Определение № 453 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2009/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. Д. и К. Й. Й. срещу решение № 81 от 18.04.2024г. по в.гр.д. № 52/2024г. на Апелативен съд – Бургас в частта, с която, като е потвърдено частично и е отменено частично решение № 260015 от 28.11.2023г. по гр.д. № 2520/2022г. на Окръжен съд – Бургас, са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ на касаторите срещу Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за суми над 24 000 лева до пълните претендирани по 120 000 лева, частично от 200 00 лева, със законната лихва за забава от 13.08.2017г. до окончателното плащане. Търсените обезщетения са за претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. Д. Й., майка на касаторите, при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 24.06.2017г. по причина на водача В. Е. А., управлявал лек автомобил „Рено Меган“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданската отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество. Касаторите намират въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Присъденото обезщетение е занижено (чл. 52 от ЗЗД) и не е имало основание за отчитане на съпричиняване в обем по-висок от 25% (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД). С. Д. Й. е навлязла в лентата за насрещно движение и се е движила там без да разбере за нарушението, но това е било поради неясна и неправилна пътна сигнализация, което е отговорност на Агенция „Пътна инфраструктура“. Същевременно приносът на водача на лек автомобил „Рено“ не е 20%. Той е извършил едно от най-тежките нарушения на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Няма произнасяне от страна на въззивния съд по оплакванията на касаторите във въззивната жалба, че е нарушен принципът на справедливост при определяне на размера на обезщетението, както и относно неправилно определения обем на съпричиняване. Произнасянето по въпроса за съпричиняването е изцяло върху негодни по това дело доказателства (мотивите към присъдата на наказателния съд). Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и исковете им за обезщетение за причинени неимуществени вреди да бъдат уважени в пълните заявени размери от 120 000 лева, частично от 200 000 лева, със законната лихва до окончателното плащане. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираните от касаторите въпроси са: 1.) Какво е съдържанието на задължителната сила на влязлата в сила присъда за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието? Следва ли да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието и с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса тези факти подлежат ли на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респективно наказателното производство? Установеното в наказателното производство поведение на пострадал от престъпното деяние, когато не е елемент от фактическия състав на престъплението, обвързва ли и гражданския съд със задължителна сила? Касаторите считат, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 191 от 05.10.2018г. по гр.д. № 1063/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 66 от 22.06.2018г. по гр.д. № 3149/2017г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 135 от 13.10.2014г. т.д. № 3945/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 25 от 17.03.2011г. по т.д. № 411/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 22 от 05.05.2011г. по т.д. № 368/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 7 от 09.03.2021г. по гр.д. № 2000/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. 2.) Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно механизма на пътнотранспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? Във връзка с въпроса касаторите се позовават на решение № 60136 от 24.11.2021г. по т.д. № 1897/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., на които въззивното решение противоречи. 3.) Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствена тежест? Според касаторите отговорът на въпроса е положителен и в този смисъл са решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 61 от 01.03.2016г. по гр.д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, ГК, І г.о. 4.) Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности и предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? Във връзка с въпроса се сочат решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. 5.) Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Сочи се решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. 6.) За да гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведен с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди? Касаторите се позовават на посоченото тълкувателно постановление. Считат въззивното решение също за очевидно неправилно поради необоснованите изводи относно възприетото съпричиняване. От насрещната страна по жалбата Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ и подпомагащата страна Гаранционен фонд не са подавани отговори в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, като е възприел частично изводите на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е изложил, че към 24.06.2017г. ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Рено Меган“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 13.55 часа, на ГП І-6, в района на км. 488, по причина на водача на автомобила В. Е. А., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (непредприемане намаляване на скоростта при маневра изпреварване на лек автомобил „Опел Корса“, с ДК [рег.номер на МПС] ), е настъпило пътнотранспортно произшествие. Причинен е бил челен сблъсък с насрещно движещия се в посока [населено място] лек автомобил „Фиат Пунто“ с ДК [рег.номер на МПС], управляван от С. Д. Й.. Достигайки до пътен възел „Ветрен“, самата С. Д. Й. не е отчела пътен знак „Г9“ („преминаване отдясно на знака“) и вместо да се отклони надясно, продължила наляво, като по този начин неправилно навлязла на платното за насрещно движение, по което и двете ленти били предназначени за движение от [населено място] към[жк]- ГП І-6. Автомобилът „Фиат“ изминал около 1 705 метра със скорост 77. 62 км/ч без водачът да разбере, че се намира в насрещното платно. От Й. също не е било предприето намаляване на скоростта, въпреки появата на автомобила „Рено“. Двата автомобила са могли да избегнат удара, ако са предприели своевременно екстрено спиране. Единствената реакция на С. Д. Й. е била отклоняване на автомобила в дясно, но тя не се е оказала ефективна. При удара С. Д. Й., тогава на 67 години, е починала на място. Починали са и останалите четирима пътници в автомобила „Фиат“. Противоправното виновно поведение на водача на автомобила „Рено Меган“ е било прието за установено въз основа на влязла в сила присъда № 1 от 10.05.2022г. по н.о.х.д. № 222/2021г. на Апелативен съд – Бургас, потвърдена с решение № 191/23.05.2023г. по н.д. № 819/2022г. на ВКС, НК, ІІІ н.о. С присъдата, задължителна за гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК, В. Е. А. е бил признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б.“б“, пр. 1, вр. ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, във връзка с нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Той е могъл да възприеме лекия автомобил „Фиат“ в лявата лента на разстояние не по-малко от 150 метра, като към този момент е могъл да направи и преценка, че автомобилът се движи насрещно, независимо дали е бил с включени или изключени светлини. Имал е възможност да намали скоростта и да се прибере в дясната лента зад изпреварвания автомобил „Опел“. Спирачната уредба обаче въобще не е била задействан, а е продължено движение направо. В мотивите на присъдата по наказателното дело, при индивидуализацията на наказанието като смекчаващо обстоятелство, са били изложени съображения за неправомерното поведение и на водача на автомобила „Фиат Пунто“ - С. Д. Й., съществено за настъпване на пътния инцидент. Въззивният съд е съобразил мотивите на наказателния съд, но и приетото в първоинстанционото производство заключение на съдебна автотехническа експертиза, изследвала механизма на ПТП. Съгласно това заключение С. Д. Й. е навлязла в платното за насрещно движение при наличие на пътен знак „Г9“, както и за нея е съществувала обективна възможност да възприеме насрещно движещия се противоположно на нейната посока лек автомобил „Рено“ (над 150 метра) и да намали скоростта или да се отклони надясно. Също съгласно заключението преди пътния знак „Г9“ е имало поставена пътеуказателна табела, указваща посоката за Бургас, със стрелка направо, което обстоятелство, според вещото лице, е било „до известна степен подвеждащо“ за водачи на МПС, които попадат за първи път в такава ситуация, и „вероятно водачката Й. е приела, че посоката за Бургас е направо“. Вещото лице е посочило още, че, според него, тя е била без достатъчен опит при управлението на МПС. Опитът включва не само умението да се управлява МПС, но и придобитата с годините рутина да се управлява безопасно в различни пътни ситуации. За справедлив базов размер на обезщетенията за претърпените от касаторите неимуществени вреди от въззивния съд са били приети суми от по 120 000 лева. Касаторите са били деца на С. Д. Й., като към датата на пътния инцидент С. Й. Д. е била на 37 години, а К. Й. Й. - на 44 години. Според показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели (Р. Й., съпруга на К. Й. Й., и И. Г., негов приятел), въпреки че са живеели самостоятелно и са имали свои семейства, отношенията между касаторите и тяхната майка, здрава и жизнена жена, били близки, основани на обич и привързаност. Внезапната й, неочаквана смъртта била приета от касаторите болезнено. Те били съсипани, тъгували, затворили се в себе си. Обезщетенията от по 120 000 лева са били намалени с 80% поради приноса от страна на пострадалата за настъпване на ПТП, или като окончателни са били определени за заплащане суми от по 24 000 лева, със законните лихви за забава от 13.08.2017г. до окончателното плащане. Приносът на С. Д. Й. е бил приет за значителен. Според въззивния съд основна причина за настъпване на пътния инцидент е било неправилното навлизане на лекия автомобил „Фиат“ в платното за насрещно движение, а непосредствено преди ПТП този автомобил не е намалил скоростта си, нито се е отклонил, за да бъде пътният инцидент избегнат. При тези обстоятелства поставеният от касаторите шести въпрос относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, съответно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с определянето на конкретния базов размер на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД на касаторите, по който размер се е произнесъл въззивният съд. Във връзка с въпроса не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), приложимо и при предявен пряк иск срещу застраховател по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смърт на родител при пътнотранспортно произшествие, при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. По настоящото дело тези обстоятелства са посочени и съобразени от въззивния съд. По-конкретно при определяне на базов размер на обезщетенията от по 120 000 лева съдът се е съобразил с възрастта на пострадалата – на 67 години, близките, основани на взаимна обич и разбирателство, отношения между пострадалата и ищците - нейни деца, голямото им страдание от неочакваната й смърт, но и че с оглед възрастта им (37 години и 44 години) касаторите – ищци вече са имали свой самостоятелен живот и свои семейства. Касаторите не правят оплаквания за несъобразяване на присъдените обезщетения с присъжданите в съдебната практика обезщетения за сходни случаи, съответно за несъобразяване на обществено-икономическите условия в страната към 2017г., израз на които са и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Правни въпроси от значение за изхода на делото са трети и четвърти от въпросите, съдържащи питане дали ответникът е длъжен да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване, както и петият въпрос за това дали всяко нарушение на правилата за движение по пътищата има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат. Според касаторите не са установени нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалата, които да могат да обосноват неин принос към вредите от 80%, както е приел въззивният съд. Във връзка с въпросите не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) увреденият (пострадалият) е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Това тълкуване се поддържа и в практика на Върховния касационен съд. Според нея конкретният принос трябва да е установен от ответника (включително застраховател), който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си по предявен пряк иск по чл. 432 от КЗ. Изводите за съпричиняване не могат да бъдат основани на вероятности и предположения. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика. Съдът е приел за доказани допуснати от С. Д. Й. нарушения на чл. 6, т. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Като участник в движението, тя е трябвало да съобрази своето поведение с пътните знаци, включително знака със задължително предписание „Г9“, както и да намали скоростта на лекия автомобил „Фиат“ при приближаването на насрещно идващия автомобил „Рено“. Това не е било направено и е последвал челен сблъсък на леките автомобили. Водачът на лекия автомобил „Рено“ също е нарушил изискването на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, установено с присъдата на наказателния съд (чл. 300 от ГПК), но при допуснатото от С. Д. Й. и друго съществено нарушение - навлизане в платното за насрещно движение при наличие на пътен знак „Г9“, нейният принос за ПТП е бил значително по-голям. Въпреки непредприетите действия за намаляване на скоростта, лекият автомобил „Рено“ се е движил в свое платно. Вторият от поставените от касаторите въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си, в контекста на направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, отново е въпрос от значение за изхода на спора. И във връзка с този въпрос не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касаторите съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Противно на изложеното в касационната жалба, въззивният съд е изложил мотиви относно определените базови обезщетения от по 120 000 лева за всеки от касаторите - ищци. Съдът е отговорил на оплакванията във въззивната жалба относно размера на тези обезщетения, както и срещу възприетото съпричиняване. Изложени са съображения и относно процента на съпричиняване. Изводите на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, че пътеуказателната табела, указваща посоката за Бургас, със стрелка направо, е била до известна степен подвеждаща за водачите на МПС, са касаели водачи, които попадат за първи път в такава ситуация. Такива обстоятелства по отношение на С. Д. Й. не са били нито твърдени, нито установявани. Изцяло хипотетични са били и съображенията на вещото лице, че вероятно водачката Й. е приела, че посоката за Бургас е направо, при което те не са били възприети от състава на въззивния съд. Първият поставен въпрос относно това дали гражданският съд е обвързан с установено в наказателното производство поведение на пострадал от престъпното деяние, когато то не е елемент от фактическия състав на престъплението, както и как следва да бъде доказано това поведение, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е свързан с касационния довод, че произнасянето на въззивния съд относно съпричиняването е въз основа на негодни доказателства (мотивите към присъдата на наказателния съд). Липсва процедиране от страна на въззивния съд в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика и не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при което касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не е приемал наличието на съпричиняване на увреждането въз основа на присъдата на наказателния съд по н.о.х.д. № 222/2021г. на Апелативен съд – Бургас, нито единствено въз основа на събраните в хода на наказателното производство доказателства. За механизма на ПТП в първоинстанционното производство е допусната и приета съдебна автотехническа експертиза, на основата на която е изградил фактическите си изводи въззивният съд. В този смисъл е била съобразена практиката на ВКС, обективирана в решенията по т.д. № 3945/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 411/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.д. № 368/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., гр.д. № 2000/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др., съгласно която констатациите в присъдата за други факти, които не са елемент от престъпния състав, нямат обвързваща гражданския съд сила. Съобразена е и принципната постановка, че такива факти подлежат на самостоятелно доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство (решение № 66 от 22.06.2018г. по гр.д. № 3149/2017г. на ВКС, ГК, І г.о.). По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас. Воден от горното съдът