Определение № 1019 от 02.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 72/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Застрахователна компания „Лев Инс“АД против решение № 255/30.09.2025 г. по в.т.д.№ 312/2025 г. на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 106/06.04.2025 г. по т.д.№ 175/2023 г. на ОС – Стара Загора в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Ж. Р. А. и Т. Р. А. по 44 000лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат от смъртта на баща им Р. Ж. А. и по 45 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат от смъртта на майка им Н. Й. А., настъпила при ПТП на 10.11.2005г. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като вземането на ищците е погасено по давност. Навеждат се оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, за нарушение на материалния закон и за необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за отхвърляне изцяло на исковете. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Постъпил е писмен отговор от ответниците в касационното производство Ж. Р. А. и Т. Р. А. със становище за неоснователност на касационната жалба по същество и за липса на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно настъпването на 10.11.2005г. на пътно-транспортното произшествие на главен път I, между [населено място] и [населено място], обл.Стара З., при челен сблъсък между лек автомобил „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача Х. И. Видински, и лек автомобил „Москвич“, управляван от водача Р. Ж. А., вследствие на което е била причинена смъртта на пътника Б. Д. И. от първия автомобил и смъртта на водача Р. А. и пътника на предна дясна седалка Н. А. от втория автомобил, като последните двама са родители на ищците. Вината на починалия водач Р. А. според съда е била първоначално установена с влязлото в сила решение по гр.дело №3824/2008г. на СГС, с което са били уважени исковете на родителите на Б. И. против Гаранционен фонд за обезщетения за неимуществени вреди. ПАС е констатирал, че впоследствие с влязло в сила на 09.03.2018г. решение по т.д. №275/2016г. по описа на ОС-Стара Загора са били отхвърлени суброгационните претенции на Гаранционен фонд за изплатените на наследниците на Б. И. обезщетения срещу Ж. А. и Т. А., като наследници на Р. А., като е прието, че не последният, а водачът на лекия автомобил „Опел“ Х. Видински е бил виновен за настъпване на произшествието. Въззивната инстанция е установила, че с влязло в сила на 20.04.2023г. като потвърдено от въззивната инстанция Решение №260488 от 29.12.2020г. по гр.дело №241/2020г. на РС-Стара Загора са били уважени предявените от Ж. А. и Т. А. срещу ЗК „Лев Инс“АД като частични за сумите от по 1000 лв. искове за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им Р. А., настъпила при процесното ПТП, като от фактическа страна е било прието, че виновен за него е бил Х. Видински - водач на лекия автомобил „Опел“, за който автомобил е била сключена валидна към този момент застраховка „Гражданска отговорност“ със „ЗК Левски Спартак“АД с настоящо наименование ЗК“Лев Инс“АД. Посочила е, че в последното решение е било прието за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност от откриването на дееца, съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, което е станало на 09.03.2018г., когато е влязло в сила решението по т.дело №275/2016г. на ОС- Стара Загора. ПАС е намерил, че влязлото в сила решение по гр.дело №3824/2008г. на СГС, с което е прието, че пътнотранспортното произшествие е настъпило по вина на водача Р. А. и на което се е позовавал касаторът, не е обвързващо като постановено по спор между други страни. Със задължителна сила, както поддържат ищците, според съда се ползва само влязлото в сила решение по гр.дело №241/2020г. на РС-Стара Загора, с което са уважени частичните им искове за обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при произшествието смърт на баща им Р. А.. Позовал се е на приетото с т.2 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по тълк.дело №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, че СПН обхваща правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право и са преклудирани правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу пораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Поради което ПАС е приел, че с уважаването на частичните искове за по 1000 лв. са установени със задължителна сила към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция: възникването и съществуването на същото правоотношение, от което произтича предявеното пред него право за остатъка от обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Р. А.; правопораждащите факти относно настъпването на процесното ПТП по вина на водача на лекия автомобил „Опел Вектра“ като застрахователно събитие/непозволено увреждане; наличието на валидна към този момент застраховка „Гражданска отговорност“ със застрахователя; настъпилият вследствие на произшествието вредоносен резултат и търпените от ищците неимуществени вреди. При това положение въззивната инстанция е посочила, че поддържаните и пред нея от застрахователя правоизключващи възражения за настъпване на произшествието по вина на Р. А., за липсата на валидно застрахователно правоотношение към този момент и за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Р. А. поради непоставяне на обезопасителен колан са били преклудирани от силата на пресъдено нещо на предходното влязло в сила решение по частичния иск и тези въпроси е недопустимо да бъдат преразглеждани и пререшавани в последващото производство за остатъка от вземането. Задължителната сила на решението относно възникването на спорното материално право се отнася според въззивния съд и до момента, в който то е породено и вземането е станало изискуемо. В тази връзка е намерил, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване, от който момент длъжникът изпада в забава, според чл.84,ал.3 от ЗЗД, и от който момент, съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, започва да тече погасителната давност. Счел е, че според чл.392 /отм./ от ТЗ, правата по застраховка „Гражданска отговорност“ се погасяват с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие, както е поддържал касаторът, но отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по прекия иск на пострадалия възниква с настъпване на всеки един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. С цитираното от ПАС влязло в сила решение по частичните искове е било прието, че предявените вземания за обезщетения са станали изискуеми и давността за тях да е започнала да тече не от датата на извършване на непозволеното увреждане с настъпване на ПТП на 10.11.2005г. и смъртта на наследодателя Р. А., а от откриване на дееца - с влизане в сила на 09.03.2018г. на решението по т.дело №275/2016г. на ОС-Стара Загора. Макар и съставът на ПАС да не е споделил това виждане на предходния съд относно началото на давността, но поради изложените от него аргументи за задължителната сила на влязлото между страните съдебно решение относно предходно предявената част от претенцията, като краен извод е приел, че вземането на ищците спрямо застрахователя за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща е станало изискуемо на 09.03.2018 г. и към датата на завеждане на иска за разликата над 1000лв. давността не е била изтекла. Доколкото от същото застрахователно събитие е настъпила и смъртта на другия родител на ищците – тяхната майка, то и по отношение на исковете им за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. А., решаващият състав е приел, че фактите относно механизма и виновния за произшествието, наличието на валидно застрахователно правоотношение и момента на възникване и изискуемост на вземанията са изключени от обхвата на съдебна проверка по новото дело и съдът е длъжен да зачете приетото по отношение на тях в предходния процес. Непреклудираните факти и възражения според ПАС се свеждат до обстоятелствата от значение за определяне на справедливия размер на дължимите обезщетения, съгласно чл.52 от ЗЗД, до съпричиняването от страна на Н. А. и до изтичането на погасителна давност при съобразяване с установения по обвързващ начин начален момент на петгодишния срок. Така ПАС е обсъдил възрастта на починалите лица и на ищците към момента на ПТП, конкретното съдържание на сложилите се между тях взаимоотношения, проявлението на понесените от двамата ищци морални страдания във връзка с едновременната и внезапна загуба и на двамата родители. Съобразявайки всички тези обстоятелства, въззивната инстанция е намерила, че справедливият размер на дължимите на ищците обезщетения следва да се определи на по 45000лв. за смъртта на всеки от двамата им родители, като в крайния резултат следва да се съобрази вече присъдените по 1000 лв. за всеки ищец в предходен процес обезщетения за неимуществени вреди в резултат от смъртта на баща им Р.А.. ПАС е намерил за неоснователно поддържаното и с въззивната жалба от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на пострадалата Н. А.. Подробно е коментирал заключението от 02.07.2024г. на КСМАТЕ, че в конкретната пътна ситуация, поради големината на ударната преносна инерционна сила върху тялото на пострадалата, е било без значение дали към момента на възникване на ПТП е пътувала с поставен или без предпазен колан, тъй като и в двата случая би настъпила тежка гръдна травма. Съдът е посочил, че заключението не е било оспорено от застрахователя, нито същият е поискал изготвяне на повторно или допълнително заключение, поради което заявеното от него с въззивната жалба искане за допускане на нова САТЕ по същия въпрос е било счетено за преклудирано по силата на чл.266, ал.1 от ГПК. За ирелевантно към оценката на поведението на пострадалата А. въззивният съд е приел обстоятелство, че водачът на другия автомобил Х. Видински е бил с поставен предпазен колан и не е починал. По възражението на застрахователя за изтекла погасителна давност ПАС е изложил съображения, че с оглед вече посочения начален момент 09.03.2018г. до датата на подаване на искова молба по пощата на 05.05.2023г., с която давността е прекъсната, не е изтекъл петгодишният давностен срок, изтичащ на 16.05.2023г., при зачитане на спирането му за периода от 13.03.2020г., съгласно чл.3,т.2 от ЗМДВИП, до 21.05.2020г., съгласно пар.13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /ДВ, бр.44 от 13.05.2020г./. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира множество правни въпроси, всички при въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ От кога започва да действа процесуалната норма и по-конкретно чл. 378, ал. 2 от Кодекса за застраховане и приложима ли е за искове предявени през 2023 г. ?; 2/Кой е приложимият закон за транспортно събитие настъпило на дата 10.11.2005 г. и предявено през 2023 г., подлежи ли на разглеждане такава искова претенция, очевидно ли е погасяването на правата на ищците по давност ?; 3/Погасено ли е по давност задължение, произтичащо от събитие, настъпило на дата 10.11.2005 г. и към кой момент?; 4/Двамата ищци имали ли са право да предявят претенциите си към дата на настъпване на събитието, след дата 10.11.2005 г., преди да изтече погасителната давност, с която е погасено правото им на иск?; 5/С решение на Районен съд, може ли да се промени механизъм на транспортно произшествие, установен с решение на Апелативен съд?; 6/Водачът и пътничката на преда дясна седалка имат ли принос за настъпване на неблагоприятните последици, като не са поставили предпазен колан при движение извън населено място?;7/Предпазния колан ефективен ли е при челен удар?; 8/Колко години застрахователят е длъжен да пази резерв по полица, която е сключил през 2004 г. ?; 9/До колко застрахователят може да бъде обвързан от решение по гражданско дело от 2016 г., Решение от 2018 г. по т.д. 275/2016 г., на Окръжен съд Стара Загора, по което не е бил страна?;10/3а непредявената част от иска тече ли погасителна давност? По всички въпроси касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Проблематиката по първата група въпроси от 1 до 4 вкл., въпроси №8 и 10 засяга произнасянето на въззивния съд относно възражението на застрахователя за погасяване на предявените вземания по давност, но нито един от тях не засяга обуславящия крайното правно разрешение на спора извод на ПАС относно последиците на влязло в сила решение по частичен иск между същите страни. Касаторът не съобразява отличителните за настоящия казус факти, а акцентира единствено на датата на настъпване на ПТП и датата на предявяване на исковете по последното дело. Така в съответствие с разясненията по т.2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите правоотношението факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. В този аспект той е разгледал и приетия по влязлото в сила решение по частичните искове между същите страни начален момент, от който е станало изискуемо, правото на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди от настъпване на същото застрахователно събитие. Отново в съответствие със цитираната задължителна практика на ВКС апелативният съд е изследвал самостоятелно дали от този установен със СПН начален момент до завеждане на исковете за остатъка от вземанията е изтекъл петгодишният давностен срок. Въпрос № 9 не отговаря на произнасянето на ПАС. Той не е приел, че застрахователят, който не е бил страна по по т.дело №275/2016г. на ОС- Стара Загора, е обвързан от установената по последното вина на друг участник в ПТП за същото, а не на бащата на ищците. Изрично съдът е посочил, че следва да зачете СПН на влязлото в сила решение №260488 от 29.12.2020г. по гр.дело №241/2020г. на РС-Стара Загора, което се е развило между страни идентични на участниците в настоящия спор, като в това влязло в сила решение е приет определен момент на настъпване на изискуемост на вземането за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смъртта на родителите на ищците. Как във влязлото в сила решение на РС по частничния иск е определен този начален момент е ирелевантно, след като според постановките на задължителната практика на ВКС в цитираното ТР този въпрос не подлежи на пререшаване в последващия процес, в който е предявен иск за разликата от вземането. Въпроси № 5,6 и 7 касаят механизма на процесното ПТП и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите родители на ищците. Въпрос № 5 е неясен, но дори и да се отнесе към решение №260488 от 29.12.2020г. по гр.дело №241/2020г. на РС-Стара Загора, отново обуславящите изводи на съда за зачитане на СНП на последното относно механизма на ПТП и съпричиняването от страна на бащата на ищците са свързани с вече изложените по-горе съображения за частичния иск и последващия процес за разликата от вземането. Въпроси № 6 и 7 са изцяло фактически и не се отнасят до правни изводи на решаващия съд, изискват проверка на доказателства по спора, поради което и не отговарят на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора, като прецени етапа на развитие на касационното производство – фаза по допускане на касационно обжалване, осъществената действително защита от страна на пълномощника на ответниците по касацията, липсата на особена фактическа и правна сложност на спора, предвид изяснените позиции на страните в предходните инстанции, материалният интерес по спора, съставът на ВКС намира, че дължимото в полза на адв.Д. възнаграждение за предоставена на Ж. А. и Т. А. правна помощ е в размер общо на 3000 евро. Същото следва да се понесе от касатора, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд