Определение № 35 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 581/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на А. С. Н., Д. С. К., К. С. К., И. С. К. и С. С. Н., всички от [населено място], срещу решение № 203 от 19.11.2020 г. по в. т. д. № 186/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 10 от 22.01.2020 г. по т. д. № 273/2018 г. в частта за отхвърляне на предявените от посочените лица срещу ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпило на 02.05.2018 г. пътно-транспортно произшествие, съответно: за С. С. Н. за разликата от 30 000 лв. до 120 000 лв. и за всеки от останалите касатори за разликата от 20 000 лв. до 120 000 лв. Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевират оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че са прекомерно занижени и не съответстват на претърпените болки и страдания, както и оплаквания срещу извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия при произшествието техен наследодател С. К. Н., тъй като считат, че не е установено категорично намалено зрение на същия, довело до невъзможността своевременно да възприеме движещото се срещу него МПС. При условията на евентуалност, поддържат становище за намаляване на приноса до 25%. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. .280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер (чл. 52 ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликта смърт; 2. Следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат“. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика: ППВС № 4/68 г. и решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. (за първия въпрос); решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 172 от 31.12.2020 г. по т. д. № 1555/2019г. на ВКС, І т. о. (за втория въпрос). Ответникът по касация – ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 12.02.2021 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 02.05.2018 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач Х. В. П.. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е направен въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. авто-техническа експертиза, приета без да е оспорена от страните, като е зачетена и влязлата в сила присъда № 53 от 17.10.2018 г. по н.о.х.д. № 877/2018 г. на Плевенски окръжен съд, с която причинилият произшествието водач е признат за виновен. Решаващият състав е споделил изцяло изводите в първоинстанционния акт както по отношение размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди – 60 000 лв. за съпругата С. Н. и по 40 000 лв. – за всяко от децата, така и по отношение приетия обем на съпричиняване на вредите (50%) от страна на наследодателя на ищците. Във връзка с определяне размера на обезщетението съдът е съобразил възрастта на починалия (66 г.) и обстоятелството, че децата му са големи – двама от тях са имали свои семейства; че по четири месеца всички са работели в Испания и на практика са живеели отделно през този период от годината, като починалият е живеел постоянно само със съпругата си и е получавал средства от децата си, за да изкара месеца. Като недоказано, предвид липсата на медицински данни, е преценил твърдението, че в резултат от преживяния стрес от произшествието ищецът К. С. К. е получил захарен диабет, а ищцата С. Н. – тромбофлебит. По отношение възражението за съпричиняване въззивният съд се е позовал на неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза, от което е приел за установено наличието на намалено зрение на пострадалото лице вследствие две заболявания: „катаракта“ и „двустранна дегенерация на макулата“ и с оглед описания от автотехническата експертиза и от свидетелските показания механизъм на произшествието е приел, че именно в резултат от намаленото зрение пострадалият не е забелязал своевременно лекия автомобил, въпреки съществуващата видимост от над 100 м, завил е наляво, пресичайки му пътя и е допринесъл за причиняване на произшествието. Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси, който, конкретизиран в съответствие с правомощията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4 от 1968 г., както и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Що се отнася до поставения от касаторите въпрос, свързан с определяне приноса на пострадалия за настъпване на пътно-транспортното произшествие, същият не може да обоснове допускане на касационния контрол. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора, е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото, касаещи механизма на произшествието и поведението на участниците в него, в резултат на която е достигнал до извода, че починалият наследодател на ищците е допринесъл съществено за настъпването му. Правилността на този извод би могла да бъде преценявана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Предвид освобождаването на ищците от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, ал. 1, т. 4 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасянето на такава. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК