Определение № 1043 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2256/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Б. А., чрез адв. И. Р., против въззивно решение № 4 от 03.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 699/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е отменено решение № 260034 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 2390/2020 г. по описа на Районен съд - Варна в обжалваната част и е отхвърлен иска на А. Б. А. за осъждане на Н. Л. П. да й заплати сумата от 25 000 лв., подлежаща на връщане като получена без основание, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна Н. Л. П. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. Н. П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Производството е висящо по иска на А. Б. А. за осъждане на ответника Н. Л. П. да заплати на ищеца сумата от 25 000 лв., подлежаща на връщане като получена без основание, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Не е спорно между страните, че процесната сума е преведена по банков път от ищеца на ответника. Страните са обвързани със СПН относно обстоятелството, че процесната сума не е дадена във връзка с договор за заем, както е посочено в преводното нареждане от 05.06.2019 г. Ответникът противопоставя на ищеца възражение за наличие на основание за извършеното плащане във връзка с договор за продажба на лек автомобил, сключен между трети лица. Въззивният съд е изложил, че съществуването на основанието може да бъде доказано не само с преки, но и с косвени доказателства, които преценени в своята съвкупност и взаимовръзка водят до извода, че този факт се е осъществил. В случая, на 05.06.2019 г. е сключен договор между родителите на ответника и П. Н. за продажба на лек автомобил за сумата от 700 лв. От застрахователната полица по договор за застраховка „Каско“ и злополука се установява, че застрахователната стойност на същия автомобил е 25 000 лв., а правата по договора са прехвърлени на П. Н. на следващия ден. Че размерът на продажната цена е бил 25 000 лв. сочат и свидетелите на ответника. От последните е установено, че продаденият лек автомобил е бил придобит на името на Л. П., но със средства на ответника и същият е решил да продаде колата на приятелка на ищцата. Относно познанството между страните по делото свидетелстват показанията на св. Н., както и представената като доказателство по делото кореспонденция между страните по Вайбър. От последната е установено също, че за закупуването на автомобила ищцата е теглила кредит, който ще изплаща пет години, както и че е управлявала автомобила след закупуването му. Посоченото признание изцяло кореспондира с представената справка за кредитната й задлъжнялост, от която се установява, че на 05.06.2019 г. ищцата е получила потребителски кредит в размер на 29 130,36 лв., който следва да издължи до 01.06.2024 г. Горните факти следва да бъдат преценявани и с оглед факта, че поканата за връщане на получената от ответника сума е изпратена през м. ноември 2019 г., т. е. няколко месеца след закупуването на автомобила и непосредствено след коментираната в кореспонденцията по Вайбър повреда на двигателя му. В същия смисъл са и показанията на свидетелите Н. и П., които излагат знание за повреда на автомобила, настъпила няколко месеца след продажбата. Без значение е обстоятелството, че плащането е извършено от ищцата, която също формално не е страна по сделката, макар и анализът на събраните по делото доказателства да налага обратен извод. На следващо място, същата не е изложила каквито и да е твърдения или възражения относно процесния договор за продажба и вътрешните отношения между нея и трето лице – купувач по сделката. След като сумата е получена в изпълнение на лично задължение на ищцата или по поръчение на трето за делото лице по уговорка между страните по правоотношението, то с извършването на превода по банковата сметка на ответника задължението е изпълнено, поради което ответникът не дължи връщането й. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва мандатно правоотношение за предоставяне на сума над 5000 лв.?“ и 2. „Представлява ли процесуално нарушение отказа на съда за събиране на доказателства, когато те са след преклузивния срок?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с решение № 59 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 4617/2013 г., IV г. о., решение № 239 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 7200/2014 г., IV г. о., решение № 323 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 689/2014 г., IV г. о. и решение № 208 от 29.07.2013 г. по гр. д. № 916/2012 г., IV г. о., а вторият с решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г., IV г. о. и решение № 390 от 06.06.2012 г. по т. д. № 903/2011, I г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествя очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По първия въпрос: трайно в практиката на ВКС се приема, че ограничението в допустимостта на свидетелските показания, установено в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК (чл. 133, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.)), не се отнася до процесния случай, тъй като свидетелските показания са допуснати не за установяване на договор на стойност над 5000 лева, а само досежно точното установяване на фактите, свързани със неговото сключване, такива каквито са те в действителност. Съгласно чл. 164, ал. 1 ГПК (чл. 133, ал. 1 ГПК (отм.)) свидетелски показания се допускат във всички случаи вън от ограниченията, постановени от закона. Общото правило за допустимостта на свидетелите показания във всички случаи, освен когато законът ограничава или изключва свидетелски показания, осигурява възможността за пълното разкриване на истината по фактите пред съда. Това дава възможност на съда да открие обективната истина, да установи фактите такива, каквито те са в действителност. Процесуалния закон насърчава почти без ограничение страните по процеса да искат доказателства, поощрява тяхното събиране, като задължава и съда да вземе активно участие в дейността по събиране на доказателствата, стига тия доказателства да са от значение за разкриването на действителните отношения между страните. Въззивният съд е дал разрешение в съответствие с трайната практика на ВКС. При съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел, че сумата е получена в изпълнение на лично задължение на ищцата или по поръчение на трето за делото лице по уговорка между страните по правоотношението, то с извършването на превода по банковата сметка на ответника задължението е изпълнено, поради което ответникът не дължи връщането й. Вторият въпрос, преценен във връзка с релевираното в изложението, по същество представлява касационно оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, което не подлежи на разглеждане във фазата по допускане на касационно обжалване, а в производството по чл. 290 ГПК, в случай, че се допусне обжалването. Доколкото по въпроса не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване, от настоящия състав не следва да се обсъжда на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. При този изход на спора на Н. Л. П. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 2000 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение