съзнателна личност. Мерките за лични отношения на бабата и дядото с детето следва да се определят при съвкупната преценка на обстоятелствата по § 1, т. 5 от ДРЗЗДет. Възрастта на детето и здравословното състояние на неговите баба и дядо са едни от определящите фактори дали и с каква продължителност следва да бъдат определени мерки по чл. 128, ал. 1 от СК. С оглед възрастта на детето следва да бъде преценено какви грижи трябва да бъдат полагани за него и в състояние ли са бабата и дядото да ги полагат, в противен случай, детето би могло да бъде подложено на неоправдан риск. Неоправдан риск би могъл да възникне и при определяне на време за лични контакти между бабата и дядото и дете, което не е имало за дълго време контакти с тях; когато емоционалната връзка е прекъсната, а детето е поставено в ситуация да общува с тях продължително време, без присъствието на родителя си или друг свой близък. Именно в тези хипотези, когато съдът прецени, че въпреки продължителното им прекъсване, личните контакти между бабата и дядото с детето са в негов интерес, то на основание чл. 128, ал. 2 от СК следва да определи подходящи защитни мерки при осъществяване на личните отношения-в присъствие на определено лице или на определено място. От посоченото в решението следва, че е възможно и обратното, а именно в такива случаи съдът да прецени, че личните контакти не са в интерес на детето и да откаже определянето на такива. Въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по посочените два въпроса. Наред с това следва да бъде отбелязано, че в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. С. К. не е изложила твърдения и съображения, от които да може да бъде направен извод, че допускането на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от нея въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ц. С. К. е поискала допускането на въззивното решение на Окръжен съд Русе и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК твърдейки, че то противоречи на решение на СЕС, първи състав, от 31.05.2018 година по дело С-335/2017 година. С това решение е прието, че понятието „право на лични отношения“, посочено в чл. 1, § 2, б. „а“ и чл. 2, т. 7 и т. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 година на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и дела свързани с родителската компетентност, с която се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че включва правото на лични отношения на дядото и бабата с техните внуци. Това тълкуване е било необходимо тъй като в посочения регламент дядото и бабата не са посочени изрично като титуляри на „правото на лични отношения“ с техните внуци, за разлика от действащия в момента СК, където това право е изрично предвидено в чл. 128, ал. 1 от СК. Освен това в случая се касае за изключително национален случай, за който правото на ЕС не се прилага пряко. Затова съставът на Окръжен съд Русе не е разглеждал въпросът за правото на дядото и бабата на лични отношения с техните внуци с оглед на посоченото решение на СЕС, а наред с това не е приемал и излагал в мотивите си твърдения в смисъл обратен на приетото с него. Самият регламент не разрешава въпроса за начина и критериите за упражняване на правото на лични отношения, което е предмет на вътрешното право, от което се е ръководил въззивния съд при постановяване на решението си. Предвид на това не е налице твърдяното от Ц. С. К. противоречие, което да обуславя допускането на исканото от нея касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. С. К. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Ц. С. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Русе. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 205/07.06.2023 година на Окръжен съд Русе, втори състав, постановено по гр. д. № 253/2023 година, по подадената срещу него от Ц. С. К., касационна жалба с вх. № 6581/07.07.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Ц. С. К. ще трябва да заплати на А. А. А. сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение